Стефан Дечев: Две държава, две истории, много „истини“ и една клета наука – 3

от -
978
Доц. Стефан Дечев

Във вече публикувани два текста от авторската му рубрика „Скритата История“ Стефан Дечев се спря на съставите от македонска и българска страна на съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси съгласно Договора за добросъседство? Той анализира още изявленията по исторически въпроси на официални лица в София и Скопие от последната година? Какви изводи можем да си направим вече за стратегиите на българския и македонския екип? Днес, в третия и заключителен текст той разглежда трите ключови македонски, но и трите ключови български отстъпки, които трябва да бъдат направени в преговорите? В края се поставя и въпроса може ли науката да реши българо-македонския исторически спор или ще сме свидетели на едно по същество политическо противопоставяне?

Ето и линковете към предишните две части    

www.marginalia.bg/analizi/stefan-dechev-dve-darzhavi-dve-istorii-mnogo-istini-i-edna-kleta-nauka-vtori-nishan-kam-multidistsiplinarnata-ekspertna-komisiya/http:/

http://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-dve-darzhavi-dve-istorii-mnogo-istini-i-edna-kleta-nauka-2/

 

[/quote_box_left]

 

/

 

 

„Преродбениците“, ВМОРО  и още нещо – трите ключови македонски отстъпки

В този смисъл ето ключовите македонски отстъпки, които посочих и преди година, че трябва да се направят ако се занимаваме с историята „експертно“, „обективно“, с „научно тълкуване“ на „изворите“, както го изисква чл. 8, ал. 2. Припомням за пореден път, че договорът изисква това, а не защита на „националните интереси“ (по наскорошни български официални изявления), или определено разбиране за „политическа коректност“ (по скорошни публикации в македонските медии), което да не е съгласувано с историческите факти.

Първата и може би твърде болезнена отстъпка, е свързана с открито назоваване на националната идентичност на интелигентите от Македония – Кузман Шапкарев, Димитър и Константин Миладинови, Димитър Македонски, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот и редица други. Всички те за неудоволствие на днешната македонска историография и популярно историческо съзнание, се самоопределят като „българи“, а появата на идентичността „македонец“ е единствено регионална, дори и когато книжовно се използва местен диалект.

Втората ключова отстъпка за Скопие е свързана с българския характер в етнически смисъл (и македонски в политически) на един от основополагащите от десетилетия македонски митове – ВМОРО и Илинден. Големите дейци на организацията ТМОРО/ВМОРО  – Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Яне Сандански и т.н. – определено са смятали себе си за „българи“ и използват в цялостната си дейност български книжовен език (доброволно, а не насила). Като „българска“ или „пробългарска“ Организацията е възприемана и от другите актьори в тогавашна Македония в края на XIX и началото на XX в. Македонската историография не може да отрече, че за смятащите се за „македонски българи“ нейни членове нито Филип, нито Александър, нито отделния македонски език и книжнина са били някаква кауза. Илинден в този смисъл е дело на активисти „българи“. В югославското комунистическо време те са просто дебългаризирани и дори антибългаризирани, а Югославия е представяна за тяхна цел и завет, в пълно несъгласие с историческите факти.

Третата ключова македонска отстъпка е свързана с признанието, че немалка част от населението на Македония е било след 1941 г. лоялно на българската власт, а други са носели български униформи и участвали в администрацията, някои може би от страх, но други и по убеждение. Югославският комунистически разказ, който има за цел да оглади и прикрие македоно-сръбските противоречия, има ясната цел да подсили и насърчи антибългарските обертонове, които да станат неделима част от изграждането на новата нация и нейното осмисляне.

Всъщност, големият проблем е, че в миналото на днешна Република Македония, никъде не може да се намери на 100% сегашният, вече утвърдил се и наложил се в последните години македонски, политически и културен консенсус. А той обединява както управляващото СДСМ, така и опозиционното ДПМНЕ. Според него македонците са отделна нация, с отделна култура, и тя трябва да има своя независима и суверенна държава. Ала нито ВМОРО и Илинден от 1903 г., нито междувоенното ВМРО, нито решенията на „Втория Илинден“ от 2 август 1944 г. на АСНОМ, нито дори референдума от 1991 г. („третият Илинден“) се отнасят в пълна мяра до този консенсус или пък са част от него. Всъщност това мислене става консенсусно едва след 1991 г. Този същият консенсус в миналото го има при почти непознатия в България Дмитрия Чуповски, може би най-последователния ранен македонски националист, защитаващ спецификата в етнически план на македонците и противопоставящ се на „чуждите“ пропаганди, имайки предвид едновременно гръцката, сръбската и българската идеи, разпространявани от него в Петербург и все  все още неизвестни на населението в самата Македония, което и не подозира за него. Неговата среща във Велес по време на Балканската война с един от основателите на ВМОРО Петър Попарсов, вдъхновена от тревогата за неделима Македония и нейното предстоящо поделяне от балканските съюзници и великите сили, в определен смисъл на много ранен етап сякаш е някакъв първи знак за възможно подобно развитие (политическият македонизъм да срещне етническия), ала в едно доста далечно все още бъдеще, което никой тогава не би могъл и да предскаже.

Както преди много години изтъква историка Иван Катарджиев, дори и ветераните на лявата ВМРО (об.) през втората половина на 40-те „останаа само на нивото на политички, а не и на национален сепаратизам.” В този смисъл можем да кажем, че днешното дефиниране на македонска национална идентичност задължително преминава през югославската социализация и отявлен антибългаризъм, а това със сигурност преминава и през исторически разказ от югославско време, който загърбва сериозно историческите факти. Неслучайно говорейки за личности като Димитър Влахов или Павел Шатев, Катарджиев добавя: „Тие, практично, се чувствуваа како Бугари. ВМРО (Об.) не мрдна од обичниот политички македонски сепаратизам.“

Изначалната българщина, политическият македонизъм и „Независима Македония“ – трите ключови български отстъпки

Ключовата българска отстъпка на първо място е свързана с фиксацията върху някаква изначална българщина на Македония, просъществувала векове след заселването на славяните на Балканския полуостров и нарушена едва след края на Втората световна война. През Средновековието – не само на Балканите – чувството за етническа идентичност се носи от едно ядро на елита в съответните политически формирования (к(х)анства и царства, а масата от населението не притежава модерното национално съзнание, или онова етническо съзнание, което е характерно за тогавашните представители на елита. (Друг е въпросът и за самите етнически термини в мисленето на този елит и какъв смисъл той влага в тях? На какъв ли език биха си комуникирали при една въображаема среща „българинът“ от 7 в. хан Аспарух с „българина“ от 19 в. Георги С. Раковски? Може би на някакъв гръцки? Или на тюркски/турски?) Нищо не можем да кажем за идентичността на огромното мнозинство от обикновени поданици на Самуилова България, както и на редица други средновековни държави. През Средновековието тази история не винаги е точно „обща“, доколкото днешна Македония не е само част от държавата носеща името „България“. По-късно тази история става „обща“ благодарение на Османската империя, без обаче да създаде все още чувство за общност в самото население на тези територии. Ако подходим „експертно”, „обективно” и „научно” (т.е. по договора, а не по заръката на министър Ек. Захариева за защита на „националните интереси“) към предците на днешните българи и днешните македонци в Османската империя, трябва да обявим отсъствието на съзнание за общност както помежду им, така и вътре в двете групи (Отсъства, разбира се, и каквато и да било граница между тях т.е. в тези столетия термините „българска история“ и „македонска история“ са безсмислени). Идеята застъпвана засега от членове на българската комисия, че до 1944 г. е налице единствено и само „обща история“[1] е най-малкото проблематична и с оглед на преговори контрапродуктивна.

Втората ключова българска отстъпка е свързана с разбирането, че „автономията на Македония“ не винаги е само тактика на македонските българи. Освен „герой на двете държави“, „българин по произход“, „герой на всички нас“, наистина „елемент на общата ни история“ (по Ан. Димитров),[2] Гоце Делчев е и автор на отделен политически проект. Автономистката линия – макар и невинаги – е насочена понякога по-ярко, друг път по-приглушено, но и срещу българския държавен национализъм („великобългарски шовинизъм“, „Санстефанска България“). А това е ясно засвидетелствувано и преди, и след Илинден от 1903 г. През тези близо две десетилетия до войните е формирана и една македонска политическа идентичност, която има своя физиономия и към която се придържат дори и българи извън Македония. Много ясна индикация за това е – наред с редица други – самото предсмъртно писмо на Пейо К. Яворов до Тодор Александров: „Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България увенчан с една най-мръсна клевета.“ Това „аз се считам за неин“ наскоро беше редактирано в телевизионното предаване „История.BG“ от 15 януари 2018 г. (48:39 минута).[3] В този смисъл Илинден от 1903 г. може и да е дело на активисти българи. Ала с борбата си за автономия те наистина създават местна митология, която постепенно ще спомогне при настъпването на подходящи за това условия за утвърждаване не само на политическа, но и на етнонационална идентичност на политическа единица с име „Македония“, днешната независима държава. В този смисъл ако представянето на Илинден като нещо „чисто македонско“ е неадекватно на историческите факти, същото може да се каже и за изрази като „работил за свободата на българите, които са живели в някогашната географска територия Македония“.[4] Те също не описват изцяло и напълно коректно историческата реалност на две наистина общи и в този период, преплетени до неузнаваемост за днешните македонци истории.

Третата българска отстъпка е свързана с факта, че включително и благодарение на междувоенното ВМРО на Тодор Александров и Иван Михайлов, набиращата сили идея за „независима Македония“, очевидно е най-популярна към 20-те и 30-те, включително и през 1941 г., когато българската войска навлиза в бившата Вардарска бановина на кралска Югославия. Трябва най-после ясно да се каже, че в двете десетилетия след края на Първата световна война се развива бавно и постепенно македонска идентичност, която е паралелна и в немалка степен отделна и неповлияна от прословутите и постоянно цитирани в България решения на Коминтерна. В този смисъл досегашните изявления на българската част от комисията, че македонската нация не се е формирала „обективно исторически“, тя „не е резултат от вътрешно движение“, а въпрос единствено на „силови решения“,[5]  трябва в един момент да бъдат изоставени тъй като ще бъдат трудно защитими. Трябва да се преустанови и с представянето на всички (казвам всички, а не някои от тях) пострадали от югославската комунистическа власт и режима на Лазар Колишевски македонци, недоволни от новото дефиниране на македонската идентичност в югославска, просръбска и разделителна от България и македонските традиции от миналото рамка, като българи.

Само истинската професионална науката може да „спаси“ българо-македонския спор

Науката „История“ и в България, и в Македония твърде често се състои от някакви заклинателни фрази, които се използват по-скоро за да маскират отстъствието изобщо на какъвто и да било научен подход и методология. На мен лично ми е безкрайно интересно как и Ванчо Георгиев от македонската група, и Ангел Димитров, от българската, използват преизобилно в изявленията си понятия като „наука“, „научна етика“, „научна методология“, „научен терен“, „научни аргументи“, „професионални аргументи“,  „извори“, „факти“, „корекции“ на „погрешни интерпретации“, избягване на „църно-бели оценки“.[6] Ала въпреки призива да се напуснат „пропагандните клишета“ и да се говори с „научни аргументи“, и двамата успяват да пропуснат и не включат в палитрата на миналото всичко онова, което не им се нрави. В единият случай при В.Георгиев става дума за на практика българския етнически характер на революционното движение, а в другия, с Ан. Димитров, видимото недоверие, негативизъм и напрежение, което съществува между българските административни власти във Вардарска Македония през периода 1941-44 г., от една страна, и части от местното население и интелигенция, от друга.

Ето защо аз бих разгледал в професионален план българина Ан. Димитров и македонеца В. Георгиев като някакви огледални образи от двете страни на Беласица. В. Георгиев посвещава дълги години на историята на ВМОРО, сякаш без да забележи, че както и да го погледнем, става дума все пак за една в етнонационален смисъл българска организация от края на 19 и началото на 20 в. Неслучайно е забелязал определените зачатъци, но повтарям зачатъци, на някаква идея за държавност, като напълно скрива, че по това време (повтарям  – по това време) в етнически смисъл между българи и македонци не съществува ясна разлика. Друг е вече въпросът за различните степени на осъзнатост и социален обхват на българската идентичност както в България, така и в Македония.

Огледалният му образ Ан. Димитров пък разглежда целия период 1941-44 г. без да забележи и един документ на чувство за македонска обособеност и противопоставяне на България, и то извън всякакви комунистически партии и Коминтерни – а такива документи, изразяващи констатации на български  административни лица, изобилстват и в българските архиви. Оставям на читателя да си отговори защо и двамата са проявили тази „разсеяност“? И какво общо има тя с „научната методология“, в която се кълнат? А периодът 1941-1944 г. е толкова пъстър и колеблив като настроения и нагласи, че тук трябва да се „пипа“ изключително професионално (неслучайно във втората част на този текст изразих вече резерви към някои, струва ми се,  по-едри обобщения на Ненад Живановски, които вземат за мерило единствено някаква версия на политическа коректност, която едва ли не трябва да позамъгли професионалните стандарти). Понякога са верни едновременно и в дадени контексти и на пръв поглед противоположни интерпретации и позиции, а ролите на един Панко Брашнаров от тези години съвсем ясно ни ги демонстрират. Но за това след малко.

И тъй като българската национална принадлежност на всичките лидери на ВМОРО е много добре известна както на комисията, така и на българската общественост, аз бих попитал, ако се ръководим по договора, как би трябвало да оценим на базата на автентични документи от български архиви „експертно“, „обективно“ и „научно“ случващото се в годините 1941-1944 г. във Вардарска Македония? И как тяхното пропускане се връзва с тези неотдавна изречени думи от Ан. Димитров по линия на „професионални аргументи“. Ето: „По начало историята работи с документи. Историята като наука се базира върху източници, върху документални източници и, разбира се, масивът от документи е такъв, че той не може да бъде оспорен.“[7]

А ето например документ, български документ. Да речем докладът от септември 1941 г. на шефа на бюджетната комисия към българския парламент Божил Пращилов за военновременно Скопие, където сред гражданите се казва, че преобладавало настроението „Македония за македонците“? Или следните му констатации: „Искаха всички служби да се заемат от македонци, които са били на сръбска служба макар и да не знаят езика.“ Или пък следното:„ …. Македония и македонец, това са били техните имена в борбата и искат да си останат такива…. Той не говори, че македонците са българи или най-малкото да каже поне, че са македонски българи, а държеше на това, че те са македонци.[8] Да не би да е имал някакви само халюцинации шефът на бюджетната комисия при българския парламент пишейки тези редове и споделяйки впечатленията си от намиращото се под българско управление Скопие? Или просто са прави онези учени, които разглеждат нацията като модерна конструкция, а националната идентичност като динамична и променяща се (научният възглед явно не се оказва само „мода“, както твърди консул Наум Кайчев). Списъкът от подобни документи може да бъде продължен, и то чувствително, но уверенията пред медиите на Ан. Димитров и Н. Кайчев, че подобни тенденции не е имало въобще до есента на 1944 г. най-малкото са сериозно разклатени.

А науката наистина е достигнала до равнища, които напълно обясняват както подобни настроения, така и българо-македонския спор и пръкването на два исторически разказа, които се разминават и си противоречат до степен да създадат две различни нации. Това от своя страна ще рече – приемането на първо място на постановката, че нациите са модерни явления, която ще смути едновременно немалко от членовете на българската и македонската част от комисията и ще влезе в остро противоречие с всичко онова, което се учи в българското и македонското училище. На второ място трябва да се приеме и възгледа, че нациите и идентичностите са динамични и дори множествени конструкции, които се променят в определени времеви и пространствени контексти и ситуации. Той изглежда ще смути и двете комисии, но като че ли повече българската. Без приемането обаче на тези две изходни постановки ще е невъзможен преговорния процес. А е видно, че мнозинството от двете комисии (повече като че ли българската) изобщо не ги споделят. А аз продължавам да смятам, че преговорите са добър повод и двете страни да осъзнаят и най-вече техните граждани, колко много лъжи са учили в училище.

На подобна динамика е подчинен и очевидно невралгичния за двете страни период от 1941-1944 г. Българската историография пропуска и членовете на комисията също ще пропускат истината за това време. Почти всички предварителни изявления от Скопие пък демонстрират предпочитание да се остане до заклинателната „фашистка окупация“, без да се види цялостното многообразие и сложност на периода. Закостенелите и националистически по същината си две историографии, видимо не могат да опишат неговата динамика. Например динамика, която се отразява в поведението на стария илинденец Панко Брашнаров, който е искрен във всичките си политически и обществени роли по това време (а и през целия си живот – деец на ВМОРО, участник в Илинден 1903 г., екзархийски учител, член на Народно-федеративна партия – българска секция, воин от българската армия през Първата световна война, член на Югославската комунистическа партия и ВМРО (об.)). През 1941 отново Панко Брашнаров е този, който посреща възторжено и с цветя края на югославската власт и българската администрация, като заместник-председател на българския Акционен комитет във Велес. През 1943 г. отново същият Брашнаров става част от антифашистката съпротива на югославското комунистическо партизанско движение. На 2 август 1944 г. старият илинденец е вече най-възрастния делегат на събранието на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония) в манастира „Прохор Пчински“, председател на заседанието, който заедно с другите отстоява идеите за „държава“ с „народниот македонски йазик“. След това във федеративна Югославия ще заеме поста на заместник-председател на АСНОМ. Ще завърши в югославските комунистически лагери в Голи Оток, изпратен от съпартийци комунисти, видимо противопоставяйки се на доминираната от Сърбия и сръбската култура, нова, югославска интерпретация на македонската култура и идентичност.

Това ни кара да поставим въпроса и за интересното сравнение между наративите в София и Скопие за репресираните в Титова Югославия П. Брашнаров, Павел Шатев, Методия Андонов-Ченто и др. Макар да се говори на практика за едни и същи лица, събития и процеси, в крайна сметка неминуемо се правят съвсем различни и дори противоположни внушения. Понякога дори не е много нужно и текстът да е тенденциозен, защото четящият българин и четящият македонец имат вече предварително изградена през годините матрица на мислене от училището и преобладаващо националистическите медии в двете държави. И авторите на текстовете се надяват българският и македонският читател да „складира“ новопостъпващата историческа информация в съзнанието си по „правилния“ (съответно български и македонски) начин. В София тези исторически личности се „четат“ като репресирани българи останали верни на българския корен, а в Скопие като македонци, останали лоялни на Москва, когато Югославия търси свой път. Едно обаче е ясно. В годините на това формиране на съвременната македонска етнонационална идентичност нейното договаряне в годините след 1944 г. не става в демократична и плуралистична среда и не е само резултат от свободни дискусии.

В крайна сметка научният подход е свързан с модерния характер на нациите и динамичността на националната идентичност, променлива и отворена за дефиниране и предефиниране. А и освен динамични нации, динамични са и целите на македонското движение – „автономия“, „независима държава“ (като втора българска), „независима държава“ (като отделна етническа македонска), „федерация“, пак „независима държава“, която пак да влиза в Югославия, и постепенно „независима държава“ с аспирации за Европейския съюз и НАТО. Споменатите изходни постановки и подход ще помогнат на мултидисциплинарната комисия да реши тези проблеми. Важно ще е, разбира се, и желанието двете части на смесената комисия да срещнат историята на „МакедониЯ“ и историята на „МакедониJa“ някъде към историята на неслучилата се след 1944 г. „МакедонИа“/или „МакедонIa“.

 

[1] https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

[2] https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

[3]  https://www.bnt.bg/bg/a/140-godini-ot-rozhdenieto-na-yavorov-15012017

 

[4] https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

[5] https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

[6] http://bnr.bg/horizont/post/100973043/angel-dimitrov

https://www.youtube.com/watch?v=jIpslZMIggs

 

 

[7] https://btvnovinite.bg/predavania/prof-angel-dimitrov-goce-delchev-mozhe-da-e-geroj-i-na-balgarija-i-na-makedonija.html

 

[8] http://archives.bg/wars/SEARCH-s

 

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве