Стефан Дечев: Кой се страхува от Мери Нюбъргър и тютюневата история?

от -
1 741
Тютюневата индустрия в България

 

Маргиналия продължава аторската рубрика на Стефан Дечев „Скритата История“. В нея  ви представяме провокативни текстове посветени малко известни и неизвестни дори и за образованата публика скрити и премълчавани страни от миналото ни. Стефан Дечев е специализирал в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Изнасял е лекции в международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.

 Досега в рубриката

 http://www.marginalia.bg/aktsent/za-kolednata-elha-barzi-shtrihi-kam-tova-i-nyakoi-drugi-sluchili-se-i-nesluchili-se-kulturni-

http://www.marginalia.bg/aktsent/stefan-dechev-shtrihi-kam-skritata-istoriya-na-pola-v-balgariya/

http://www.marginalia.bg/aktsent/pretoplenata-mandzha-sanstefanska-balgariya/

 

 

 

Преди години се заговори, че публикуваната през 2013 г. книга на Мери Нюбъргър посветена на тютюна в българското минало (Neuburger, Mary C. The Balkan Smoke. Tobacco and the Making of Modern Bulgaria. Ithaca and London: Cornel University Press, 2013) щяла да се появи в превод и на български език. Новината не можеше да не радва. Изследването съчетало в себе си едновременно история и антропология, социална история и история на културата, без да загърбва преплетеността с политическата рамка, би било само от полза, за една от доста назадничавите историографии в Европа, както и за изпълнената с преобладаващо романтични представи за миналото по-широка публика. Ала след време се разбра, че тази инициатива е позаглъхнала, а радостта за предстоящата поява на книгата е била твърде преждевременна. На практика подобно издание така и не се появи до днес на български и очевидно начинанието е вече преустановено.

Самата Мери Нюбъргър е имала трудна задача доколкото се занимава с проблем, по който приоритет има една изолирана, закостеняла и националистически ориентирана историография, като българската. Tя продължава и до днес да живее с романтични представи за миналото, да разчита на един смятан за самоoчевиден „голям разказ“ носещ името „История на България“ или „история на българския народ“, както и да избягва неудобните въпроси. Вече имах възможност наскоро да пиша за това как за преобладаващ брой нейни представители и особено за разписващите правилата началници съществува една “национална история“ („българска“), която може сякаш да бъде пипната, а не се явява единствено възможна интелектуална конструкция, проектираща общност на по-малко от две столетия далеч назад във времето.[1] За нея (историческата наука в България) все още има „славяни от българската група“, които са били налице още през шести, седми и осми век. Тя вярва, че „българската народност“ съществува през средните векове като самоосъзната общност, която по този начин е изживявала и историята си. Мнозинството от представителите на българската историография вярва, че има „български народ“ като общност, който шества през историята като се започне от 9 в. та чак до наши дни. То е убедено, че един заспал „български народ“ се „събужда“ с „Българското Възраждане“ и се завръща към старото си средновековно качество на общност, макар и на по-високо равнище (понеже вече имало и капитализъм). Българската историопис се прави леко на разсеяна и изтрива в миналото малцинствата (а и още носи петната от съ-участието си във „Възродителния процес“ с нейния „омърсен пагон“[2]), което е толкова трудно да се направи без бягане от професионалните стандарти за експертност, особено при тема като тази на М. Нюбъргър за тютюна. Същата тази историография още говори за „насилствената ислямизация“ като доказан факт, макар и подкрепяйки го с късен фалшификат от 19 в., по който по-сетне са създадени роман и филм. Тя си представя и говори нелепо за „освобождения“ на селища дори и когато българското население е малцинство в тях, а понякога и трудно се намира.[3] Тя продължава да вярва в мнозинството си, че „Санстефанска България“ очертавала „българското етническо землище“ или че това е някакъв закован идеал за следващите десетилетия.[4] Тя не секва да се отнася пренебрежително към модернистките теории за нацията и какво ли още не. Тя, тази историография, все още допуска да стигат до печатниците (които наричат често неоснователно себе си издателства) монографии не притежаващи елементарните изисквания за едно научно изследване.

Но да се върнем на книгата на Мери Нюбъргър за тютюна. Изведнъж с така описаната по-горе печална историографска реалност и интелектуална нищета е трябвало да се сблъска изследовател, който все пак познава добре изискванията на научното историческо изследване и неговите реквизити, наясно е с особеностите на историографския анализ, съвременните теории за нациите и национализмите, достиженията не само в политическата история, но и в социалната и историята на културата (включително и потребителската), както и с цялостната литература за тютюна и тютюнопушенето (а не само създаваната на Изток от Драгоман). Затова й е било и трудно да се задоволи с наивността и пристрастността на българския разказ за миналото. Не се учудвам, че практически един чужд изследовател, дори и заел се с последните 2-3 века история, е трябвало да намира на моменти един изцяло нов наратив, за да се справи  и опише убедително и правдиво събитията и процесите, като пресъздаде една максимално безпристрастна и без укриване на неудобните за българската историография страни, факти и обстоятелства, картина на миналото. И наистина, организирайки една нестандартна структура и изграждайки необикновено оригинално повествование, вече утвърдената авторка съумява да вплете темата си за тютюна в проблемите за изграждането на нацията и развитието на национализма, модернизацията, външната политика на българската държава, глобалните политически, икономически и културни тенденции, развитието в миналото на потребителската култура, идеята за отдих и свободно време, всекидневния живот. Но оставяйки в немалка степен настрани самата история на тютюна, ще се опитам в следващите редове да разсъждавам най-вече над въпрос кое в изследването на Нюбъргър е подразнило заелите се с превода и потенциалните издатели, като и е направило появата на тази книга на български език нежелано. Ще се опитам да предложа прочит и на вече появили се първи отзиви, смятайки ги също за типични за българските институции за исторически изследвания и разпространение на исторически знания или за т. нар. мейнстрийм в преобладаващо националистическата ни историография.

 

 

Снимка:  Balkan Smoke. Tobacco and the Making of Modern Bulgaria. Ithaca and London: Cornel University Press, 2013)

 Книгата и значимите въпроси на миналото

Както вече обърнах внимание онова, което се е видяло проблемно за първите български читатели на тази книга е не толкова конкретната история на тютюна, а най-вероятно неизбежната конфронтация на Нюбъргър с „големия разказ“ за българското минало, както и засягането на някои неудобни и замитани обикновено „под килима“ проблеми. Защото наистина прави впечатление, че тя не пропуска възможността да се изкаже и по редица значими въпроси на българското минало. Дори и представяйки ги като фон на своя разказ за тютюна, Нюбъргър никога не взема наготово неадекватни постановки от други изследвания или от родната историописна митология. Американската българистка например съвсем справедливо поставя кавички на двамата „българи“ Кирил и Методий, които са измислили кирилската азбука (р. 89), видимо дистанцирайки се от тази невярна и митологизирана представа. Още в началото на първата глава Нюбъргър използва понятието „славянски говорещ християнин, или „българин”, като има предвид още незавършилия през 19 в. процес на изграждане на нацията (р. 12). Тя дори съвсем ясно заявява в бележката към текста: „Тук аз използвам термина „българин” като стенография за славянски говорещи християни, но с предположението, че голяма част от това население имаше по-скоро флуидно национално съзнание чак до двадесети век.” (p. 237 в бележките) Неслучайно авторката още говори за „самоописващите се българи и други балкански славяни” (р. 22), за „откриването и изобретяването на българскостта” (р. 12). Не е никак случайно и нейното описание на „славяни, които бяха обърнати в Исляма или станаха част от елинизирания търговски елит”, видимо неприемайки говоренето за ясно осъзнати „българи“ и самоосъзнат „български народ“ през по-голямата част от вековете под османска власт. За сметка на това, имайки предвид първите пушещи българи от началните десетилетия на 19 в., Нюбъргър пише как вече „критична маса от славяни станаха част от османската градска търговска и занаятчийска култура, без да се асимилират в гръцката (или османско-турска) култура.” „През този точно период – добавя Нюбъргър – те откриха своята българскост и започнаха да пушат като българи.” (р. 22). Ала въпреки това, за нея „автентично националното” към средата на 19 в. е определено „все още уязвима категория в процес на създаване” (р. 30). Заедно с това обаче, когато разказът й се прехвърля в началото на новото столетие тя отбелязва как дори самите „българи-македонци“, след 1903 г., бидейки емигранти заселени в градски центрове и силно политизирани, стоят сред радикалните националистически гласове, защитаващи и българската експанзия в Македония, и анти-гръцката политика в страната през 1906 г. (р. 63) И макар да отдава дължимото,  – подобно на чуждата наука, и за разлика от българската историография, – на неоформените още идентичности в Македония, Нюбъргър все пак ясно вижда конфликта между традиционните гръцки градски и търговски сили, от една страна, и мобилизираните градски и военизирани самоидентифициращи като „българи“ македонски селяни, от друга, които търсят контрол върху тамошните ресурси и територия (р. 71).

За разлика от преобладаващата българска историография, американската историчка успява да открои мултиетничния характер на “българското” минало. Тютюнът е за нея само повод да представи една широка и аналитична социална, икономическа, културна и политическа панорама, първо на османската действителност и после на българската държава и общество, в цялото многообразие на неговата етническа палитра. В изложението й ясно присъстват, а не са изчистени като в стандартния и конвенционален „български наратив,“ и турците, и помаците от тютюневото производство (р. 113, но не само), гърците до погромите от 1906 г.,[5] или до първата Балканска война (р. 113), както и евреите (рр. 87, 129-130, 136, 147, 153). В този смисъл тя проследява и цялостното „българизиране“ на наратива и рекламата относно тютюнопроизводството, свързано с изтриването на мюсюлманите от тях с развитието на националкомунизма от началото на 60-те насетне (р. 218).

Когато говори за избухването на Априлското въстание от 1876 г. Нюбъргър не се свени да изтъкне, че „мюсюлмански цивилни лица бяха убити от български въстанически водачи, и османците отговориха с репресии.[6] (р. 33). Градовете на България от 80-те и 90-те години на 19 в. до напускането им не само от турското, но и от гръцкото и еврейското население, са видяни от нея и ясно представени като многоетнични средища (р. 34). Говорейки за Балканските войни от 1912-13 г., Нюбъргър открито изтъква как подобно на гръцкия и сръбския политически елит, българският също създава като оправдание за тази „война на кръста срещу полумесеца“, „наратива“ за „освобождението“ на хора от същата нация. В реалността обаче, тя не пропуска да отбележи, че се натъкваме и на „кръстилката“ на около 250 000 помаци, както и на избиване и прогонване на турско население (р. 70). Не е спестила и обикновено премълчаваните, но добре известни антигръцки погроми извършвани от българи по време на Втората балканска война, в които често търговците на тютюн се явяват главни мишени. Нюбъргър дава на читателя и достатъчно информация за добре документираните в Карнегиевата анкета (но пропускани в България и до днес) случаи в Серес и Доксато, за да има той възможността да научи как специално в Серес български сили запалват всички складове на Херцог и Ко. и American tobacco (р. 72).

Авторката проследява през призмата на тютюна и цялостната българизация на индустрията в страната. Тя ни убеждава как след осъществения във времето след 1878 г. процес на освобождаване от турско участие в този бранш, антигръцките погроми от 1906 г. водят до това, че и гърците в Пловдив са по израза й вече „умираща порода“ (р. 63).

 

 

 

 

Снимка: Анхиало, 1906 г.

Нюбъргър прави още извода, че премахването в резултат от антисемитските мерки на евреите заети в едрата и средна промишленост, подобно на предишното отстраняване на турци и гърци, бележи края на „българизацията на българската индустрия“ (р. 166). В подобна светлина е видяна и дейността на ВМОРО. За американската историчка е налице ясното послание на организацията към селяните за заграбване на турска земя, включително и с отглеждан на нея тютюн (р. 60). Макар Нюбъргър да разглежда като трудно обяснението по време на Илинден от 1903 г. на преплитането на етническите и социалните идентичности, „славянските бунтовници и селяни” или „османските войници” насочват насилствените си действия, според нея,  срещу мюсюлмани и гърци, които притежават земите с тютюн или богатеят от търговията с него (рр. 60-61). Не пропуска и ролята на контрабандната търговия с тютюн и събирането на такси от населението в живота на ВМОРО (р. 61).

Друга група от въпроси, след тези за националната митология и формирането на нацията, се отнася до междувоенния фашизъм в страната. Нюбъргър е също категорична, подобно на редица други автори, че в България никога не е имало истински масово фашистко движение. Ала тя изтъква как фашисткият модел или елементи от него се оказват привлекателни за „широка верига от междувоенни български политици“ (р. 128). На първо място тук американската историчка се опира на факта, че българската икономическа мисъл никога не е прегръщала особено свободния капитализъм. По този начин, италианският и германският модел на икономика лягат върху вече наличното желание за защита от неограничения капитализъм, за някакъв „трети път“, разположен отвъд капитализма и социализма (р. 128 и не само). И тук тя изрично се съгласява със стопанския историк Румен Аврамов, че колективистките и корпоративистки тенденции са заложени в българската икономическа култура, за да заместят и „кастрират“ самото функциониране на капитализма (р. 131).

 Книгата, „лявата“ и „дясната“ историография

Нюбъргър е осъзнала още на ранен етап от изследването си, че тютюнът би могъл да се превърне в „ценни лещи”, през които да се „изследват и дори преосмислят параметрите на българската история”. Тя откроява убедително как тютюнът е свързан по определен начин с основните и невралгичните събития от българското минало, които и до днес разделят обществото по оста ляво-дясно. Ето защо предполагам, че някой на определени места е забелязал един твърде „ляв“ прочит, нехарактерен за официалния историографски дискурс в България от последните три десетилетия. На моменти сходни с едновремешния пропаганден комунистически език може някой да е видял и онези места в текста, където авторката обрисува покъртителната картина на пожълтелите лица на работниците от тютюневите фабрики в междувоенна България (р. 87), както и целият свят на тютюна в междувоенна Дупница на Жак Асеоф и Димитър Димов, свят който е социално контрастен и свързан едновременно с „охолство“ и „бедност“ (р. 138).

 

Кадър от филма „Тютюн“ по едноименния роман на Димитър Димов

 

Като „ляв“ прочит в продължаващата тукашна борба за паметта относно миналото ще да са видели някои и оценките на Нюбъргър за „реакционния преврат от 1923 г.“ (р. 120); за установената след това власт на „реакционното българско дясно“ (р. 128); за „царската диктатура на Борис след 1935 г.“ (рр. 131, 144); за „фашистки тенденции в българските десни правителства, които бяха в най-лошия случай под пряко германско влияние през военните години“ (р. 131). Дори когато разглежда периода на самите военни години Нюбъргър направо говори за „български фашизъм“ и от гледна точка на правителство и външнополитическа ориентация на страната (р. 132). Логична последица от всичко това е и откритото позоваване на „ръководени от държавата убийства на членове на БКП“ (р. 170). И тук трябва да кажем, че след господстващите историографски тенденции от началото на 90-те насам, едва като че ли напоследък с романа на Милен Русков „Чамкория“, тази тема придоби нужното внимание.

Нюбъргър еднозначно говори и за „скандален Комисариат по еврейските въпроси“ (р. 136), както и за резонността на коментарите правени от комунистите в страната след приемането на Закона за защита на нацията (ЗЗН) през януари 1941 г., разглеждайки го като опит на българската буржоазия да се възползва за сметка на евреите в експлоатацията на масите (р. 146). Американската българистка разглежда именно „общността на българо-германските интереси“ като фактор, който със сигурност е допринесъл за „частичното сътрудничество в нацисткото „Крайно решение“, и както тя конкретно казва „в окупираните от България територии“ (р. 136). По тези изложени дотук невралгични теми определено е налице през последните десетилетия едно историографско изместване на „дясно“, а по някои от тях има преобладаващ както политически, така и гилдиен консенсус сред историците, да се мълчи.

Но онези, които прибързат да обявят прочита на американската историчка като „ляв“, ще сбъркат. На други места в текста на Нюбъргър хора с леви симпатии биха могли да провидят и „десен“ прочит на българската история. Истина е, че американската изследователка винаги търси максималната възможна дистанцираност и безпристрастност в оценките си. Тя например също отчита как още в началото на новия век макар протекционистичната политика да пази бранша под един относително местен контрол, все пак, по този начин се стига и до закърняване на самата тютюнева промишленост (р. 59). Не пропуска да подчертае как са особено сурови в България доминираните от комунистите т. нар. „народни съдилища“ след 9 септември 1944 г. (р. 202). Да не говорим, че ясно е заявено как високите сравнително стандарти постигнати от българската тютюнева промишленост след началото на 70-те години на 20 в. са напълно немислими без сътрудничество с водещите западни компании и капиталистическата икономика, въпреки Студената война. Но както и гореизброеното, всичко това единствено демонстрира усилията на Нюбъргър за постигане на безпристрастност на погледа и оценките.

Евреите – болната тема

Едва ли е случайно, че специална глава е посветена на периода на военния конфликт от 1939-1945 г. Същото бих казал се отнася и за нейното подзаглавие – „Евреи, германци и българското злато през Втората световна война“. То ясно демонстрира акцентите – евреите, тютюневата индустрия и българската политика към тютюна, както и българо-германските търговски отношения, в които именно тютюнът се явява централен. Тук Нюбъргър разкрива същественото място на тютюна за българските териториални искания, за ориентацията на страната към Тристранния пакт, както и за отстъпчивата политика по линия на депортирането на 11 343 евреи от „новите земи“ (р. 136).[7]И все пак, американската българистка отчита, че „антисемитизмът почти не срещна народна подкрепа в България“, тъй като евреите са по-малко от 1% от населението на страната и са добре интегрирани в българското общество. Прокарването на Закона за защита на нацията (ЗЗН) е за нея дело най-вече на едно гласовито антисемитско малцинство (р. 147). Въпреки това обаче, законът позволява изхвърлянето на евреите от тютюневия бизнес и в заетите от България Тракия и Македония (р. 153) По този начин, след Румен Аврамов, и Нюбъргър подчертава как изобщо Втората световна война допринася много повече за придвижване напред на процеса на „българизация на тютюневата индустрия“.

М. Нюбъргър не пропуска и страстно дебатирания напоследък проблем за статута на „новите земи“ след 1941 г., изрично поставяйки кавички при употребата на термина „освободени“ територии, имайки предвид Тракия и Македония. Тя говори за присъединяване към „предполагаемо правилното отечество“ и как „българското“ (или македонско-славянско) население, приветства окупационните сили и ги посрещна с отворени обятия“. Ала тя не пропуска и последвалото бързо разочарование от доминацията на София в местните дела (р. 151). Българската историография и до днес избягва както етническата картина в Тракия, така и растящите желания за „независимост“ в Македония, заедно със зреещия, макар и все още колеблив, македонски сепаратизъм и отделна, кога политическа, кога етническа идентичност. Ето защо и изкованите от Нюбъргър, струва ми се, твърде сполучливи формулировки, вероятно биха се сторили на редица български историци и общественици кощунствени. Но вярна на кредото си на учен историк Нюбъргър продължава, че получаването от България на Македония и Тракия е за сметка на компромиси, сред които е и продължаващото преследване на евреите и тяхното предаване на Третия райх (р. 166). „Евреите бяха изтъргувани, – категорична е Нюбъргър – в много голяма степен като тютюн, за българска политическа полза и печалба.“ (р. 166). Дори и ЗЗН американската историчка разглежда като концесия дадена на Германия за бъдещите облаги (р. 145). Ето защо тя не пропуска депортираните евреи за „лагерите на смъртта“. Проследява тяхното настаняване в тютюневите складове в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая (Благоевград), Радомир, Скопие. Обръща внимание и на иронията, че пътят на евреите към Освиенцим и Треблинка следва по Дунава пътя на самия тютюн (рр. 155-156, 158-159) И тук М. Нюбъргър пише: „Мълчанието за съдбата на тези евреи – много от които асимилирани в междувоенната гръцка и сръбска култура – беше цената платена за спасяването на българските евреи от старото царство, преговорите, за които все още продължаваха.“ (р. 158). Не се пропуска и изселването на евреите вън от София и живота им при мизерни условия без средства за живот в провинциални градове, като при Сомовит или Табаковата чешма край Плевен. Внимание е обърнато и на забраната за пушенето при транспортиране в лагерите, както и на възползващите се от ситуацията българи, които им продават цигари на баснословни цени (р. 159).

 За първия опит за рецензия – професионален историк или политически деец?

Немалко историци у нас биха тръгнали да обръщат внимание не на обоснованите подкопавания на утвърдения и изкривяващ миналата действителност български исторически наратив, за които говоря по-горе. Ще пренебрегнат или ще са раздразнени и от смелостта на Нюбъргър да се изказва по проблеми, които обикновено се заобикалят, а и в случаите когато това се прави, личат нескрити пристрастия и политически обвързаности. Добър пример за това е една вече появила се рецензия за книгата на Нюбъргър, написана от доц. Наум Кайчев, понастоящем ръководител на катедра „История на Византия и балканските народи“, при Историческия факултет на Софийския университет, виден член на ВМРО-Каракачанов (казвам това за да отгранича тази организация от историческите ВМОРО и ВМРО, с които – подобно на скопското ДПМНЕ-Груевски и след него, – тя няма почти нищо общо), което личи и от постовете му на бивш генерален консул на Република България в Торонто и Битоля.[8] В нея той признава „съвсем широката времева рамка“ на изследването на американската историчка (българските историци от години наистина са си нацепили историята на периоди и гледат да не нагазват във „фитарията“ на другия, независимо дали логиката на изследването го налага или не); наличието на един „завладяващ социален портрет“; как книгата е „осветляваща върху огромен брой социални измерения на българския тютюн“; „запозната с българските изследвания и първични извори от български архиви и демонстрира добро разбиране за развитията в българското общество“; „умелото смесване на история с литература, както като стил, така и като методология“. Кайчев оценява още, че става дума и за едно в крайна сметка „разтърсващо“ и „пионерно“ изследване в тази област.

Но за него „широката икономическа картина се изплъзва на читателя“; изследването „не съумява да възстанови последователно точната роля на тютюна в българската и световната икономика“; като Кайчев изброява и „някои спорадични грешки“ главно в политическата история. Разбира се, тук говорим за скрупульозност, която обикновено се избягва когато се рецензират български колеги, с които сме в институционална зависимост и професионалната съвест и експертност ни напускат тозчас щом започнем оценките си. Защото на фона на завлядяващите и точни тези в книгата по значими и оживено дискутирани и днес проблеми на миналото ни, бележките на Кайчев звучат като заяждането с дреболии на консервативния и националистически академичен истаблишмънт в Германия от началото на 20 век с историческите изследвания на оригиналния и неподражаем Карл Лампрехт.

Напълно неясно е защо Кайчев говори в рецензията си за „модния възглед“ на Нюбъргър за „амфибийното естество на идентичността“, още повече, че Македония, но не само тя, дава една твърде добра илюстрация за това. Тук в една изключително сложна материя, за съжаление, Кайчев е използвал докопването си до страниците на сериозно академично издание за да упражнява послания, които по-приличат на политическо лице от ВМРО-Каракачанов, далечно на претендираната позиция на професионален историк, от който е написана рецензията. Възгледът на модернистите за нацията е твърде сериозен и съвсем не е просто „моден“. Всъщност, тезата на Нюбъргър за процеса на формиране на нацията – изложена по-горе – е далеч по-изтънчена и обоснована.

Интересно е, че Кайчев отказва да взема отношение по представената картина от Нюбъргър на силова българизация на икономиката, на антисемистко законодателство, на депортация на евреите от „новите земи“. Още повече при факта, че през 2013 г. той беше един от професионалните историци, които трябваше да легитимират изработения от неисторици казионен циничен консенсус на политическата класа за антисемитското законодателство, като някакъв уж умел маньовър на властта, както и за несъпричастността на България към депортацията на 11 343 евреи от „новите земи“. Добре известен факт е, че в навечерието на 2013 г. както ДА „Архиви“ в лицето на проф. д-р Георги Бакалов и доц. д-р Мартин Иванов, така и ректорът на Софийския университет проф. д.и.н. чл.-кор. Иван Илчев се противопоствавяха на и осуетиха издаването от подчинените им институции на събраните документи от Румен Аврамов и Надя Данова относно депортацията на евреите от „новите земи“.[9]

За съжаление, Кайчев и като цяло не влиза в дълбочина за реалните въпроси, които анализира книгата на Нюбъргър. Там той реди очарователните картини, теми, образи и сякаш казва „интересно, но не е много важно“. А освен това мълчи за всичко онова, което бе разгледано по-горе в този дългичък наистина отзив. Няма как да не се запитаме кой е по-непродуктивен в научно отношение или по-отговорен като публично представяне на исторически знания – дали Нюбъргър с някои незначителни фактологични грешки или националистическите и демодирани български историци, които вече десетилетия лъжат по куп въпроси от българското минало нашата общественост, възпроизвеждайки клишетата на националкомунизма от 70-те и 80-те или емоционалния ревизионизъм от началото на 90-те.

Политическата коректност и българите

През последните години самозвани разбирачи с академични титли и хора работещи в медиите превърнаха т. нар. „политическа коректност“ в мръсна дума, без да си дават сметка, че българите също биха могли да изпаднат в нужда да се възползват от нея. Самото присъствие на България в Европейския съюз – поне засега – като че ли се оправдава най-вече с политическата коректност и мултикултурализма. Но тук бих желал да обърна внимание как в тази „екскурзия“ с тютюна, Нюбъргър не оставя нито за миг да бъде напусната от чувството за политическа – и бих добавил професионална – коректност. Тя например не отдава съществуващата корупция и контрабанда в търговията с тютюн на някаква предразположеност на местното население към тях, а на чужденците в Режията, оприличавайки я на британските практики при опиумната търговия в Индия (р. 57). Макар да не прикрива депортирането на беломорските и македонските евреи през март 1943 г., Нюбъргър също обръща внимание на „българо-еврейските социални връзки, изплетени във високия политически, социален гоблен на тютюневата индустрия“, които изграли роля за „спасяването“ на  повечето български евреи (р. 136). Тя отдава това и на остъствието в България на традиция на антисемитски погроми подобни на тези в Полша, Словакия и Унгария. Американската изследователка дори изрично отбелязва как страната се явява първата държава в следвоенна Европа организирала съдебни процеси, които са специфично фокусирани върху военновременните престъпления срещу евреи (р. 163). Нюбъргър обръща внимание на освободенността на езика при тези процеси от характерната за тогава комунистическа политическа реторика. Тя подчертава и тяхната роля на катарзис в българо-еврейските отношения доколкото спомагат да се видят индивидуалните престъпления на българи срещу евреи и „невинността“, – макар и сложена и от нея в кавички на „българиТЕ“. Нюбъргър разкрива как повечето от свидетелствата дадени както от българи, така и от евреи демонстрират, че българите са били срещу антисемитските мерки (рр. 163-164). И когато отбелязва, че получаването на Македония и Тракия е за сметка на действия насочени срещу евреите, тя не се колебае изрично да посочи, че те са „не винаги с готовност приети от населението“, а и „много българи“ дори протестират срещу тях. (р. 166). Американската българистка не пропуска да опише съпротивата срещу депортацията на евреите от старите земи  – на „православна църква“, на „български професионални организации“, на „местни еврейски дружества“, на „някои високопосавени политици“, и особено на фигури като Димитър Пешев и митрополит Стефан (рр. 156-157). Интересното е, че е отбелязана и обикновено пропусканата у нас роля на емигриралия в САЩ Жак Асеоф, свързана с осъществяваните през март 1943 г. четири пъти дневно радиопредавания от Ню Йорк, Лондон, Кайро и Бари, апелиращи към българите да спасят евреите (рр. 157-158). Но освен страха от възмездие, Нюбъргър вижда и „искреност и смелост“ в поведението на участниците, противопоставящи се на депортацията (р. 158).

Заключение

Та кой се бои от Мери Нюбъргър и книгата й за тютюна? Очевидно онези, които искат да крият, че няма как да се разказва миналото на България освен като минало на мултиетнично населена територия, в която преди много десетилетия българите все още не са имали онази тежест, която имат по-късно. Очевидно тези, които искат да има вечни дадености като „българска национална история“ и „български народ“ поне от около 9 в. насам. Очевидно онези, които искат да скрият процесите на „българизация“, твърде често и силова и репресивна, за сметка на изтласкване на малцинствата от редица индустрии, сред които и тютюневата. Очевидно онези, които искат да се говори само за „спасените“ евреи, но не и за „вдигнатите“ и изпратени в „лагерите на смъртта“. Очевидно онези, които са „абонирани“ за превратните представи в консенсусната декларация на Народното събрание от 8 март 2013 г. и нейното институционално изкривяване на миналото. Очевидно онези, които не приемат както истината за „фашизма“, така и тази за „Народния съд“. Очевидно онези, които не приемат както модернизацията преди 9 септември 1944 г., така и модернизацията след тази дата.

Накрая ще кажа, че в началото М. Нюбъргър бе дала заявка да използва тютюнът като „ценни лещи” за да преосмисли и „параметрите на българската история”. Веднага трябва да се отбележи, че тази заявка е напълно постигната. Изтъкнатата вече българистка е успяла да се изкаже по съществени и твърде спорни все още въпроси, по които дебатът в страната продължава да е доста труден. А това е така както поради ретроградното обществено мнение и масови представи по исторически проблеми, така и поради закостенялата и ретроградната нагласа на самата професионална историческа колегия, и нейните двойни позиции и стандарти, както и липса на елементарна почтеност. Едни повече, други по-малко. Но с още по-малко истински изключения от това правило.

 

[1] Дечев, Стефан. Неудовлетворителното говорене за история в медиите

http://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/sled-istoricheskiya-septemvri-za-publichnite-funktsii-na-istoriyata/

 

[2] Дечев, Стефан. По повод на едно предване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“.

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/3251-po-povod-na-edno-predavane-ot-istoriya-bg

 

[3] Дечев, Стефан. Освен експертност са нужни кураж и морал

http://www.marginalia.bg/aktsent/osven-ekspertnost-sa-nuzhni-kurazh-i-moral/

 

[4] Дечев, Стефан Претоплената манджа „Санстефанска България“

http://www.marginalia.bg/aktsent/pretoplenata-mandzha-sanstefanska-balgariya/

 

[5] Вж. подр. Аврамов, Румен. Анхиало, 1906 г.: Политическа икономия на един етнически конфликт.

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2675-1906

Както и втората част

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2679-1906-2

 

[6] Вж. и Мирчева, Кета. За началото на почитта към Априлското въстание

http://www.marginalia.bg/aktsent/za-nachaloto-na-pochitta-kam-aprilskoto-vastanie/

 

Мирчева, Кета. Циганите в българската словесност през XIX век

https://balkansbg.eu/bg/content/b-identichnosti/493-tziganite-v-balgarskata-slovesnost.html

 

 

 

 

 

[7] Вж. повече у Аврамов, Румен, Данова, Надя. Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943. Документи от българските архиви. Том 1 и 2. София: Обединени издатели, 2013. http://www.marginalia.bg/knigi/biblioteka-marginaliya-deportiraneto-na-evreite-ot-vardarska-makedoniya-belomorska-trakiya-i-pirot-mart-1943/

 

[8] Slavonic and East European Reviеw (SEER), vol. 92, No. 1, January 2014, pp.181-183.

[9] Данова, Надя; Аврамов, Румен (съст. и ред.). Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот март 1943., том I. София: Обединени издатели, 2013, с. 9.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве