Стефан Дечев: Преплетената „евроатлантическа“ история на Търновската конституция

от -
514
Велико Търново е домакин на честването на 140 годишнината от приемането на Конституцията на България снимка: авторът

Рубриката „Исторически бележник“ на Стефан Дечев е реакция на злободневни, актуални и текущи проблеми, в които е въвлечено миналото, Клио и нейните представители в нашата страна.  В поредния си текст  историкът разсъждава за особената проблематика на Търновската конституция, чието приемане преди 140 години се чества на 15 април във Велико Търново. Тя, казва Дечев не може да бъде изследвана освен в една транснационална и релационна перспектива. Нейната история е преплетена и свързана с причудливи културни трансфери, приспособяване на идеи, идеологии и институции, хибридизация, одомашняване, модификации, адаптации, съзнателен подбор.

 

Преди време, поканен от движението „Реформи в културата“, излязох със статия, в която споделях как трябва да изглежда новият исторически разказ, базиран на разбирането за гражданския патриотизъм и конституцията. Беше изтъкнато, че се налага да се сложи край на досегашното разбиране  за „национална история“; да бъдат оставени средновековните държави в средновековието; да се представят по нов начин етническите проблеми и формирането на нацията; да се обрисуват сложните културни преплитания, които правят „националната история“ просто изкривяваща идеология; да се даде място да се чуят „историите“ на всички малцинства в страната ни и т.н. Доколкото българската историография отдавна култивира в институциите си ценности обратни на тези, не закъсняха и охулванията в предполагаемо „професионалните“ среди –  „псевдоинтелектуална диария“, „срамен, смърдящ памфлет“…

Но тук искам да се спра на опита за злоупотреба с тезата, както и с идеи изложени преди време от Мария Тодорова и Диана Мишкова. Доц. Валери Колев написа: „Преди повече от десетилетие в академичното си слово на церемонията в аулата по награждаването си с Doctor Honoris Causa, проф. Мария Тодорова с основание оспори митът, за българското духовно изоставане от „Европа“ и приемането на „европейските идеи“ след Великата френска революция с елементарния пример – Паисий е преди революцията. За незнаещите, речта е публикувана в ГСУ.

Тук да се чуди човек от къде да започне. Това не е академично слово, което сме чули просто в аулата (и аз бях там), което после да е публикувано в ГСУ (Годишник на Софийския университет). Това е цяла статия на М. Тодорова излязла в окончателен вид през 2005 г. в списанието “Slavic Review”. Предварителната версия на материала е представена за пръв път през декември 2003 г. в Лайпцигския университет. Доразработването на първоначалния ръкопис, по признанието на авторката, става през учебната 2003-2004 г. в дискусии на един от семинарите посветени на модерността в Университета на Илинойс в Урбана-Шампейн. Адаптирана версия на черновата на тази статия М. Тодорова е решила да прочете в аулата по време на церемонията в Софийския университет, но за това в списанието не се говори. Освен това, няма никаква нужда за тази статия да се прибягва до ГСУ. Първенството тогава се падна на в. „Култура“ и тя е съвсем достъпна в Интернет.

А всичко това не са дреболии. Важно е в случая, че тази статия е насочена най-вече към извънбългарска и извънбалканска академична публика. Говоренето на различни публики (западна и българска) личи и в текста. Докато в българския вариант четем за „българското национално движение и неговото жестоко потушаване“, то в английския вариант се натъкваме на „българския национализъм и възмездието, което той предизвика.“ В текста на английски и в първоначалния проект видимо идеята е била да се говори на онези, споменати в текста, които търсят „времевото първенство“, „онези, които се хвалят, че са били първи и настояват на авторски права“. Ще рече той да се насочи срещу поддръжниците на еволюционизма и идеята за прогреса, срещу чувството за върховенство спрямо незападните съвременници, което подпира антропологическия алохронизъм. Тодорова пише давайки си сметка, че „прецедентът е много силен и ефективен идеологически аргумент, ловко експлоатиран и манипулиран от властимащия.“

По-лошото е обаче, че тезата й видимо не е разбрана докрай. Това не е толкова изненадващо доколото историческото образование в България не задълбава в проблеми, които се разискват в изложението – есенциализъм, телеология, детерминизъм, солипсизъм, епистемология, хроничен алохронизъм, алохроничен дискурс, историческо време и т.н. Затова се е останало на равнище – там се казва, че Паисий е преди Френската революция (пример посочен в критична бележка към П. Шугър с цел да илюстрира възгледа за „относителна синхронност“ в историята. Да оставим настрана „модерността“ на Паисий и неговото „влиятелност“ или въздействие). А тезата на Тодорова гласи: Неприемлива е представата на еволюционната парадигма, възприета и от много източноевропейски историографии, на заимстване и изоставане, по отношение на феномени като национализъм, индустриализация, модерност и т.н. Тя е против „презумпцията, че Западът е модел за подражание“, като се противопоставя и на разбирането за модернизацията „като наваксване, при което времето ускорява своя ход.“ Противопоставя се и на незападното чувство за липса, което  се подвежда под съзнанието за изостаналост. Стремейки се да  преодолее този възглед, Тодорова въвежда идеята за базисното подобие на човешките общества, дори и тогава когато те не са в непосредствен контакт, а на мястото на идеята за „диахронна стабилна еволюция“, въвежда понятието за относителна (!) синхронност, но в рамките единствено на „дългия“ времеви цикъл на Фернан Бродел. За нея тази идея „ни позволява не просто да опишем даден период като линеен низ от последователни развития, а като процес, подчертаващ неговата диалогична природа.“ (избягвайки така „пиратството“ и „копирането“ по Бенедикт Андерсън). Ала през цялото време Тодорова си дава сметка именно за тази относителност. Затова на куп места говори непрекъснато за „относителна синхронност“. Не на последно място тя изрично казва: „Нямам предвид синхронен в стриктния смисъл на думата като едновременен в строго календарното или часовниково време, а в рамките на обща продължителност на историческия период, в който отделните течения могат да се разглеждат като относително синхронни.“ Нещо повече. В английския вариант на статия се натъкваме и на уговорки как „релативна синхронност в един и същ период не изключва съществуването на асинхронни развития в строгия смисъл на думата“. Признава също и „асинхронния характер на отделните национални движения“. Открито допуска, че „идеята за релативна синхронност в рамките на дълговремеви развития изглежда особено плодотворна без да изпускаме важни аспекти на краткосрочния исторически анализ включващ последователно развитие, трансмисия, дифузия и т.н.

 

Всъщност, докато в аулата на СУ лекцията беше изслушана като тържествено слово на български език, пред далеч по-подготвената аудитория в Центъра за академични изследвания в София същата лекция, но вече изнесена на английски, срещна дискусия, известни несъгласия и сериозни уговорки. Това беше насочено най-вече към някои релативистки „капани“. Например идеята, че щом веднъж процесът е приключил нямало значение къде е започнат и от кого. Също идеята за смисленост на изследване само на директните заемки, „директно влияние“ и „модели на трансмисия“. Тези търсения накараха приблизително по същото време някои автори като М. Вернер и Б. Цимерман през 2006 г. да потърсят една транснационална и релационна перспектива в изследването на минало, което те нарекоха „преплетени истории“, които са свързани и споделени чрез културен трансфер. Тази идея даде вече ценни плодове, приложена при изследвания на Балканите, Средиземноморието и Османската империя. Не могат да се отрекат заемки, преноси, трансфери, приспособяване на идеи, идеологии и институции, хибридизация, одомашняване, модификации, адаптации, както и видими асиметрични комуникации между „центъра“ и „периферията“.

Всъщност, Тодорова сама съзнава немалкото възможности тезата й да бъде злоупотребена. Спомням си как през април 2004 г., в Института Хариман на Колумбийския университет в Ню Йорк, в присъствието и на Гаятри Спивак, самата тя сподели, че нейните последни идеи биха могли да бъдат използвани спокойно и от националисти за техни цели, но тъй като аргументацията й е елегатно увита в теория, те не я разбират.

Погрешното разбиране може много добре да бъде илюстрирано с втория пример даден от доц. Колев – Търновската конституция. За целта той ненужно ни препраща към статия от преди 20 години на Д. Мишкова, с която станало ясно, че конституцията не била белгийска, ами румънска. Използвал е метафоричния израз „пътя от Брюксел до старопрестолното Велико Търново“, което той „чете“ като някаква подновена теза за белгийския характер на конституцията от 16 април 1879 г. Няма нужда да се чете Д. Мишкова за нещо казано още преди много години от Стефан Киров и Стефан Баламезов. Тук „Брюксел“, пак казвам, е употребен метафорично като символ на ролята на Европа, или дори нека го кажем още по-точно политическата мисъл от евроатлантическото пространство (в културен, не във военен смисъл) в държавното ни строителство. Защото не може да се отрече – независимо дали ще се позиционираме при „дълговременен цикъл с относителна синхронност“ или при „преплетените истории“ – че Търновската конституция не идва на празно място. Но можем ли да сведем всичко до една румънска конституция от 1866 г., както ни уверява доц. Колев? Едва ли? И възраженията за това са прекалено много.

Безспорно основни стълбове на модерния конституционализъм са приетата от свикания във Филаделфия Конституционен конвент американска конституция от 3 септември 1787 г., както и френската конституция от 3 септември 1791 г., приета от Учредителното събрание след Френската революция. Американската конституция въвежда разделението на властите. Първите й поправки твърдо провъзгласяват правата на гражданите – свободата на религията, на словото, на печата, на подаването на петиции и на свободното сдружаване, правото на процес пред безпристрастни съдии и т.н. Но и този закон не идва на празно място. В него се въплъщават Декларацията на щата Вирджиния за правата от 1776 г., английския Закон за правата от 1689 г., както и прочутата Велика харта на свободите от далечната 1215 г. Към тях можем да добавим и духа на Декларацията за независимост, приета от Констиненталния конгрес на 4 юли 1776 г. Тя пък взема от философията на Джон Лок (1632-1704) идеята за индивидуалните права, дошли от Великобритания с емигрантите пуритани.

Точно тази декларация ще има предвид французина маркиз дьо Лафайет (доброволец в армията на Джордж Вашпингтон) подготвайки първия вариант на Декларацията за правата на човека и гражданина, която пък предстои да влезе по-късно в преамбюла на Френската конституция от 1791 г. С нея пък се премахват съсловното деление, абсолютната монархия, дискриминацията по религиозни и етнически причини, църквата се отделя от държавата и се провъзгласяват правата на човека. Макар и кратко просъществувала, в тази конституция могат да се открият множество идеи, принципни положения и конкретни разпоредби, които съществуват дълго време след това. С просто око е видно, че много от гореспоменатите положения влизат в по-сетнешните френски конституционни актове от 1814 и 1830 г., в конституцията на Кралство Нидерландия от 1815 г., на Белгия от 1831 г., както и в други европейски конституции, балканските и Търновската. Тук са всички реквизити на модерния конституционализъм – народен суверинитет, разделение на властите, ограничения на монархическите правомощия, отговорност на министрите, упражняване на публичната власт в съответствие с предварително фиксирани правила и процедури, парламентарно управление, политически плурализъм, граждански права и свободи, върховенство на закона, независимо правосъдие.

Несъмнено е, че при съпоставянето й с гръцката конституция от 1864 г., румънската от 1866 г., както и с Търновската, белгийската има множество съответствия и в трите. Точно през гръцката и румънската, много от положенията на белгийската конституция, оплодотворяват българската политическа мисъл още от края на 60-те години на 19 в. насетне. Но корените на тези възгледи могат да се открият във Френската конституция от 1791 г., без това да означава, че в балканските конституции те са директно взети оттам. Самата пък белгийска конституция от 1831 г. естествено съвсем не е оригинална. Напротив. В нея са заимствани текстове от френската от 1791 г., нидерланската от 1815 г., френската конституционна харта от 1830 г., ала и много заемки от английското право.

И още. Макар някои положения на белгийската конституция да са заети от други основни закони, то голямото й достойнство и влиянието й в Европа се дължи най-вече на съчетаването на монархическата институция с народния суверинитет чрез ограничаването му с висок имуществен ценз (нещо несторено в българския случай). Макар и през заемки от румънската и гръцката конституция, Търновската, все пак  прилича твърде много на белгийската в частта си за гражданските права. Неоспоримо белгийско влияние е налице в текста за свободата на печата, както и в правото на сдружаване. И други белгийски, както и френски елементи, – доколкото могат да бъдат открити в Търновската конституция, – проникват опосредствено чрез заемки от гръцката, румънската и сръбската. Не бива да се забравя също, че приетата през 1864 г. Конституция на Гърция е силно повлияна от белгийската от 1831 г., както и от датската от 1849 г. Още по-близко до белгийската е румънската от 1866 г. Това не пречи, разбира се, в нея да се откриват и други източници. Например, самите румънски конституционните проекти до 1859 г., както и френските конституцинни харти от 1814 и 1830 г.

За съжаление, още Ст. Баламезов, а след него и Сирил Блек, обръщат внимание на две сериозни липси в Търновската конституция. На първо място това е извеждането докрай на народният суверинитет, според който всяка власт произтича от народа. На второ е изричното указание, че монархът няма друга власт освен дадената му от Конституцията. И още един детайл – липсата на възможност, характерна при белгийския, гръцкия и румънския парламент, да се самосвикват без монарха. Това указание се намира в белгийската конституция, като е дошло там отново от френската от 1791 г.

Наистина в структурно отношение Търновската конституция е най-близка до румънската. Някои заемки като тази за задължително и безплатно образование явно е заето от нея. Ала заедно с това наблюдаваме и немалко различия. Още Ст. Баламезов забелязва, че в българската конституция е въведен текст, позволяващ извънредни пълномощия, дошъл от сръбската от 1869 г. Заедно с това Търновската конституция не заема от румънския вариант нито двукамарния парламент, нито двустепенните избори.

Куп съответствия могат да се открият между Конституцията на Франция от 1791 г. и Търновската. Ала тези съответствия са лесно видими и в белгийската конституция от 1831 г. Следователно, бихме могли да направим извода, че значима част от принципните положения и доста конкретните разпоредби, залегнали в балканските конституции от 60-те, както и в Търновската конституция, имат свой първоизточник във френската Конституция от 1791 г. Но веднага се налага да добавим, че една част от тях биха могли да се открият още по-рано. Например в английската парламентарна практика от 13 в. насетне. И тук можем да изброим Великата харта на свободите от 1215 г., идеите за депутатския имунитет и свободата на изказване на депутатите датиращи още от 16 в., Habeas Corpus Act от 1679 г., Била за правата от 1689 г. Ето защо можем да кажем, че влиянието не е белгийско, а преплетено – британско, американско и френско, преминало през Белгия за да достигне до Гърция и Румъния.  Поради това е просто „евроатлантическо“ в политически и културен смисъл, което прекрасно се олицетворява от метафората на „Брюксел“.

Преди години Иван Стоянов и Петко Петков лансираха тезата, че много принципни положения и дори конкретни разпоредби от Търновската конституция отразяват идеите и ценностите на „българското възрожденско общество“. Бих преформулирал тази мисъл – заети са вече, макар и най-често опосредствено, от евроатлантическата политическа мисъл и конституционна практика. В резултат, не е трудно да се съгласим, че присъствието на определени идеи и текстове в Търновската конституция, които могат да се открият в чужди конституции, намират място в нея не поради преки заемки, а чрез „възрожденския“ конституционализъм. Днес вече е на практика невъзможно да се направи разграничение между пряко заимстване от други конституции, и опосредствено проникване в конституционния текст през „възрожденските проекти“. Те просто се явяват носители на идеите и ценностите на модерния конституционализъм. А той видимо упорито пътува и от двете страни на Атлантика и през Ламанша. В един ден достига  Балканите, както и България.

На базата на конституцията „тествахме“ горните идеи. Видя се, че историята й е преплетен и дълговременен процес. Явно поради споменатото от Тодорова базисно подобие на човешките общества, дори и тогава когато те не са в непосредствен контакт, и поради онази относителна синхронност в рамките на дългия цикъл, утвърждаването на конституциите е наистина процес с диалогична природа. Синхронността с другите конституции не е стриктна, а наистина твърде относителна, но е видимо налице в рамките на дългия цикъл. Определено се натъкваме на неотречените иначе от нея очебиен пренос на идеи, без той да е наистина обикновено „пиратство“ и „копиране“. Търновската конституция не може да бъде изследвана освен в една транснационална и релационна перспектива. Нейната история е преплетена и свързана с причудливи културни трансфери, приспособяване на идеи, идеологии и институции, хибридизация, одомашняване, модификации, адаптации, съзнателен подбор.

Ето защо и опасността от прекален релативизъм остава. Настоявайки срещу недостатъците на европоцентричната парадигма, в която европейската история се „продава“ като универсална, Тодорова предупреждава и за модната в началото на столетието ни представа за алтернативни или множествени модерности и как тя рискува да се подхлъзне в лесен плурализъм и културен релативизъм. Същото, струва ми се, се крие и при едно опростено и злопоутребено прилагане на идеята за „относителната едновременност“. В този смисъл, какво печелим ако тръгнем да легитимираме „Бай Ганьовщината“ с подобен релативизъм? Да не забравяме, че „едновременността“ е такава единствено в рамките на „дълъг“ времеви цикъл. Тодорова сама изрично споменава наличието на относителност и „закъснение“ в интерпретацията на национализма в доминиращата историография в Източна Европа. Още повече това се отнася за страни като България където в националната историография и до днес продължава да преобладава представата за нацията като на практика винаги съществуваща и вечно представена. И в България модернисткият анализ на нацията все още не е заменил ненаучния органичен и подобно разбиране доминира сред професионалисти, хора от медиите и цялото общество. Доколкото Тодорова разглежда този феномен като твърде показателен за „социологията на науката“, тя смята, че е налице „закъснение от не повече от едно поколение“. И все пак, то няма как да не създаде у професионалиста същото онова чувство за „липса“, за „изостаналост“. А дали нейната собствена емиграция не ни показва, че това „едно поколение“ понякога може и да не е толкова малко. А може би не е само едно? И няма как да се избере „историческата едновременност“. Или за сетен път разбираме колко важно е в нейната формула значението на думата „относителна едновременност“.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве