Стефан Дечев: Виейки, историографията на статуквото се възмущава от собствените си плодове

В продължение на повече от година историкът Стефан Дечев водеше в „Маргиналия“ рубриката „СКРИТАТА ИСТОРИЯ“.  В нея се появиха едни от най-четените материали в нашето издание.  От днес той ще води нова рубрика, която ще носи заглавието „ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК“. За разлика от предишната рубрика тя ще e реакция на злободневни, актуални и текущи проблеми, в които е въвлечено миналото, Клио и нейните представители в нашата страна

 Напоследък като че ли получихме първите индикации за някакви засега смътни и понякога индиректни, пропуквания на традицонния и конвенционален наратив по т. нар. „История на България“, дело на статуквото от последните десетилетия, а и в немалка степен на романтичната и националистическа историография, която дълбоко навлиза в професионалната от близо столетие и половина. Същият онзи разказ за миналото ни, който се набива в главите на децата в училище от доста време. Отдавна разминаващ се с всякакви тенденции на съвременната историческа наука, той бе неколкократно поставен под съмнение поне преди около десетина, че и малко повече години, дори и у нас. Ала това стана чрез публикациите на представители от т. нар. „историческа гилдия“, които не се смятаха за причастни към същия този традиционен разказ. Тогава се хвърли и сянка на съмнение над понятията и представите за наличие в миналото на „История на България“, самоосъзнат „български народ“, „Българско Възраждане“, явяващи се все ключови за цялостното мислене на огромната част от професионалните историци у нас. През следващите години под една или друга форма тези възгледи бяха атакувани в редица други публикации. Но всички тези изследвания стояха усамотени и затворени зад кориците на професионални  исторически книги, които достигаха до един твърде ограничен и скромен кръг специалисти. Не е и много сигурно колко и те самите ги четяха защото кратка разходка по сайтовете на университети днес показва недвусмислено, че в редица случаи и за кариерно израстване не се изисква особено много четене, качествено историческо изследване и професионализъм.

През последните около година и половина–две обаче, появата на някои исторически текстове с по-популярна и остра полемична насоченост разшири силата и общественото въздействие на тези нови възгледи и парадоксално на пръв поглед ги направи по-видими и за самите професионални историци (които и досега трябваше да ги познават). Ето защо не можеше да не направи впечатление как през последните седмици, макар и все още плахо и периферно, с някои от новите възгледи започна да се кокетира и от хора принадлежащи към по-националистическата и традиционалистка част от гилдията. Това доведе и до анонсирането им и в публичното пространство, и то в неалтернативни медии. Случващото се няма как и да не е сигнал все пак за долитащи нови ветрове и евентуално начало на „завой“ в българската историческа наука (каквото и да означава това). Този завой не е толкова резултат от някакви своеобразни „вътрешни“ натрупвания, защото такива отсъстват, а по-скоро е причинен от „външен“ натиск идещ от публикации, които дават да се разбере, че отстояването на старите традиционалистки и конвенционални  мнения става все по-неудържимо, а и започва да се приема за демоде и индикация за непрофесионализъм. Това са и вероятно първите плахи пропуквания в отдавна господстващия романтичен историографски национализъм.

Какво имам предвид?

Съвсем преди дни в популярно телевизионно предаване чухме в прав текст, че когато става дума за държава като „Киевска Русия“ българският историк започва да става твърде смел в твърденията си. Тя нямала нищо общо нито със съвременна Русия, нито със съвременна Украйна, нито със съвременна Беларус. И това е така. Тя си била Киевска Русь, създадена от варягите или норманска държава. Добави се също – отново напълно резонно – че Имерията на Карл Велики нито е немска, нито е френска, нито е италианска. В този смисъл и съвременните германци, и съвременните французи, и съвременните италианци могат спокойно да се мислят за нейни наследници, ако го желаят или държат много на това. Отново в същия смисъл, в който средновековната Великоморавия не е предшественик на съвременните Чехия или Словакия, които също се опитват да си я придърпват. Във всички тези горни случаи става думи за национални митове, които търсят далечните предшественици и ги въобразяват. Образователната система, историците, които колаборират с държавните институции, белетристиката, разните други изкуства и медиите имат за задача да доуплътнят това разбиране и да го затвърдят в съзнанието на подрастващите.

Засега видимо остава проблем да се признае наличието на подобна идеологическа връзка между някоя от „Българи-ите“ през Средновековието, от една страна, и модерна и съвременна, или днешна България, от друга? Но видимо важното е, че щом веднъж вратата е отворена, другото предстои. Очевидно признанието е по-леко когато се засягат другите. В същия смисъл си спомням мой разговор преди време с мастит български езиковед и диалектолог. Изказваше се изключително компетентно – надълго и нашироко – за разликите между и за оформянето на полския, руския, украинския и белоруския език. А когато дойдохме на Балканите и беседата опря до българи, сърби и македонци нещата преминаха в друг тип говорене, който вече нямаше нищо общо с научното. Сякаш не беше подобен научен проблем, а се водеше някаква „война“.

Като споменах за идеология и идеологическа връзка. Преди месеци друг представител на „традионалистите“ заяви отново по телевизията как и той вече не смятал термина „Възраждане“ за чак дотам подходящ, когато се говори за процесите от 18 и 19 в. През онези десетилетия се раждало нещо напълно ново, което не е съществувало в Средновековието и в първите османски векове. По този начин колегата отново постави под съмнение наложилите се здраво историографски конструкции за „История на България“ и „Българско Възраждане“. Пак да напомним – в професионалните изследвания на български историци, те бяха поставени под съмнение в последните 10-15 години, но това не попречи на българската част от смесената мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси да тръгнем към преговорите със Скопие  с овехтелите идеи за извечно съществуваща българска нация? (поне това показваха публично оповестените интервюта, както и наивното невключване на практика на нито един медиевист и османист в българската група). Ала подобни изявления напоследък отново свидетелстват, че старите възгледи за етническа общност и история леко напускат полето на новаторите и професионалистите, които се придържат към международните академични стандарти, и навлизат или с тях започват по-скоро да кокетират и представители на романтиците традионалисти от статуквото.

Към тези случаи се прибавиха съвсем напоследък поне още два. Преподавателят по Нова българска история от Историческия факултет на Софийския университет доц. Валери Колев заяви преди седмици пред телевизионната аудитория следното: „И… Македония. Ми не трябва да забравяме вече… Много почна да се пише навсякъде, особено Интернета даде тая възможност, нали, всеки да си каже това, което го боли. Но ние никога не сме владяли, модерната българска държава, Вардарска Македония, Егейска Македония. Затова като чуя, нали, особено пък сред моите студенти, че Ньойският договор отново ни взимал двете Македонии, Вардарска, нали, направо ми идва да вия.“ Само че не Интернет е виновен и не студентите. Отговорността за подобно мислене и говорене трябва да се поеме от самата българска историческа наука и най-вече от българското образование по история и онези историци, които пишат учебниците по „История на България“. Те са истинският автор на онова, което доц. Валери Колев бил чувал от студентите си. И ако някой не вярва на това ми твърдение, то нека обърне внимание, че имахме моментално доказателство в самия разговор в телевизионното студио веднага след края на мисълта на доц. Колев. Инерцията на подобно мислене е толкова силна, че участниците също се обединиха около забележката и „уточнението“ как двете – Вардарска и Егейска Македония – са „взети по Букурещкия договор“ т.е. просто шест години по-рано. Веднага да поясня – всичко това е просто автоматизирано говорене, при което специалистите изобщо дори не се замислят. Те прекрасно знаят, че до лятото на 1913 г. България не е владяла нито Вардарска, нито Егейска Македония. Ала истинският автор на подобно мислене и автоматизирано говорене е разказът от българските учебници по история, в които, (както напоследък отбелязаха историците от македонската част на мултидисциплинарната експертна комисия по исторически и образователни въпроси), се осъществява упорито „третирањето на Македонија уште од средниот век како неослободена бугарска земја“. Така, че каращите да „вие“ доцента от Историческия факултет на СУ студенти, просто са учили по тези учебници. А те също се пишат от него и неговите колеги. Нали? Ето защо по-справедливо ще е критичният тон спрямо пишещите в Интернет, както и към студентите, да се пренесе просто към собствената преподавателска работа и към колегите, да започне да информира цялостния учебен процес в университета и общото внушение при подготовката на бъдещите учители по история. Иначе какво друго да очакваме освен оценката на Кирияк Стефчов: „Доста небрежно е преподавано.“

А и винаги ме е учудвало това търсене и позоваване от колеги на „бисери“ на кандидат-студенти и студенти, при положение, че най-големите „бисери“ са обикновено в самите учебници и най-често са дело на самите професионалисти. До вчера се казваше, че българо-македонската Мултидисциплинарна експертна комисия се договорила на последната среща в Скопие за „ОБЩАТА ИСТОРИЯ“ около Климент, Наум и цар Самуил. А ония ден в интервю за ТВ Европа проф. чл.-кор. Иван Илчев, един мандат  декан на Историческия факултет и два мандата ректор на Софийския университет ни убеждаваше в прав текст как „СЕГА НИЕ ГИ ЛИШАВАМЕ OT…“ Е, нали било „общо минало“(!), как „ГИ ЛИШАВАМЕ ОТ“?

И една от последните индикации. Обикновено на участниците в едно популярно телевизионно предаване им липсва куражът да се противопоставят на утвърдени възгледи, а и твърде често предварително подготвеният материал, задава рамките, а и патоса, на говорене, правейки го недистанциран и непрофесионален. Ето защо не можеше да не направи донякъде позитивно впечатление, че въпреки националистическия патос на подготвения предварително материал в едно скорошно предаване посветено на Източна Румелия, разговорът не тръгна в тази посока. Видимо алтернативната историография успява все пак да наложи представите – поне сред претендиращите за професионализъм и просветената българска публика – че националистическото и романтично говорене за миналото и за българите като жертва е вече леко демоде. То издава непрофесионализъм и изглежда започва да отстъпва, като е готово без бой да „хвърли кърпата“ за да може по-удачно да „задържи кокала“. И това въпреки предварително подготвения от редакторите материал с патетичния и завладяващ глас на актьора Владимир Пенев.

Остана само едно „НО“. Последният материал, завършил с думите на Уилям Форстър затвори предаването задавайки и общото внушение от него за Съединението като някаква абсолютна неизбежност. Ала това съвсем не е така. И актът от 6 септември 1885 г. е резултат от конкретно стечение на обстоятелства, дело е на конкретни хора, които извършват конкретни действия по неговата конкретна подготовка. Те са и причината то да се случи в конкретния момент. А той може и да е бил единственият или поне един от малкото, които го правят възможни. Но и за големите обществени обрати, както и за големите промени в историографското мислене са необходими характер, смелост да говориш истината, професионализъм и кураж на конкретни хора. Не става само с краткотрайни ефектни изказвания. Необходимо е неотклонно отстояване на дълго потулвани факти и обстоятелства, които не радват едновременно както овластените, така и широката публика. За новите подходи е необходима сериозна и системна подготовка, задълбочени изследвания и извеждане на изводите и заключенията до често неудобния край.

Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве