Стефан Дечев: За историческите участия, НЕ-участия и СЪ-участия

Новата рубрика на Стефан Дечев”Исторически бележник”е реакция на злободневни, актуални и текущи проблеми, в които е въвлечено миналото, Клио и нейните представители в нашата страна. 

Цялостната атмосфера днес на т. нар. „исторически фронт“ неминуемо води към припомняне миналогодишната реч на словашкия президент Андрей Киска: „В днешния свят, когато все по-често напред излизат националисти, популисти и екстремисти, е много важно ясно да демонстрираме пред гражданите нашите ценности. Защото всеки популизъм един ден се изражда в някакъв вид фашизъм. Ето защо е много важно, че днес има хора, които не се страхуват да отстояват свободата, демокрацията и човешките права.“

На днешния ден, 29 март 1968 г., преди 51 години, пленум на ЦК на БКП под ръководството на Тодор Живков взема категорично решение: „Ако Чехословакия не успее да се справи с контрареволюцията, то ние сме длъжни да се намесим и да я спрем.“ Предшества го провело се три дни по-рано заседание на Политбюро. На него се обмислят мерки, които да се предприемат за да не стигне информация за събитията в Чехословакия до българската общественост и за „подобряване работата на партията с интелигенцията, младежта и особено студентите“. След месеци, на 14 и 15 юли 1968 г., на събиране във Варшава на комунистическите вождове от България, ГДР, Полша, СССР и Унгария се осъждат политическата линия на чехословашката компартия, а Тодор Живков открито предлага да се действа с военна сила.

На 21 август 1968 г. агресията на армиите на Варшавския договор с българско участие срещу Чехословакия е вече факт. Само след месец студентите историци от Софийския университет Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев ще разпространяват позиви в София и Пловдив. В тях те казват съвсем прости неща. Открито осъждат агресията, диктатора Тодор Живков и българското участие. След донос, преди да разпространят и нова партида позиви, на 29 октомври 1968 г. тримата са арестувани. След месец следствие и организиран съдебен процес, получават различни срокове затвор.

По-малко се говори за случилото се между 19 декември 1968 и 6 януари 1969 г.? Призивите за разказване на този отрязък от време през изминалите месеци – и то след цели 50 години – останаха без особени последствия. Благодарение на много усилия и засичания обаче, бихме могли да установим следната хронология на разграничаването на специалност „История“ при тогавашния Философско-исторически факултет на Софийския университет от тримата „грешници“ – Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев.

На 17 декември 1968 г., след като са прекарали времето след задържането си на 29 октомври 1968 г. в предварителното следствие на Комитета за държавна сигурност и Централния софийски затвор, Ал. Димитров и В. Радев са пуснати с мярка за неотклонение. Ед. Генов остава в затвора. На 19 декември 1968 г. е изготвен Обвинителния акт. Събитията станали след този ден са най-мъчните за разказване в цялата история и старателно най-потулени.

В тези дни, първичната партийна организация на БКП при специалност „История“, ръководена от старши преподавател (по-късно професор, ректор на университет и академик) Илчо Димитров, организира събрание, в което да се разграничи от тримата и да осъди тяхната постъпка. Отново под наставленията на Ил. Димитров, комсомолската организация на специалност „История“ организира събрание, на което двама от тримата (Ал. Димитров и В. Радев), са доведени остригани за да бъдат порицани от колегите си, принудени да се разкаят публично и накрая след гласуване да бъдат изключени от Комсомола. На 6 януари 1969 г. деканският съвет на специалност „История“ и лично деканът проф. Димитър Ангелов (по-късно академик) вземат решение и предлагат тяхното изключване от Софийския университет. С издадена ректорска заповед от акад. Пантелей Зарев Едуард Генов Генов, фак.№ 4353; Валентин Радев Радев, фак. № 4225; Александър Димитров Димитров, фак. № 4182, са изключени от Софийския университет заради протеста си срещу потъпкването на „Пражката пролет“. Порицание, присъда, затвор, изключване – единствено задето са казали открито това, което днес се признава от всички. Извършена е агресия. Живкова България нарушава суверинитета на Чехословакия и това е позорно. Ала видимо системата не остава много възможности извън участието. Дори и при НЕ-участие, тя разполага с безпогрешно смазана машина, която да осигури СЪ-участие в самата репресия. Ясно е, че никой не се е противопоставил на разправата от възпяваните по-сетне инакомислещи. Дори е принуден на практика да СЪучаства в нея, бидейки на партийното събрание или организирайки и участвайки в комсомолското.

Така се запазват благинките и остават възможности тепърва за шеметна кариера. Не е без значение обстоятелството, че през следващите години един по един преподавателите от специалността ще попаднат и в службите за сигурност – Александър Фол, Илчо Димитров, Васил Гюзелев … Идват 1300 годишнината. Идва продължението на асимилационната кампания известна като „Възродителен процес“, както и етническото прочистване наречено „Голяма екскурзия“. Противно на всичко това, подобно на много други политически затворници в България по онова време, тримата ще установят в затвора и някои трайни приятелства с турци и мюсюлмани прекарали времето там за съпротивата си срещу асимилационната политика.

СЪ-участието, описано по-горе, видимо се отразява и на паметта за случилото се и на подмяната на историята. В спомените на тогавашния декан акад. Димитър Ангелов няма и ред за случилото се през 1968 г. и за изключените студенти. Илчо Димитров директно заблуждава: „Не разбрахме кога организаторите са били арестувани, съдени и пратени в затвора  – бяха в началото на втори курс, та не ги познавахме добре.“ Оправдавайки собственото си неучастие и дори открито противопоставяне на студентските действия (което за негова чест не спестява), Николай Генчев напълно голословно представя протеста на тримата студенти и днешни герои като „милиционерска провокация“. Буквално си измисля някакъв списък от 100 човека, който накрая паднал на 5. Спомените му демонстрират и една смайваща нечувствителност към деянието на тримата студенти. Той дори не си спомня и не се е интересувал нито колко са, нито какви са им присъдите, нито какво е съдбата им по-късно.

А тези обстоятелства явно продължават да са актуални и днес и съвсем не са невинни.

В края на 2017 г. бивши студенти, завършили Историческия факултет на Софийския университет, се организирахме в инициативен комитет, за да отбележим 50 годишнината на този безпрецедентен жест, измил срама на България. Кампанията ни по отбелязване на годишнината и публикациите в медиите не минаха без резултат. Сайтът „Маргиналия“ се чете редовно в посолствата на Чехия и Словакия, доколкото се явява една от малкото медии защитаващи човешките права и спазвайки в това отношение изцяло европейските стандарти. И резултатите не закъсняха. На 12 ноември 2018 г.  чешкият Институт за изучаване на тоталитаризма на тържествена церемония в Чешкия сенат, горната камара на парламента, удостои Ал.Димитров и посмъртно Ед. Генов и В. Радев с Награда за последователна защита на принципите на демокрацията, свободата и човешките права. На 16 ноември, в словашкото посолство в София, тримата бяха удостоени с високия държавен отден „Бял двоен кръст“, резултат от три указа на президента на Словакия Андрей Киска. На 11 януари 2019 г., денят на произнасянето преди 50 години на присъдата на първа инстанция от Софийски градски съд, беше проведена конференция в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Удостоена с високото присъствие на техни превъзходителства извънредния и пълномощен посланик на Чешката република Душан Щраух, както и от извънредния и пълномощен посланик на Словашката република Мануел Корчек, за съжаление, конференцията остана без присъствието на хора от университетската администрация, въпрки официалната покана отправена към тях.

Само събитията между 19 декември 1968 и 6 януари 1969 г. могат да бъдат причината и след 50 години специалност „история“ и висшето училище да се чувстват неловко с тази дълго години видимо потулвана и преиначено разказвана история. Само те могат да ни обяснят дистанцирането и неучастието в конференцията. А това е особено неприятно на фона на фанфарно преминалото наскоро представяне на книга на един от замесените в тази история в аулата на университета съпроводено с височайше университетско присъствие. Същият, който е и организатор на партийното и комсомолско събрание по заклеймяване на „грешниците“. И това не на последно място и на фона на това, че говорим за един от идеолозите на асимилационната политика известна като „Възродителен процес“, както и един от страстните защитници на етническото прочистване от 1989 г. известно като „Голямата екскурзия“. Това не са свидетелства за някаква особено висока култура на паметта. По-скоро са индикации за твърде объркана ценностна скала. А говорим за една академична среда през 2018-2019 г.

Цялостната атмосфера днес на т. нар. „исторически фронт“ неминуемо води към припомняне миналогодишната реч на словашкия президент Андрей Киска: „В днешния свят, когато все по-често напред излизат националисти, популисти и екстремисти, е много важно ясно да демонстрираме пред гражданите нашите ценности. Защото всеки популизъм един ден се изражда в някакъв вид фашизъм. Ето защо е много важно, че днес има хора, които не се страхуват да отстояват свободата, демокрацията и човешките права.

Но информацията за Тримата протестирали през 1968 г. се разпространи през изтеклата година из цялата страна. Не буди съмнение, че един ден в бъдещето, когато в България израсне поколение с друга култура на паметта, българите ще изпитват още по-голям срам и от днешния. Тогава Тримата студенти историци от 1968 г. ще им служат като доказателство, че и България е държава с достойнство. За тях ще учат в училище. Ще се казва, че те олицетворяват чертите на българина, а не другите, които не са дръзнали да протестират и дори са участвали в репресиите срещу тях. Ала днес все още има механизми за историческо участие, НЕ-участие и СЪ-участие в непочтени дела.

Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве