Стефан Дечев: За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо

Вначалото на юли 2018 г. медиите ни огласиха вестта за кончината на историка Божидар Димитров. Според техните описания си беше заминал „професора“, „голям българин“, „забележителен българин с харизма“, „голям учен“, „съвременен будител“. В три последователни текста, които ще се появят в близките седмици  в редовната му  авторска рубрика „Скритата история“, Стефан Дечев търси отговори на въпросите заслужаваше ли покойника тези суперлативи? Какво представлява феноменът „професор Божидар Димитров“? Кои са неговите характеристики? Що за професионален историк е той и как може да бъде разположен в контекста на историческата наука у нас и в странство? Как се формира и развива на професионалното и общественото поприще през годините и защо бе възможен в държава като България от началото на 90-те до неговата кончина? Има ли това нещо общо със състоянието през последните десетилетия на историческите знания в страната ни като цяло, с характеристиките и манталитета на професионалната колегия, с историческата култура и морала на работещите в медиите, политическата класа, църквата и т.н.?

                 Отиде си „голям учен“ и „съвременен будител“?

В началото на юли 2018 г. националните телевизии и други медии огласиха вестта за кончината на историка Божидар Димитров. В техните описания си беше заминал „професора“, „големият Божидар Димитров“, „голям българин“, „най-сладкодумния разказвач на истории“. Самите политици от управляващия ГЕРБ заговориха за „забележителен българин с харизма“ (Цвета Караянчева, председател на Народното събрание),[1]голям учен“ (Вежди Рашидов, председател на Комисия по култура и медии към парламента),[2]съвременен будител“ (Йорданка Фандъкова, кмет на София).[3] И все пак, някои издания не скриха, че е бил в миналото и сътрудник на Държавна сигурност, „противоречива личност“, дълго задържал се като шеф на Националния исторически музей и тръгнал си след скандал.[4] Други упорито отказваха да го нарекат в новината „професор“.[5] Едно обаче е до болка ясно – българските мейнстрийм медии изобщо не си дават сметка за невероятните поразии, които Божидар Димитров от години е нанесъл на науката история, на представите за миналото на младите, на обществото, та даже и на политическата класа в България, както и на самите тях и собствените им разбирания за света и за миналото.

Ето защо на следващите редове ще се постарая да отговоря на въпроса на какво се дължат полюсните оценки? Защо като цяло в основните медии силно преобладаваха суперлативите както за „научната“, така и за обществената дейност на покойника? Какво представляваше феномена „професор Божидар Димитров“ и кои са неговите характеристики? Що за професионален историк е той и как може да бъде разположен в контекста на историческата наука у нас и в странство? Как се формира и развива на професионалното и общественото поприще през годините и защо бе възможен в държава като България от началото на 90-те до неговата кончина? Има ли това нещо общо със състоянието през последните десетилетия на историческите знания в страната ни като цяло, с характеристиките и манталитета на професионалната колегия, с историческата култура и морала на работещите в медиите, политическата класа, църквата и т.н.?

От Механотехникума през „Океански риболов“ до Историческия факултет на СУ

Божидар Димитров е роден на 3 декември 1945 г. в Созопол, в семейство на бежанци от Одринска Тракия. След като завършва през 1958 г. основното си образование в родния град, Димитров продължава в Механотехникума в Бургас, където се дипломира през 1964 г. След отбиването на военната си служба няколко години младият созополчанин работи като моряк в „Океански риболов“. Занимава се и с поддръжка на корабни перални и хладилна техника. През 1970 г. Божидар Стоянов, станал по-късно известен с бащиното си име Димитров, започва да следва специалност „история“ в Софийския университет. Това според някои данни става не чрез полагане на изпити, а по буква „Ж“ на Наредбата – поръчение на Окръжния комитет на БКП в Бургас. За целта попълва декларация, че след завършване на висшето си образование ще постъпи на работа в музея на родния Созопол (според други данни, ако се върне да преподава в местно училище).[6] Завършва през 1974 г. в катедрата по „История на България“ при Историческия факултет на СУ.

Още като студент, на 28 декември 1973 г., третокурсникът започва сътрудничество с Държавна сигурност в сферата на културно-историческото разузнаване. Това му дава възможност не само да се откъсне от ангажиментите си към музея в Созопол. Бидейки стипендиант на службите, Димитров получава 900 лева/при средна работна заплата около 110-120 лв./ за частни уроци по френски, старогръцки и латински.[7] Дава му се и шанс след завършване на следването си, да започне през 1975 г. кратка специализация в Институт за изследване на текстове в Париж. Този му престой е последван от втора, вече по-дълга специализация и в Школата за палеография и дипломатика към Секретния архив на Ватикана.

От 1978 г. Б. Димитров започва да работи като уредник в Националния исторически музей (НИМ). Веднага, заедно с Аксиния Джурова, подготвят каталог за представителната изложба „Славянските ръкописи във Ватиканската апостолическа библиотека“.[8] През 1985 г., с труда си „Петър Богдан Бакшев – български историк и политик от XVII век.“, Димитров става „кандидат на историческите науки“ (степен днес равностойна на „доктор по история“) Може да се каже, че на практика това е неговият пръв и последен труд, в който той се опитва все пак да отговори на някакви нашенски критерии за научно изследване. През декември с.г. Димитров е вече старши научен сътрудник II степен (днес –  „доцент“). Не става ясно точно срещу какво, но по стария закон нямаше и нужда от специален труд за подобно служебно изкачване. В книгата си „За кожата на едно ченге“ Димитров твърди, че това е станало заради публикувани документи. В такъв случай единствен вариант остава изданието „България в средновековната морска картография“, появило се през предходната 1984 г. (издадените славянски ръкописи с Джурова са с предговор на Иван Дуйчев).[9] Трудно е и да се провери. Последния път когато поисках от Министерство на образованието и науката (МОН) достъп до документите свързани с нечия хабилитация от архива на бившата Висша атестационна комисия (ВАК) ми беше отговорено, че този тип материали (които съгласно новия ЗРАС, при провеждане на конкурс, трябва да са задължително публикувани на сайтовете на всички академични институции) не били обществена информация и не могат да бъдат предоставяни за ползване (пазя отговора). Така че поне на този етап с какво точно Б. Димитров става ‚доцент“ ще остане неизвестно?

След промените от края на 1989 г., подобно на повечето историци с неговото професионално формиране и като неделима част от култивирания през 70-те и 80-те години професионален етос в основните институции за подготовка на исторически кадри и предполагаемо осъществяване на научни исторически изследвания, Димитров се ориентира и стоеше близо до различните крайни националистически формации в политиката от началото на 90-те. На Националната кръгла маса през 1990 г. се появи от страна на националистическия Общонароден комитет за защитата на националните интереси (ОКЗНИ), – организация силно доминирана от служители на МВР и ДС и възникнала като резултат от протестите срещу решението на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г. за връщането на насилствено отнетите рождени имена на българските турци и мюсюлмани. ОКЗНИ участваше във форума като част от квотата на БСП. Димитров обаче не напуска и „столетницата“, където – по инерция и от късния националкомунизъм и в разрез с всякаква лява култура и традиции – също се насърчаваха по това време националистически и антитурски настроения, съчетани с антиамериканизъм и антикосмополитизъм.

През декември 1994 г. Димитров стана директор на Националния исторически музей. През 1996 г., докато бе все още на този пост, публикува във в. „Нощен Труд“ скандално интервю за сексуалните си подвизи от времето когато работи в „Океански риболов“.[10] През зимата на 1996 г. той обяви публично, че ръкопис на историята на Паисий Хилендарски му е донесен лично в НИМ „от анонимен дарител – патриот“ (намерил я увита във вестник пред кабинета си).[11] Всъщност, както и сам призна по-късно, откраднатата чернова му е била предадена от тогавашния шеф на Националната разузнавателна служба (НРС) Бриго Аспарухов, кадрови офицер от Първо главно управление на ДС. Реликвата е задигната от Атон през 1985 г. при осъществяване на операция „Маратон“ на отдел 14 „Културно-историческо разузнаване“. Тя е подменена тогава с предварително изработено в България копие. Операцията започва през 1982 г., а кражбата е осъществена на 18 декември 1985 г. Логично, чрез своето Министерство на културата и гръцкия посланик в София, Атина настоява ръкописа да бъде върнат на законните му собственици в Атон. По този повод през 1997-1998 г. Димитров влиза в остър конфликт с президента Петър Стоянов, който настоява за връщането на книжицата в Зографския манастир. Шефът на музея упорито продължава да твърди, че оригиналът е подхвърлен в институцията му от неизвестно лице и настоява за задържането му в София. Депутатът от СДС Александър Йорданов припомни интервюто на Димитров в „Жълт Труд“ от преди две години и отправи парламентарно питане по този въпрос, наричайки го „плейбоя на българската култура“.[12] През август 1998 г. министърката от СДС в кабинета на Иван Костов, Емма Москова, отстрани Димитров от поста директор на НИМ.

От 1999 г. до 2002 г. бившият директор водеше в телевизия „СКАТ“ специално телевизионно предаване с историческа тематика, наречено „Час по България“. През октомври 2001 г., по време на управлението на Симеон Сакскобургготски, след спечелване на конкурс за длъжността, Димитров се върна отново като директор в НИМ. Демонстрира подчертана близост и с новоизбрания президент Георги Първанов, също възпитаник на Историческия факултет на СУ и човек със сходни на Димитровите възгледи и разбирания за историческата професия и нейните функции. По време на ръководството на Б. Димитров в НИМ от време на време се стичаха уникални находки дарявани или излагани от анонимни български „патриоти“. В музея бяха изложени и богатите колекции на Боян Радев, Васил Божков и сие, които не бяха заставени от закона да докажат произхода на експонатите си.[13] Паралелно с ръководството на музея Димитров започна от 2002 г. да води телевизионно предаване за история по Канал 1 на БНТ. То носеше името „Памет българска“ и се задържа на екран цели десет години. През април 2008 г. музейният шеф става почетен професор на УНИБИТ (тогава все още СВУБИТ).[14]. През 2011 г. на името на Божидар Димитров бе кръстен залив на Антарктида.

Заедно с ангажиментите си в музея и в телевизията той бе и активен политически деец на БСП. През 1997 г. се яви като кандидат за депутат от червените в Кърджали, а през 2001 г. в Шумен. И в двата случаи Димитров бе поставен на неизбираеми места (вторият път бе трети в листата, а БСП взема само два мандата). За сметка на това историкът стана съветник от БСП в София и бе дори водач на групата на общинските съветници на партията. През 2005 г. обаче, Димитров отказа да подкрепи кандидатурата на Татяна Дончева за кмет на столицата от БСП и застана зад приятеля си, независимия кандидат Бойко Борисов. Снет поради това като водач на групата на червените общински представители в столичния съвет, Димитров престана да посещава сесиите му.

През 2009 г., преди парламентарните избори, Димитров напусна БСП за да участва в листите на политическа партия ГЕРБ в Бургас. Стана след това министър без портфейл в правителството на Б. Борисов, отговарящ за Агенцията за българите в чужбина, Държавна агенция „Архиви“ и Дирекция по вероизповеданията. През юни 2009 г. Комисията по досиетата междувременно бе оповестила за втори път сътрудничеството му с ДС. Темпераментът му обаче, провокира непрекъснато още скандали докато бе и за кратко на министерския пост. В началото на 2010 г. Димитров прави изявление, че България може да наложи вето върху присъединяването на Турция като страна-членка на Европейския съюз, ако не получи компенсации от 20 милиарда долара за прокудените от Османската империя през 1913 г. българи.[15] През лятото на с.г. недоверие на археолози, че са открити в Созопол наистина мощите на Йоан Кръстител го накара да ги нарече в интервю „шибан народ“ (за това по-подробно в следващата част). На 19 декември 2010 г., заради серията скандали, както и поради обвинения към премиера Борисов за прилаган двоен аршин (отзовавайки посланици, а държейки „ченге“ в кабинета), Димитров подаде оставка като министър, която на 4 февруари 2011 г. бе приета от парламента. Върна се отново на поста директор на НИМ и остана там до 2017 г. въпреки, че мандатът му отдавна бе изтекъл. От март 2013 г. стана отново водещ на телевизионно предаване за история по TV+, което сега вече носи името „Историята … с Божидар Димитров.“ През март 2018 основа движение „Кан Кубрат“, което обяви за „професорска партия“, имаща амбиции за установяване на „президентска република“ в страната.

Католическият 17 в. и краткият опит в науката

Като цяло, Б. Димитров започва кариерата си с книга за Петър Богдан, в един сравнително научен стил, спокоен за времето и приблизително на равнището на тогавашната наука в България.[16] Тук става дума и за открития от него във Ватиканската апостолическа библиотека през 1977 г. препис от история на латински език, съдържащ предговора, първите три и част от четвъртата глава на станалата наскоро прочута история.[17] Публикува го още през 1979 г. на страниците на тогавашния академичен „официоз“ „Исторически преглед“, под заглавие „За историята на София и България от Петър Богдан“.[18] Първата му книга представя Б. Димитров като добър начеващ историк от гледна точка на работа с архиви, познания за османския период, дейност на католически духовници от 17 век и т.н. Явно той е един от най-добрите студенти завършили факултета. Разполага и формулира добре и целите си в контекста на проучванията до края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век.

Още тук обаче правят впечатление някои моменти, които са типични за българските институции за исторически изследвания и разпространение на исторически знания. Димитров се насочва към османистка проблематика, без познаване на османския или турски език, и без познаване на постиженията на водещата османистика на чужди езици – английски, френски или немски.[19] Разчита на практика единствено на приносите в това поле на българската историография.

Към това можем да прибавим, че дори и в тази му първа и последна научна книга, веднага се откроява романтичния му патос при разказите за „българския народ“, за „поробители и поробени“.[20] Димитров също говори за „концепцията за националната държава“, като някаква сякаш едва ли не водеща тенденция в Европа още през 17 в.[21] Подобен изкривяващ подход към историческата реалност и неточна терминология, ще бележи дейността му до края на неговата кариера. Затова не е зле да припомним, че от книгата му се губи строгото религиозно разделение в Османската империя през тези столетия. Историите на католици и православни се внушават като един общ поток – напълно в съзвучие с патоса на времето на късния националкомунизъм. Няма как читателят да разбере, че границата между католиците и наричаните от тях „схизматици“ православни е толкова ярка, че дори православни християни участват в края на 17 в потушаването на католическото Чипровско въстание, доколкото предпочитат, както отбелязва още Блазиус Клайнер, „турския султан пред католически император“.[22] Но в разгара на „Възродителния процес“ да се пишат подобни неща видимо се е смятало за неприемливо.

Още тук е проявена и бъдещета склонност на Димитров да пуска „тези-бомби“, без всякакви документални доказателства, въпреки многократно повтаряния от него израз – „Има документ-има история“ (обикновено във връзка с македонското минало и македонската историография). Така още тук той лансира произволни тези за произхода на фамилиите Парчевичи, Пеячевичи, Соймировичи от  „българската средновековна аристокрация“. Той дори недоволства как Тодор Балина и Иван Шишман III били „обявени от българската историография за мними потомци на старата българска аристокрация“.[23] Натъкваме се и на други просто небивалици. Димитров бърза да твърди как П. Богдан бил приемал на практика „славянския „илирийски“ език“ за едва ли не „литературен български език“.[24] Пак да изтъкнем, че тези осъвременявания са напълно в духа на националкомунизма и встрани от правилата на научното изследване, но видимо няма кой да удържи Димитров нито в полето на науката, нито в това на разузнавателната дейност.

Към популярната история

Още в тези последни години на Живковото управление Димитров ще се обърне към писане на популярни исторически четива, насочени към една по-широка публика. В тях той твърде бързо ще намери своето амплоа и ще се специализира, за да може да ги пуска бързо и често по книжните сергии. Кратки, справочни текстове, лишени от досадния и трудоемък иначе научен апарат, цитирания, позовавания, многократни и изнурителни справки и бележки под линия. За сметка на това популярните му четива ще бъдат постоянно придружени от смел полет на въображението при изграждане на причудливи исторически тези, лишени от доказателствен материал.

По този начин през 1988 г. ще се появи в съавторство с Антоний Ханджийски заглавието „Каменни щитове на България“.[25] В книжката са описани най-добре съхранените тогава крепости в българските планини. Започва се от Урвич и Перник за да се стигне чак до твърдините в планината Сакар. Двамата автори се обявяват още в началото срещу любителството и „местния патриотизъм“ в „многобройните поселищни истории“.[26] Ала както ще видим нито сега, нито по-късно това е някаква сериозна спирачка за тях. Нещо повече. Книжката за крепостите съдържа всичките наративни трикове, които българската историография отдавна е изработила за да осъществява „кражба на история“, за която обвинява съседите си на Балканите. Димитров видимо проявява склонност към тяхното доразвиване и употреба, при това без особени задръжки. Някакъв артефакт да речем е още от времето на Средновековието (без много уточняване дали са поставени основите му когато тук е била вече българска власт, или е още византийска или отново възвърнала се византийска). Димитров веднага ще изтъкне, че тук „е имало живот още по времето на траките“. По този начин през и чрез този древен етнос обектът ще се измъкне от византийската среда и ще се придърпа към българското средновековно наследство. Твърде често из книгата можем да се натъкнем на израза: „Твърде е възможно…“ за да се вкара някоя нова необикновена теза на Димитров. Щом пък е налице нейде някакъв „феодален замък“, то няма как той да не е изграден от „български феодал“. Когато говори за крепостта при Крупник, Благоевградско, Димитров дори изтъква как по времето на Иван Асен II „българската държава за първи път в историята си включва Солун и Солунското поле в своите граници.“[27] Твърдение, което в частта си за Солун е невярно.

Е, като знак на епохата не минава и без „неимоверно нарасналите възможности на страната и българската археология след 9.IX.1944 г.[28] Както и веселата от днешна гледна точка забележка за Мезек: „До крепостта се отива само с открит лист.“[29]

С тази си книжка Димитров дълготрайно се насочва към създаване на исторически текстове, ориентирани към широката публика. През същата 1988 г. излиза на английски език негов пътеводител за областта на Мичурин (днес Царево),[30] а през следващата 1989 г. това трайно ориентиране към краеведческата литература личи и в появилата се на руски език, в съавторство с Георги Константинов (без да са отбелязани на корицата), книга за Плевен.[31]

Продължавайки да се насочва трайно към справочна и краеведческа литература и използвайки заниманията си с българите католици, Б. Димитров пуска в знаковата 1989 г. и нова книга – този път история на град Раковски.[32] Историята на населеното място, за което отсъстват много сведения, е единствено повод (още повече, че подобно и на предишната му книга е без всякакъв научен апарат и бележки) Димитров да направи едни от първите полети на въображението си по предлагане на нови причудливи и лишени от основания тези, както и да „побългарява“ историята на тези земи.

Прави впечатление, че въпреки размразяването по време на Горбачовата „перестройка“ и гласността, в частта за новата и най-новата история стилът на Димитров наистина става по-телеграфен, но все пак запазва твърдолинейното звучене на комунистическата историография. Например: „След деветоюнският преврат през 1923 г., който свали законното правителство на БЗНС и установи господство на най-тъмните сили на реакцията, следвайки директивите на БКП комунистите от днешния град Раковски се подготвят за въоръжено въстание.“[33] Налице са и някои знакови редове с оглед на преориентацията на БКП на Тодор Живков по македонския въпрос: „През 1944  г. войникът от така наречения окупационен корпус в Македония ….“[34] Господства като цяло един твърде познат на по-старите генерации днес дискурс от времето на късния соц, който възхвалява неудържимо „социалистическото строителство“ в град Раковски.

Ориентирането на Б. Димитров към популярните исторически четива го прави и най-щедро финансирания за преводи на чужди езици (какви ли не) автор. Разбира се, преводи правени от български издателства, с български пари и за сметка на българския данъкоплатец.[35] Това, разбира се, не прави един български учен по-международно видим. За Димитров е същото. Познат е единствено в Република Македония.

 Към новата история и към т.нар„възродителен процес“

Още през 1988 г. уредникът в НИМ прави друга голяма стъпка – излиза извън археологията, античността и средновековието, като навлиза в популяризиране на юбилейната тема за Руско-турската война от 1877-78 г.[36] Той открито се стреми към „популярен разказ“ и желае да не остава само сред „професионалните историци и особено запалените любители“.[37] Определено Димитров твърди: „Тази книга следователно не е научен труд в строгия смисъл на думата. Но тя не е и белетристична измислица.“[38]

Прави впечатление обаче, че Б. Димитров проявява още тук склонност да вкарва теми от интелектуалните кафенета на късния соц – за целите на Русия в тази война; за това задоволителен ли е бил крайният резултат; нямало ли да е по-добре, ако България останела в Османската империя и после да тръгне към някакъв дуалистичен проект и т.н. Но Б. Димитров е твърд защитник на дискурса и идеологията на т.нар.„възродителния процес“ (1984-1989 г.). Той говори определено за „мюсюлманската маса на Балканите (самата тя съставена според признанията на тогавашните висши турски чиновници предимно от помохамеданчени българи)“.[39] Бъдещият прочут медиен историк се явява и твърд противник на всякаква нормализация в трактовката на „турското робство“.[40] Личи си и ученичеството при Николай Генчев в романтичния език за българите останали без всякакви права, без класа водач, в говоренето за „биологическата катастрофа на българската народност“.[41] Въобще целият патос на т.нар.„възродителния процес“ е в тази книга, и нищо чудно затова и да е била поръчана. Илюстративният материал допълнително уплътнява картината. Редят се една след други смразяващи картини – „Черкези отвличат български момичета“, „Турските зверства в България“ и т.н.

Тук вече се появяват и първите по-самонадеяни „изцепки“, които по-късно през 90-те и в началото на новото столетие, при разхлабени вече медии, ще дадат почва за неограничен и безотговорен полет на „развинтеното“ Димитрово въображение, при пълно напускане на професионалните правила и процедури. Например: „Народът, който в IX  в. първи в Европа въведе говоримата реч в литературата, до средата на XIX в. няма дори общобългарски литературен език.[42]

Прави впечатление, че като цяло книгата преповтаря известни вече неща за Руско-турската война (премълчава това което си се премълчава обикновено; говори за Шипка и как свободата не ни е дадена даром; за онези 30 000 жертви българи; за 66 130 руснаци). И толкова. Използваната литература е единствено на български и руски език. Няма нито едно издание цитирано от друга историография. През 2002 г., със спонсорството не на кой да е, а на небезизвестните Рени и Петър Манджукови, книгата ще претърпи второ издание. Ала няма да е първата книга с такова. Вторите и третите преиздания и преводите на различни чужди езици на книгите на Димитров, от български издателства и с български пари, тепърва предстоят и трудно могат да бъдат проследени.

История без всякакви правила – към „цивилизаторите на славянския свят“ и „първите европейци“

През 1993 г. излезе една от най-знаковите книги на Димитров – „Българите – цивилизатори на славянския свят“.[43] Тя се върна към най-наивния български исторически романтизъм от 19 в., като дори му придаде един още по-голям и неограничен полет. Да не говорим за нейния език, понятиен апарат и редица ненаучни възгледи, които бяха напълно отхвърлени вече от тогавашната историография по света и от модерните хуманитарни и социални науки като цяло. Всъщност липсата на задълбочени познания в полето на нациите и националните идентичности, на социалната история, на историята на народната култура, както и в полето на съвременната историография (в разбиранията на Димитров този дял от науката е на практика приравнен на разузнаваческа дейност, намиране и отмъкване на извори), беше един от основните проблеми оттук нататък пред текстовете на Б. Димитров. Той пък основно се насочи към доразвиване в условията на демокрация на различни тези, които обикновено се говореха в късния соц в гуляйджийски компании на професионални историци и на маса.

Човек просто се чуди какво по-напред да спомене от абсурдните и модернизиращи със задна дата миналото тези, които се родееха с „кандидатстудентските бисери“. Например: „Малцина знаят обаче, – категоричен бе Димитров – че българите са тези, които въвеждат в европейската средновековна християнска цивилизация (база, върху която се изгражда и съвременна Европа) славянските народи.“[44] Или умопомрачителното твърдение за календара на българите: „Преди 20 години в ЮНЕСКО дори бе повдигнат от небългарски учени въпросът дали да не бъде обявен за действащ календар на цялото човечество.“[45] И още как за Димитров „ . . . българите са били практически непобедими – трябвало е да се случи чудо, за да загуби тяхната армия генерално сражение.[46] Както и заключението му: „Наистина велика е съблазанта при тази колосална военна мощ, съсредоточена в ръцете им да не решат да станат например господари на света.“ Разбира се, причината, според Димитров, това да не се случи била единствено „умереност в желанията“.[47]

Да не говорим за демодирания на много места език, погрешно поставени въпроси и буквално „слепи улици“ в науката, които не водеха никъде. Като например говоренето за „расовия  тип“ на българите;[48] отнасянето на понятието „нация“ към ранното средновековие;[49] говоренето за „национални държави“ още в същото това ранно средновековие.[50] В този смисъл Димитров, наистина, общо-взето отразяваше методологическата босота на българската историография, но и в немалка степен я надминаваше. Поради това стигна и до тези като следните: „Нищо определено не може да се каже за расовия тип на българите.“ Или: „И действително при разкопки на древни български некрополи при еднаква битова култура на погребаните, свидетелство за принадлежността им към една нация, се срещат погребения на индивиди от всички раси, живеещи по това време от Тихия до Атлантическия океан – от монголоиди до арийци.“ Та и веднага на нов ред: „Едно е сигурно – българите са били необикновено високи и силни хора.“[51]

С тази си книга Б. Димитров уверено вече нагази и в Средновековието. Той бе категоричен, че „ … рождената дата на България, както видяхме би трябвало да е поне няколко века по-рано.“[52] Арабите са отблъснати от Тервел макар тук да са атакували с много по-големи сили отколкото в Гибралтар.[53] И още как България „ … към средата на IX век се превърнала в огромна славянска империя от днешните източни предели на Австрия до река Дон и от околностите на Краков в Полша до брега на Егейско море.“[54]

Особено причудливо „изхвърляне“ на Димитров тук бе как България тогава предотвратила изграждането на „единна европейска държава“ чрез унищожаване на „всички национални държави“  и „смилането на всички нови и стари европейски нации в котела на една проектирана латинска или гръцка нация“, което нямало нищо общо със съвременната концепция за „Европа на обединени нации и култури“ (разбирай концепция реализирана през втората половина на 20 в. само защото средновековна България на времето е създала предпоставките за това). Осъществила се другата възможност обаче – „запазване правото на самостоятелно съществуване и развитие на всяка отделна европейска нация – път, по който в края на краищата поема Европа.“ „Основна заслуга за това – добавяше Димитров – има българската политическа мисъл  и реализациите й на европейската политическа сцена по това време.[55]

Ала дал почти съдбоносно значение за векове напред на средновековна България, Димитров продължаваше полета на мисълта си. Макар – пак да припомним – през годините да твърдеше иначе наивния принцип „Има документ, има история“, той нямаше никакви намерения да го спазва, ако това пречеше на тезите му. Разбира се, много бе важно за пореден път да си заплюем Кирил и Методий. Затова и Димитров бе убеден и категоричен: „В житията си те самите твърдят, че били от „царски род“, т.е. потомци на български владетели. Действително, това е възможно – в средата на VIII век няколко български владетели при династически борби били свалени от трона и принудени да емигрират във Византия, където получавали висши аристократически санове и административни служби. Отличното владеене на български език от двамата братя е аргумент в полза на тази възможност.[56] Боговете ли му говореха? И защо да бе точно „български“?

При този неудържим полет на въображението и небрежна доказателствена част, лишена от всякакви професионални процедури, нямаше как да не се натъкнем на някои знакови реторични конструкции. Например: „ … въпреки липсата на конкретни сведения повече от сигурно е, че Борис I е споделил с двамата братя …..“[57] Или тук: „На път за Моравия Кирил и Методий естествено минали през България. Борис I им поверил една група  – младежи, синове на български благородници, за да изучат новата писменост.[58] Защо ли да е „естествено“? И не питайте от къде Димитров знаеше както за срещата, така и за изпратени от владетеля на България точно младежи! Няма и как да го разберете! Просто му вярвайте! И  по-късно оприличавайки монасите българчета на ирландските, но тук от Одер до Урал, Димитров пак излизаше с интересни реторични фигури. Ето: „За държавна акция в това дело няма сведения в източниците. Но е вероятно някои от тях, наистина да са пратени от българската държава – християнизацията и старобългарската писменост естествено създават българска сфера на влияние в определени славянски държавни формации.[59] Да-а-а! „Няма сведения“, но е „вероятно“, а каже ли го Б. Димитров си става сигурно и неоспоримо.

В желанието си да утвърди как е въведен в България „родния език в църквата“, Димитров  стигаше до просто гениално прозрение: „В същото време и векове по-късно в Западна Европа за книжовен е приет мъртвия латински език, който бил достъпен само за посветилите се на него – клирът и част от политическите мъже. Според оценката на авторитетни учени грамотно е било не повече от 2-3% от населението. А в България грамотността според същите учени се оценява, че е обхващала 65-70% от населението.[60] Не се интересувайте кои са тези „авторитетни учени“ защото може никога да не ги научите!

След като представя българите за цивилизатори на „славянския свят от Одер до Урал“, през 1994 г. Димитров публикува на английски език една илюстрована история на България,[61] но в която държавата видимо инвестира. И тя предстоеше да претърпи разни рециклирания и допълнителни издания и преиздания.

Следваха в средата на 90-те две документални книги на Б. Димитров. Едната бе с венециански документи за българската история от периода 16-17 в.[62] В случая бяха  публикувани неизвестни и неизползвани от българските историци извори, макар и голяма част от тях, както казваше и сам Б. Димитров, да са били публикувани в Италия в средата още на 19 в. Ставаше дума в случая за преводи от четири италиански издания съответно от 1840, 1844, 1855, 1872 г., които младият историк е открил преди години при престоя си в Рим.

Книгата бе последвана и от ново издание с документи за корабостроенето и корабоплаването по българското Черноморие.[63] Патриотичният фокус и присвояването на небългарска в етнически смисъл история продължаваше естествено и тук. Димитров, разбира се, беше с претенцията, че изяснява и проследява „морската история на Родината“.[64] Терминът „християнски“ трябваше да позамаже по стар български историографски трик (не го е измислил Димитров, само обича много да го употребява) липсата обикновено на българи или българско участие в дадено начинание или на дадена територия. Така например в предговора се говореше за „Варна, Анхиало и Созопол“ с техните „водещи по броя на християнските семейства“[65] А „Несебър и Ахтопол“ били пък „в списъка на десетте най-големи християнски селища“.[66] Ала нямаше как ако нещо боде очите съвсем да се изчисти и явно затова Димитров все пак привиждаше търговски кораби по Черноморското крайбрежие, ала с „българи и гърци“[67] (с явно видим приоритет на българите). Стремежът му към оригинални, патриотични, но за сметка на това неаргументирани тези, го караше и тук да подчертае как военен флот през Средновековието България няма, разбира се, единствено и само по военностратегически съображения. Затова пък е имало, и то сериозен, търговски флот. А и тогава, и после през „турското робство“ българите не излизали извън Черно море, а стигали единствено до Константинопол, но само защото там на практика имало всичко, което им е нужно.[68]

През 2000 г. Димитров издаде пътеводител на българските старини в Македония.[69] Канили го няколко български туристически агенции да разнообрази маршрутите им, като включи и други населени места, освен вече популярния Охрид. Тук наред с безспорни паметници, част и от българското културно наследство, Б. Димитров, присвояваше историографски какво ли не. Например, манастир издигнат 1164 г., когато на картата отсъства България, а регионът е част от тогавашна Византия. Но видиш ли обектът бил разположен в „Българската автокефална архиепископия“. Същото твърдеше без усилия и за манастира при Велюса от 1070 г. Въобще, българско наследство в Македония е налице, но ако можеше то да е повече и повече, и още, и още – още по-добре.

Някой може да си помисли, че при липсата на елементарна научна методология, при патриотарски и видимо неподплатени с нищо тези, Б.Димитров беше вече компрометиран като професионален историк – сред колеги, или сред медийния свят. Нищо подобно. Някъде по това време започнаха упорито да го титулуват като „професор“, а съвсем скоро му предстоше да влезе и в печатницата (не издателството, защото такова няма) на Софийския университет – „най-голямото и най-старото“ висше училище на „първите европейци“ и „цивилизаторите на славянския свят“.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

Публикуваме линк към втората част поради огромния интерес на читателите

https://www.marginalia.bg/aktsent/28947/

В следващата част Стефан Дечев ще разгледа гастролите на Б. Димитров в издателството на Софийския университет, флиртовете му с „Тангра-Танакра“, присвояването и профанирането в публичното пространство на темата „Македония“, неспирните сензационни скандални открития през почти всяко едно лято.

[1] https://www.24chasa.bg/novini/article/6939827

 

[2] https://dariknews.bg/novini/bylgariia/pochina-prof.-bozhidar-dimitrov-2106782

 

[3] http://news.bnt.bg/bg/a/posledno-sbogom-prostikhme-se-s-istorika-prof-bozhidar-dimitrov

 

[4] https://www.mediapool.bg/vnezapno-e-pochinal-istorikat-bozhidar-dimitrov-news280954.html

https://www.ploshtadslaveikov.com/pochina-bozhidar-dimitrov/

 

[5] https://www.dnevnik.bg/v_pamet/2018/07/01/3209392_pochina_bojidar_dimitrov/

 

[6] http://glasove.com/categories/na-nov-glas/news/koy-vsushtnost-e-bozhidar-dimitrov

По други данни ставало дума за ангажименти към местно училище. Но така или иначе, учи със стипендия на общината.

Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2009/08/07/767521_bojidar_dimitrov_istinska_istoriia/

 

[7] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2009/08/07/767521_bojidar_dimitrov_istinska_istoriia/

 

[8] Джурова, Ак., Димитров, Б. Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана IX – XVII век : Каталог от изложба ( С предг. от Жозе Руискар, Иван Дуйчев), София: Наука и изкуство, 1978.

[9] Димитров, Божидар. България в средновековната морска картография. София: Наука и изкуство, 1984.

[10]Нощен труд”, 8-9 юли 1996 г. — актуално интервю на Христо Буковски с Божидар Димитров

 

[11] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2009/08/07/767521_bojidar_dimitrov_istinska_istoriia/

 

[12] Вж. секс-скандал в нашия парламент – Сега, 31 ян. 1998 г.

[13] https://www.webcafe.bg/id_1412449133

 

[14] https://www.mediapool.bg/bozhidar-dimitrov-stana-pocheten-profesor-v-bibliotekarskoto-uchilishte-news137805.html

 

 

[15] http://old.segabg.com/article.php?id=447575

 

 

[16] Димитров, Божидар. Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век. София: Наука и изкуство, 1985.

[17] Пак там, л. 10

[18] Димитров, Божидар. За историята на София и България от Петър Богдан – Исторически преглед, 1979, кн. 1, с. 102-108.

[19] Самият Б. Димитров претендира, че владее три западни езика – френски, немски и италиански. Вж. Българска армия , бр. 13706, 26 април 1995 г.

[20] Димитров, Петър Богдан, с. 6.

[21] Пак там, с. 7.

[22] Тодорова, Олга. Православната църква и българите XV-XVIII в. София: Академично издателство „Марин Дринов, 1997,  с. 249.

[23] Димитров, Петър Богдан, с. 22.

[24] Пак там, с. 28.

[25] Димитров, Б., Ханджийски, Ан. Каменните щитове на България. София: Медицина и физкултура, 1988.

[26] Пак там, с. 4.

[27] Пак там, с. 18.

[28] Пак там, с .7.

[29] Пак там, с. 89.

[30] Вж. Dimitrov, Bozhidar. Micurin Area. Sofia Press, 1988.

[31] Константинов, Г, Димитров, Б. Плевен. София: София-прес, 1989.

[32] Димитров, Б. Миналото на град Раковски. София прес, 1989.

[33] Пак там, с. 105.

[34] Пак там, с. 109.

[35] Списъкът тук няма край и цитирането му е една непосилна задача, която само би увеличила излишно текста.

 

[36] Димитров, Б. Руско-турската война 1877-1878 г. Хроника. София: Наука и изкуство, 1988,

[37] Пак там, с. 4.

[38] Пак там, с. 5.

[39] Пак там, с. 7.

[40] Пак там, с. 8.

[41] Пак там, с. 8.

[42] Пак там, с. 12.

[43] Димитров, Б. Българите – цивилизатори на славянския свят. София: Борина, 1993.

[44] Пак там, с. 9.

[45] Пак там, с. 18.

[46] Пак там, с. 18

[47] Пак там, с. 19

[48] Пак там, с. 11.

[49] Пак там, с. 21.

[50] Пак там, с. 42.

[51] Пак там, с. 21.

[52] Пак там, с. 32.

[53] Пак там, с. 36.

[54] Пак там, с. 41.

[55] Пак там, с. 42.

[56] Пак там, с. 63.

[57] Пак там, с. 64.

[58] Пак там, с. 68.

[59] Пак там, с. 73-74.

[60] Пак там, с. 71.

[61] Dimitrov, Bizhidar Bulgaria. Illustrated History. Sofia: Borina, 1994.

[62] Димитров, Б., Венециански документи за българската история през XVI-XVII век. София:Борина, 1994.

[63] Димитров, Б. Документи за корабостроене и корабоплаване по българското Черноморие през XVI-XVII в. София: Борина, 1996.

[64] Пак там, с. 5.

[65] Пак там, с. 5.

[66] Пак там, с. 5.

[67] Пак там, с. 11.

[68] Пак там, с. 11.

[69] Димитров, Б. Български старини в Македония. Пътеводител. София: н.изд. 2000.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Стефан Дечев

Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве