Стефан Дечев: Защо го имаше феноменът “проф. Божидар Димитров“?

от -
4 924
Стефан Дечев в момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве

В редовната авторска рубрика на Стефан Дечев „Скритата История“ днес публикуваме третата част от текста му посветен на „Историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо.“ В нея става дума за това „още нещо“. Стефан Дечев търси отговорите на няколко въпроса. Защо го имаше феноменът „проф. Божидар Димитров“? Само за него ли са характерни описаните в първите две части негативни страни в дейността му? И искрени ли са или пък имащи основания всички онези немалко професионални историци, които обикновено на думи се разграничават от Димитров? Кое прави феномена „проф. Божидар Димитров“ възможен? Съществува ли някаква непреодолима преграда между отишлия си наскоро бивш шеф на НИМ и министър, от една страна, и мнозинството от професионалните историци в България, от друга? Защо така мирно си съжителстваха както в предаването му „Памет българска“ по БНТ, така и в случаите когато бе канен с други колеги в „История.BG”? В различни „отбори“ ли играят Б.Д. и огромното мнозинство от българската историческа наука?

Ето предишните две статии:

За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо“

За историята на Божидар Димитров, божидардимитровската история и още нещо-част 2

 

                           Позитиви и поразии 

Може да възникне въпросът не е ли дал и нещо позитивно Б. Димитров на българската общественост, ако не на науката? Веднага отговарям. Ако има нещо положително, и колкото да е пренебрежимо малко на фона на поразиите, то е основно в три посоки. Трудно е да се отрече, неговите телевизионни предавания доведоха до популяризация на историческите знания и провокиране на интерес у масовата публика към миналато. Ала веднага трябва да се запитаме за каква популяризация и на какви исторически знания говорим? Остава да се надяваме, че някой заинтересувал се ще стигне един ден и до „правилните“ книги.

Безспорен успех за Б. Димитров бяха и някои от реставрациите, на които беше инициатор. Особено като че ли се открояват тук Боянската църква, Дряновският манастир и Земенският манастир. Положителен знак изглежда трябва да поставим и на грижата му за войнишките паметници. В този смисъл още през 2000 г. Димитров бе прав за едно: „Мнозина (ходейки на екскурзии, които са все до Охрид – бел. моя С.Д.), без да знаят, минават и покрай гробовете  на своите дядовци и прадядовци, загинали в Македонската земя по време на войните за национално обединение (1912-1913, 1915-1918, 1941-1944) и погребани в 471 военни български гробища на територията на Македония.“[1] Ала общо взето тук списъкът трябва да се изчерпи. И да започне изброяването на безбройните негативи от неговата дейност.

Б. Димитров участва в раздухването на национализма, който трайно навлезе и в главите на политическата класа. Заедно с Бриго Аспарухов и Красимир Райдовски той открито защитаваше кражбите на старини от други държави,[2] представяйки ги за напълно легитимни, както и за едва ли не научна, историографска дейност.[3] Нещо повече. Б. Димитров си позволяваше дори цялостно оправдаване на дейността на Държавна сигурност, включително и на нейните т. нар. „остри мероприятия“, като убийството на писателя Георги Марков, произволно представяйки го за „двоен агент“ чрез позоваване на думи уж казани от водещия му офицер и негов професор.[4]

И до днес музейната мрежа в страната продължава буквално да навира в очите на посетителите книгите му. Б. Димитров е основният насърчител и идеолог на бума от т. нар. „реставрационни проекти“, които създадоха среда за корупция с европейски фондове.[5] На следващо място идва упорито изгражданата от него чрез медиите представа, че ученият историк може да говори с цветист език, подобен на този в кръчмите. Оттук, разбира се, дойде и отричането на Истанбулската конвенция и разюзданата му хомофобия. Игнорирайки напълно научния метод, той изпълни публичното пространство с небивалици и произволни тези, при неспазване на научните процедури и без всякакъв доказателствен материал. Поради изброените по-горе причини Б. Димитров остави куп книжнина без научна стойност и без всякакъв научен апарат. Ето защо и сравнително лесно можеше да присвоява в популярните си книжки чужди, отдавна изказани тези и да ги представя после за свои. Заедно с това, Димитров използваше език и понятиен апарат, които бяха безнадеждно остарели и отдавна изхвърлени не само от историографията по света, но и от съвременните хуманитарни и социални науки.

Б. Димитров насаждаше чрез медиите история, в която липсва открояване на периода на националната държава от предходния период. Той демонстрираше пълно непознаване на съвременните научни достижения в полето на нациите и националните идентичности, на социалната история, на историята на народната култура, както и в полето на съвременната историография и теория на историческото познание. Да не говорим за пълната профанизация на темата „Македония“.

Но само за Б. Димитров ли са характерни тези негативни страни в дейността му? И искрени ли са или пък имат ли достатъчно основания всички онези немалко професионални историци, когато обикновено се разграничават от него? Кое прави феномена „проф. Божидар Димитров“ възможен? Има ли някаква непреодолима преграда между отишлия си наскоро популярен историк и мнозинството от професионалните историци в България? Защо така мирно съжителстваха, както в предаването му „Памет българска“, така и в случаите, когато бе канен с други колеги в „История.BG”?

 В различни „отбори“ ли играят Божидар Димитров и българската историческа наука?

Още след появата на първата част от текста ми, във Фeйсбук бе публикувано следното мнение:  „Определено не подкрепям теориите развити от Б. Димитров, но и във Вашите се усеща огромна доза субективизъм… Както се казва… „За мъртвите или добро, или нищо, освен истината“, а истината Ви ми се струва твърде хиперболизирана…“ Възразих, че в текста досега няма дотук изложена никаква „теория“, още повече пък разгърната. Освен заявената в началото теза, че Б. Димитров е направил „поразии“ на обществото ни, науката, младите, публичната среда по отношение на миналото, друго все още нямаше. И в първата, и във втората част бяха налице единствено събрани и скицирани факти, както и проследяване на житейската и професионалната траектория на Б. Димитров. Та на тези ми възражения, че тук „теория“ няма, ми се отговори следното: „щом пишете нещо… то е теория… иначе е само празно хабене на думи“. Да, очевидно, че под „теория“ се има предвид това, което в науката се нарича „теза“. Без все още да има „теория“, в текста обаче наистина присъства теза. Само че тя все още не е изложена в разгърнат вид. Усеща се някак между редовете. Затова въпреки радушното приемане на вече публикуваното сред ангажираните със социалното и хуманитарното познание колеги, от една конкретна институция дойде и воят срещу. Моята основна теза е, че Б. Димитров – макар и реторично осмиван от професионалните историци – е неразделна част от общността им, от професионалната им подготовка, идеология, ценности, разбиране за функциите на историческата професия и т.н, както и от цялостната култура на обществото и политическата класа през последните три десетилетия – всички те, отпечатък от късния националкомунизъм на 70-те и 80-те.

Вярно е, че докато студентът стане трети курс, той се научава, че трябва да се разграничава от Б. Димитров, ако гледа да бъде един от „гилдията“. Това личеше и от отзивите във Фейсбук след появата на първите две части. Като например това твърдение, видимо не много ясно формулирано поради объркан словоред: „Не харесвам Божидар Димитров чисто научно, както и всички мои преподаватели от Факултета …“. Тъй като едва ли студентът иска да каже, че не харесва преподавателите си (че и всичките до един), очевидно иска да ни каже, че „всички мои преподаватели от Факултета“ не харесвали „чисто научно“ Б. Димитров. Само че това е една голяма заблуда. Професионалната колегия и нейните правила изискват – и то непременно – реторично разграничаване от Б. Димитров. Но какво се крие зад него е въпрос, за чийто отговор е необходимо едно по-внимателно вглеждане. Тогава ще разберем, че огромното мнозинство от професионалните историци в България и Б. Димитров, все пак, не са два различни и противоположни свята, че те пътуват в една „лодка“.

На първо място смятам, че явлението „проф. Божидар Димитров“ запълваше някакви определени празноти, усещани от нашето общество от 90-те години насам. Става дума за бърза и честа поява в медиите, която да отговаря на тяхната специфика (материали оставаха и след смъртта му в продължение на няколко седмици в „Труд“); нуждата от самочувствие в кризисно време, ако ще и да е с една фалшива и лишена от каквато и да било научност история. Българите дълги години съзнаваха унизеното положение на България като „16-та съветска република“, а после дойде Преходът с изискванията на Международния валутен фонд. Над милион наши сънародници напуснаха страната. В това време в невероятните истории на Димитров за славното минало, видимо, много българи търсеха утеха и упование. Те и до днес са убедени, че едновремешният пролетарски интернационализъм е бил заменен от идеологиите на „глобализацията“ и „соросоидството“, които са вредни за страната. А защо не кажем, че – подобно на Димитров – така мислят и немалко професионални историци.

А и като цяло феноменът „проф. Божидар Димитров“ съвсем не идва на празно място. Той е продукт на цялостната социализация на момчето пристигнало от корабите в Созопол на „жълтите павета“, и то при най-учените хора в страната. Защото Б. Димитров има своите не само водещи офицери, но и учители и възпитатели, както и етос и култура на определена професионална среда в българските институции за подготовка на исторически кадри, осъществяване на исторически изследвания и разпространяване на исторически знания. В своята „кръчмарска история“ Димитров просто изкара публично и на показ в медиите приказките на професионалните историци произнасяни на маса и на по няколко ракии в кръчмите по конференции още от 70-те и 80-те години. Тук можем да кажем, че самата му рубрика на страниците на „Труд“ под название „Политически разкопки“, бе като изключително безотговорните разговори, на българската историческа колегия на маса, особено ако темите са „Македония“ или „войните за национално обединение“. Такава е ситуацията дори често и в предаването „История.BG“, щом темите са тези. Неслучайно в телевизионния формат – макар и замислен като алтернатива на предаванията на Б. Димитров от поредицата „Памет българска“  – той продължи да бъде канен, а и да съжителства там напълно нормално и непринудено с останалите колеги в студиото. И след 5 години, отново неслучайно, „История.BG“ така и не може да промени „голeмия разказ“ и идеологичното патриотично послание, което стои зад него като обща рамка и вдъхновение. И суперлативите от основните медии са доказателство за това.

Всъщност, като цяло българската историография и българската историческа колегия и досега не може да реши противоречието между експертност, от една страна, и „родолюбие“, от друга. Затова винаги експертността се жертва от огромното мнозинство в полза на патриотарщината точно от типа на Б. Димитров. Ето защо неслучайно през декември 2013 г. на тръгналата от него през годините и в унисон с приказките му едностранчива декларация против „турския геноцид“, се върза бая народ с академични титли, или както се изразяват медиите „изтъкнати учени“, сред които разбира се и „проф. Божидар Димитров“.[6]

 

                  Б. Димитров, българската наука и митът „История на България“

Самата представа за съществуваща реално и можеща да бъде пипната и изживявана от всички, към които тя се адресира като „български народ“ единна и непрекъсната „История на България“, също обединява напълно и Б. Димитров, и огромното мнозинство професионални историци в страната. Не само защото Б. Димитров се е дипломирал в катедра с това име, а тъй като работещите в нея и огромното мнозинство от българските историци, заедно със самия Димитров, единно вярват, че споменатата История я има и сякаш може да бъде наистина докосната, защото е нещо едва ли не материално и обективно дадено, идещо от вековете. Ала ако подобна история се предаваше по кръвен път или наистина беше някаква неоспорима даденост, то децата от Струмица щяха непременно да искат да учат тази, която учат в Петрич, а в Пирот изучаваната в Драгоман. Ясно е обаче, че това съвсем не е така. „История на България“ не е нещо, което обективно съществува. Тя е плод на човешки разказ и интелектуална конструкция. Тя е единствено един възможен начин (но наистина един от многото), по които историята на населението живяло през вековете по тези места може да бъде разказвана (както са и „История на Франция“, „История на Сърбия“, „История на Македония“, „История на Румъния“). Това съвсем не означава, че споменатото минало е било мислено по този начин от тези, към които е адресирано със задна дата от днешните професионалисти. „Истинска“ история остава тази, в която първо са те накарали да повярваш благодарение на властта си определени държавни институции. Затова „истинската“ история в Петрич е една, а в Струмица – съвсем друга. Една е в Пирот, друга в Сливница и Драгоман. Една е в Сурдолица, друга в Кюстендил. Още по-сложна е в Босилеград и Цариброд (Димитровград). Но каква ще е историята решават министерствата и историците, които колаборират с тях. Всички те са все „истински“ истории. Видимо обаче, това е трудно да се разбере. Когато преди време споделих в едно интервю за вестника на Македонската патриотична организация зад океана, че катедрата по „История на България“ в Софийския университет разказва една въображаема история „от ранното средновековие до наши дни“, а Институтът за национална история в Скопие друга въображаема „от античността до днес“,[7] засегнат докторант отговори, че там имало „много добри преподаватели“, видимо не разбрал за пореден път въобще за какво става дума.

„Лодката на статуквото“ – „Свещените истини“ на Б. Димитров и българската историческа наука

Като цяло определено можем да говорим за липсата на твърде дълбок принципен, идеологически или морален, конфликт между Б. Димитров, от една страна, и огромното мнозинство от българските историци, от друга. И той, и те са вдъхновени от някакъв общ патос. И за мнозинството от българската историография, и за Б. Димитров „свещена истина“ е примордиалисткото предпоставяне на някакъв етнокултурен континуитет, още от праистория до днешно време. И той, и мнозинството приемат националната принадлежност за някаква едва ли не „природна“ даденост. И той, и мнозинството есенциализират националните идентичности и ги проектират далеч назад във времето (тук говоренето за „народ“ или „нация“ малко променя същността на нещата). И той, и мнозинството професионалисти в България, мисли и вижда някакъв исторически континуитет на българската нация (народ) от ранното Средновековие до наши дни, който маскира реалните исторически прекъсвания. И той, и мнозинството няма адекватно отношение към природата, характера и принципите на средновековните държави и общества, средновековните политономи и династии. И той, и мнозинството от историците в България е склонно до неузнаваемост да модернизира миналото заради чисто съвременни залози. И той, и мнозинството, все още не разглеждат етничността като субективна и динамична категория, свързана с установяване и поддържане на граници между групи, чието вътрешно съдържание се изменя. И за него, и за това мнозинство, етничността не се възприема само като една от многото възможни лоялности в предмодерното време, наред с редица други, като регионална, поселищна, политическа, религиозна и т.н. И той, и мнозинството, не споделят, че всъщност предмодерните народи съвсем не са езиково и културно еднородни и не могат да се смятат за някакви стабилни етнически групи. Нито той, нито мнозинството не могат да осъзнаят, че независимо от титулатурата на владетелите домодерните държави са обикновено етнически мозайки. И Димитров, и огромното мнозинство от българската историография проектират назад в миналото критерии от националния период и по този начин извършват едно своеобразно „модернизиране“ и осъвременяване на несъществували никога исторически реалности поради залози, които са със задна дата. Дори и някои представящи се за по-модерно мислещи български историци се опитват напоследък чрез погрешно четене на подхода на Антъни Смит за ролята на етническите митове, символи и възпоминания, да запазят каквото може да бъде съхранено от изкривената картина на традиционната романтична и националистическа историография на 70-те и 80-те. И Димитров, и мнозинството, съвсем не допускат и съществуване в миналото, и то в немалки мащаби, на безразличие сред обикновеното население по въпросите на етническата и националната идентичност. С две думи – и Б. Димитров, и българската историография, с малки изключения, са отявлени противници на радикалния модернистки подход. Те не приемат теорията за множествен и променлив характер на идентичностите, въпреки добрите илюстрации в един български исторически разказ (примерно Георги Пулевски или Кръсте Мисирков). Невярна в голяма степен е и тъждествеността, която и Димитров, и историографският мейнстрийм постановяват между средновековните народи и съвременните нации.

От тези предварителни постановки, напълно общи и за Димитров, и за мнозинството от българската историческа гилдия, идват и следващите конкретно споделяни „истини“. Сред тях е тази представяща изчезналия отдавна старо(църковно)славянски език на Кирил и Методий като „старобългарски“, защото именно „българският“ говор на Македония е бил използван от тях в преводите им на старославянски (макар в повечето случаи този език да се среща в изворите като „словенска реч“, „словенски язик“). И Димитров, и мнозинството от българската историография, не забелязват и отричат историческия разрив между това, което наричат „старобългарски“ (Димитров направо „български“ език) и съвременния български книжовен език (доколкото през османските векове жива литература на църковнославянски не съществува, а връзката на дамаскините с него е твърде слаба), заставяйки по този начин на идеологически, а не на професионални научни позиции. И той, и мнозинството историци (тук и езиковеди) се стараят да не видят в църковно-славянския една по-късна, вече руска версия, на старославянския на Кирил и Методий. И в патоса на Димитров, и в този на мнозинството, трудно може да намери място фактът, че съответно през 30-те и 60-те години на 14 в. княжествата Добруджа и Видин предават епархиите си под властта на Цариградската патриаршия, търсейки подкрепа срещу … Търново. И той, и мнозинството, разглеждат католиците българи като един народ с православните през османския период, мислейки така тяхното минало, без да отчитат, че едните възприемат другите просто като „схизматици“, а последните наричат католиците „павликяни“. И Димитров, и мнозинството професионални историци нямат идея, че етническите, религиозни, социални и други идентичности са с неясни, припокриващи се и смесени очертания, предпочитайки да говорят безпроблемно за „история на българския народ“. И той, и те не отчитат видимото наличие в миналото на биографии, събития и процеси, които могат да бъдат мислени и интерпретирани единствено в османския имперски контекст, без да са подходящи за една по-сетнешна национално мислена, а още по-малко националистическа интерпретация. И Димитров, и мнозинството, не отчитат наличието почти до края на османския период на национално безразлични или пък амбивалентни индивиди, както и съществуването едновременно на няколко паралелни идентичности. И Димитров, и мнозинството от българската историография скриват от широката публика, че гръцкият език, езикът на ромейската общност в Османската империя до 40-те години на 19 в. е бил възприеман като свой (отделно кирилицата в много голяма степен е била заменена от гръцката азбука, използвана и за писане на славянски или български диалекти). От там и той, и мнозинството от професионалната гилдия изкривяват картината като крият последвалото вече със задна дата интегриране на българската ромейска литература от миналото в наратива на българската национална литература. И той, и мнозинството, продължават да наричат църковнославянския в руска редакция „старобългарски“ и да го смята за „роден“, в смисъл на едва ли не майчин и говорим за обикновеното население. Подобно на езика на българския национализъм от 19 в. и той, и българската историография (а и езикознание) приемат произволно и при променящи се съществени критерии разни славянски диалекти непременно за „български“, а църковнославянският език за „старобългарски“.

Същото е положението и с обща идеология между мейнстрийма и Б. Димитров за войните – Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна. Неслучайно преди години, когато се подготвиха множество документални филми и предавания за стогодишнината на Балканската война (например филмите „На нож“, „Трагедия и слава“ и др.), – техният патос и участващи мастити имена от историческата наука мирно съжителстваха с разказа на „проф. Б. Димитров“.

                    Б.Димитров, българската наука и „истините“ за Македония

В национализма си, както и в приказките си около Македония, Димитров наследява една малко поразпусната смесица от говоренето на неговите едновремешни учители – Петър Петров, Николай Генчев, Илчо  Димитров и т.н. И той, и мнозинството от българската историография, разглеждат славяните от Македония като население, което винаги е било „българско“, без прекъсване, та чак до 1944-1945 г., а днешните „етнически македонци“ като техни потомци (Б. Димитров просто лансира тази теза по-заядливо). И за Димитров, и за мнозинството от българската историография и езикознание не съществува очевидно нещо като книжовен македонски език (дори и да допуснем, че е формиран на основата на „български“ говори). И той, и българската историография и езикознание изповядват един есенциалистки подход по отношение на езиците и идентичностите, разглеждайки ги като нещо естествено, природно и извечно (от незапомнени времена). И той, и българската историография в нейното мнозинство с мъка приемат и се бунтуват срещу конструктивисткия подход при разглеждането на нациите и националните идентичности. И той, и българската историография, в огромното си мнозинство от нейните представители смятат, че нестандартните езикови разновидности (диалекти, говори, некодифицирани строго писани езици) непременно имат конкретни имена, етикети, с които съществуват обективно и природно. И той, и това мнозинство, са готови да пренебрегнат и маргинализират нежеланието да речем на македонобългарските интелигенти от 19 в. (примерно Партений Зографски, Кузман Шапкарев) да се откажат от родните си говори поради създаването на стандартен български език. И той, и мнозинството, разглеждат украинския случай като сходен на македонския, без отчитане на сериозните разлики между тях. И Димитров, и мнозинството, пренебрегват напълно едно по-младо македонско поколение от 20-те и особено от 30-те години на 20 в., което със сигурност вече няма българска, а македонска идентичност (Васил Ильовски, Ристо Кърле, Антон Панов, Кочо Рацин и др.). И той, и мнозинството от българската историогафия скриват очевидния факт, че през 1944-45 г., та и през следващите години, във Вардарска Македония не се противопоставят българи, от една страна, срещу сърбомани македонци, от друга, а е налице конфликт между две различни версии на самата македонска идентичност, която вече решително надделява над българската. И Димитров, и мнозинството на българската историография не приемат възгледа, че така или иначе националните езици са винаги резултат от външна намеса, която решава и определя кое е правилното писане и говорене и в този смисъл не съществува никаква разлика между „естествен“ и „изкуствен“ език. И Димитров, и мнозинството от българската историография, и езикознание, забелязват и разглеждат като изкуствена сърбизацията в македонския език, но забравят за или им се струва естествена, русификацията в българския.

Оказва се, че това мислене е доста жилаво и то напълно е обхванало като ценност и най-младата генерация. Достатъчно е да погледнем форумите, които готвят най-младите историци по темата за Македония. Като прочете човек заглавието на конференция организирана от един младежки клуб гласящо „Българския национален въпрос 1878-1912 г.“, започва да се чуди дали сме 2018 г. или сме си все още в 1988 г.

             Б. Димитров, българската историческа наука, МОН и образованието по история

На този така описан по-горе общ фон „лодката от времето на Ноевия ковчег“, „първите европейци“, „Балхара“, „просветителите на Източна Европа от Одер до Урал“, българската ракия от 14 в. и т.н. могат да бъдат разглеждани единствено като дребни божидардимитрови детайли. Ето защо въобще не е никаква изненада, че Б. Димитров се радваше на благоразположението на мнозина учители от средното училище, за които беше чест да го имат за свой гост или да го поканят в часовете си. Поне в началото на следването им беше видимо любимец и на генерацията, която навлезе от ученическата скамейка в университетите около и след 2000 г. Дори много от неговите термини, като например „българската цивилизация“, бяха възприети и от университетски люде с позиции, които допълнително ги популяризираха и разнасяха в медиите, както два мандата деканът на Историческия факултет на СУ Пламен Митев, който си служеше с него в интервю на страниците на в. „Атака“.

Всички тези горни постановки присъстват в учебните програми на МОН и правят мисловната рамка, философията и отправната идеология на Б. Димитров държавна политика, макар и не точно до детайли неговите съвсем конкретни идеи. Да не говорим, че често тези постановки не се съгласуват дори с най-добрите традиции на българската професионална наука и нейните най-добри представители от миналото в лицето на Иван Шишманов, Йордан Иванов, Гаврил Кацаров, Боян Пенев, та дори и Б. Филов в професионалния му етап. При Б. Димитров този техен преобладаващ подход – идещ при маститите учени изброени по-горе от немския позитивизъм, безпристрастност и дистанцираност, от Хердеровия културен релативизъм, видим и у Константин Иречек – липсва напълно.

Неслучайно и много от конкретните възгледи на Димитров, къде повече, къде по-малко, не са били чужди и на едни или други негови учители или колеги. Например това личи в тезата, че българите не са тюркски, а ирански народ, в чиято подкрепа сътрудничеше фондация „Тангра  Танакра“ и тогавашният декан на Историческия факултет на СУ проф. Георги Бакалов – нещо, за което съм писал доста отдавна.[8] От тези „слепи улици“ в науката бяха и възгледите му за това как стремежът към тяхна собствена държава бил „генетично заложен в българите“. Тезата пък за „биологическата катастрофа на българската народност“ през османския период може да бъде видяна във възгледи от миналото на Н. Генчев за „биологическата жизненост“ на нацията.[9] Що се отнася пък до представата „Българската държава – страж на Европа в ранното средновековие“, видяхме я да присъства дори в епизод от филмовата поредица преди години на сценариста Иван Илчев, излъчена в най-гледаното телевизионно време след „По света и у нас“. С Пламен Митев пък заедно и звучно се смееха (той и Димитров) в предаването му „Памет българска“ на новото проблематизиране на понятието за „Възраждане“, сторено от младия историк Александър Везенков,[10] видимо и недоразбрали добре тезата му.

В негласната божидардимитрова адмирация пък към т.нар„възродителен процес“ може да се види вече десетилетната защита на този акт под формата на „Нещо трябваше да се направи по въпроса“ или „Това беше шанс за интеграция на българските турци“, звучащо от университетската катедра от устата на Евгения Калинова. Да оставим настрана, че и самата ни държава се разглежда като държава само на част от собствените си граждани, без да има каквото и да било значение какво пише в Конституцията. Ето тук между Б. Димитров и със сигурност може би над 90% от историците няма никакъв разнобой. Те са си в един „отбор“ и пътуват в една „лодка“. Та дори и в тоталната си липса на научен апарат Димитров напълно се родее с два мандата декана на Историческия факултет и зам.-ректор на Софийския университет проф. Георги Бакалов в неговия основополагащ труд „Византия“. Както пишеше отпред – махнал бележките, за да не затруднява читателя. Всъщност, извършената операция най-вече улеснява автора.

За много от гореизброените проблеми е важно и състоянието на науката „История“ не само в полета като национализъм и национална идентичност, етническа идентичност и т.н., но и в поле като историография. Както беше казал още на времето Александър Фол – има такава дисциплина в учебната програма, по нея се държи изпит, оценката от него влиза в бала от следването. Но за Фол беше ясно, че историография в Историческия факултет на СУ на практика не се преподава. Прав е.

 Въображението на Б. Димитров и въображението на неговите учители

Б. Димитров съвсем не беше сам и в невероятния понякога полет на въображението си. Тук той определено пък наследява някои от хрумките и уменията на своя учител Александър Фол. За да избегнем всякакви недоразумения веднага ще кажем. Между впечатляващата професионална подготовка и информираност на Ал. Фол и Б. Димитров не могат да се правят никакви паралели. Фол е може би един от най-подготвените български историци и ако бе имал възможност да бъде по-продължително „дисциплиниран“ или да се установи в едни от водещите световни центрове в неговата област, би бил учен от наистина световна величина. Това ясно личи от някои от идеите, които присъстват в изследванията му и са лансирани пред непосветените като негови, а не да речем на Луи Алтюсер или Мирча Елиаде. Фол усеща, че може да се базира на последните тенденции в хуманитарните и социалните науки, да упражни епистемологическа критика по отношение на възгледа за еднопосочни влияния от Гърция към Тракия, настоявайки за по-коректен методологически подход и терминология, свързани с „културни взаимодействия“ и „кръстосвания“. Тази му начетеност личи и в неговата запознатост с отказа на антропологията от края на 50-те години на 20 в. насетне от предствата за „примитива“ и деконструирането на прогресистката представа за историята на човечеството. Тук определено рядката за тогава възможност на младия Фол да специализира в Париж и Рим, си е казала тежката дума. Наблюдателните професионални очи могат да забележат, че в иначе еклектичната му методология се включват идеи заети освен от антропологията, още и от класическата етнография, структурализма и дори фройдизма, при един леко запазен марксистки жаргон.

Ала останал в България и в Историческия факултет на СУ, започнал да сътрудничи на културно-историческото разузнаване към Държавна сигурност, Фол разбира, че може и другояче. И без напъване, и без строги научни процедури. Ето защо, както изтъква и колегата Чавдар Маринов, добре известно е, че отдавна в област да речем като „тракологията“, разликата между професионални добросъвестни изследвания и шарлатанско митотворчество ала Б. Димитров е просто заличена напълно. Налице е по-скоро една своеобразна смесица от наука, дилетанщина и преследване на чисто политически цели. Още повече, че през 80-те години на 20 в. научната верификация престава да има каквото и да било значение в траколожките изследвания.[11]

Добре известно е, че в полето на тракологията се борави с гръцки и латински литературни и епиграфски извори. Ето защо липсата на тракийски писмени извори остава поле именно за въображението. То пък не закъснява да се развихри, както във времето, когато Б. Димитров е студент, така и по-късно. Твърде произволни и некореспондиращи с оригиналните извори бяха идеите на Фол за т. нар. „Хиперборейски диагонал“, мъглявата като понятие устна пайдея,[12] вдъхновилото развитието на подводната археология понятие „Тракия Понтика“ (с бързо датирани към второто хил. пр. Хр. каменни котви, на които по-сетне чужди специалисти ще оспорят както датировката, така и тракийския им произход, отнасяйки ги по-скоро към Средновековието). Да не говорим за полето на изникналия без нито едно писмено свидетелство т. нар. тракийски орфизъм (уж “кодиран“ и „дешифриран“ в тракийските мегалити, в произведения на изкуството в Тракия и в късни – след около хилядолетие – гръцки текстове), където доказателствената аргументация – почти като при Б. Димитров – спира да има каквото и да било значение.[13] След всичко гореизброено можем да кажем, че разликата между Димитров и Фол е в това, че при момчето от Созопол нещата стават по-дебелашки и загубват онази езикова и наукообразна софистицираност, с която се отличават текстовете на Учителя. В полета обаче на фантазията и въображението, в практическото измисляне на история без всякакви свидетелства, разлика на практика между двамата няма.

Съвсем не дойде на празно място и склонността на Б. Димитров лесно да присвоява в популярните си книги чужди, отдавна изказани тези и да ги представя за свои. Същото на времето на редица места прави и Ал. Фол, било с идеи на Л. Алтюсер, било с такива на М. Елиаде,  било с възгледи на З. Фройд, М. Фуко, Ж. Дерида и т.н. В случая една нормална издателска практика (неслучайно обръщах толкова внимание на нея, колкото и да е неприятно това на някои) и едно нормално пиър ревю би го предотвратила.

 Псевдопрефесионализъм и професионални израствания или защо най-важното е „да не се караме с колегите“?

Точно тази близост описана по-горе прави Б. Димитров като цяло не особено отличим по същество от мейнстрийм историческата наука в България. Затова към липсата на елементарен професионален подход, разбира се, отстъстваше чувствителност не само сред работещите в медиите, които охотно му предоставяха трибуна. Липсваше подобна чувствителност за професионалните неща и сред немалка част – за да не кажа огромното мнозинство – от предполагаемите специалисти историци. Неслучайно толкова много от тях се изреждаха в дългогодишното му предаване „Памет българска“. Показателно след кончината му колективът на Национален исторически музей – и то имайки предвид именно професионалните му качества – го обрисува като „винаги добросъвестен, честен и коректен.“ (Човек би могъл да си помисли, че завършилите специалност „история“ в България просто са загубили всякакво усещане за смисъла на думите.) И още: „Всичко, излязло изпод талантливото му перо, бе задълбочено и сериозно“, за да заключи, че „обикновено след такива „енциклопедични“ натури винаги остава и по нещо недовършено.“ (И пак да попитаме – тези колеги, видимо завършили специалност „история“, знаят ли смисъла на думите – какво означава „задълбочено“, „сериозно“, „енциклопедично“?)

Произвеждането на Димитров в „професор“ също не би трябвало да е изненада. И то е част от една тотална девалвация на академичните титли, звания, степени, която съвсем не е от вчера, ала която т. нар. „закон Игнатов“ през последните години задълбочи чувствително. В този смисъл, в своята тотална липса на научност и съотнасяне към конвертируемата историография по света, директорът на НИМ повтаря огромното мнозинство от българската, рециклирана и без реален научен принос, продукция. Само кратка справка по разни сайтове на университети и институти с рецензии и становища за докторати, доцентури, професури и т.н. би ни убедила твърде бързо в това. А и измислената му професура по нищо не се отличава от липсата на реална тежест сред българската академия и преди, и след Игнатовия Закон за развитие на академичния състав (ЗРАС). А как действа ЗРАС прекрасно знаем. В последните дни пък имахме възможност да се убедим, че напълно законно (нека да повторим – напълно законно!) за 3-4 години можеш да станеш доктор и професор в няколко различни научни области едновременно.[14]

Не на последно място такива са били и са твърде често и критериите за професионално израстване. И тук опираме до културата „да не се караме с колегите“, с които си правим взаимни услуги. Дори и когато са поставени на карта професионалните стандарти и експертност. Отново в такива случаи надделяват винаги колегиалните мрежи и отношения. Да припомняме ли, че археолозите, обявили изявленията на Б. Димитров за откритите при Созопол мощи на Йоан Кръстител за прибързани и търсещи сензация, бяха в началото напълно анонимни. Те коментираха „находката“ и нейната абсурдност единствено с изричното условие имената им да останат неназовани. Настойчивите въпроси на „Дневник“ накараха Б. Димитров да си изпусне нервите и назове анонимниците „шибан народ“. Едва тогава някои от тях (археолозите) се появиха с имената си.

И самият Ив. Илчев, който преди време припомни, че внесъл термина „чалга история“, имайки предвид именно шефа на НИМ, стори това едва когато позициите на Димитров взеха да поотслабват.[15] При първоначалното обявяване на материала му през 2005 г., все пак Илчев не споменаваше в него буквално нито едно име.[16] В същото време отиде по-сетне в студиото при Б. Димитров в „Памет българска“, заявявайки в негова угода как не бил срещал до края на 19 и началото на 20 в. изобщо термина „македонци“ – сякаш успокоявайки водещия, че не е загубил баса си със Скопие. Дали? Ето един пример. Не от кой да е, а от Васил Кънчов, който в неговата „Орохидрография на Македония“ пише: „Местните българи и куцовласи, които живеят в пределите на Македония, се наричат сами македонци и околните народи ги зоват тъй. Турците и арнаутите не се казват македонци, но, попитани от къде са, отговарят: от Македония. Арнаутите от северния и северозападния край на областта, които наричат своето отечество Aрнаутлък, така също и гърците, които живеят по южните области, не се казват македонци, затова и границите по тия места според народното възрение не са ясно определени.[17] Могат да се извадят и други примери, но нали басът на Димитров със Скопие беше за поне един!

Въобще, научните общности са йерархично разположени, а всеки отделен учен зависи най-вече от одобрението и неодобрението на колегите си. Това генерира принудителен консенсус и йерархична подчиненост. Още повече, че дори и в онези случаи, когато мнозинството историци се подсмихваше защото Б.Д. е отишъл прекалено далеч било във фантазиите си, било в патриотарщината, то винаги се намираше и някой учен или академично лице с титла, което да легитимира поредната му глупост. Тази йерархична разположеност е твърде показателна и в реакциите, които този текст породи след появата на първите две части. В докторантските групи от ИФ на СУ той беше на 100% заклеймен (имам предвид от взелите участие в дебата, не ангажирам тук въздържащите се от коментари, които може и да не споделят тези възгледи), защото се предполага, че така желаят шефовете, докато в другите институции той бе посрещнат с видимо преобладаващо задоволство.

 „Мръсният“ мъжкарски език – от корабите и пристанищата през „втория етаж“ на Ректората, до Истанбулската конвенция

В този смисъл и мръсният език на Б. Димитров със сексуални оцветявания определено следва традициите на една типична мъжкарска „дебелащина“ и арогантност наследена от доц. Христо Несторов и сие и култивирана през следващите години във факултета от Милен Семков, Драгомир Драганов и др. В началото на професионалната ми кариера още се разказваше историята за тази „стара кримка“, активен борец против фашизма и капитализма (АБПФК), доцент във факултета, който влизайки в кабинета си и гледайки двамата млади асистенти как съзерцават изпитваната колежка, се провикнал без всякакви задръжи: „Какво я гледате бе? Да не сте я е…?“ Можем само да си представим как се е чувствало дошлото от корабите в Созопол младо момче и как е попивало този тип поведение на интелигенцията от центъра на София, в „най-голямото и най-старото висше училище“. Един ден просто идва 10 ноември 1989 г., появяват се какви ли не издания и медии, и става възможно този език да се говори не само в кабинет №29, но и да се плещи в медиите, а жадните за сензации работещи там да го разпространяват с удоволствие.

При социализация в подобна среда щеше да е истинско чудо Димитров да не е в челото на борбата срещу Истанбулската конвенция. И тук става дума за една обща ценностна и идеологическа рамка, която доведе до там, че мнозинството днешни български историци („Тогава „третият пол” поне сред историците не съществуваше, мисля. И сега го няма.“[18]) бранят България от „джендъра“. Затова е и пренебрежително малък броя на онези сред тях, чиито подписи намираме сред подкрепилите Декларацията на университетските преподаватели в полза на конвенцията.[19] Затова и тук поведението на Димитров е просто израз на определени вкоренени нагласи. Още през 2010 г. (когато, да припомним, Б. Димитров е министър, а Ив. Илчев ректор на СУ) обърнах внимание на езика, включително и на хабилитирани историци, във форума на електронното историческо списание “Анамнеза” – “самите педераси, (пардон, хомосексуалисти) са опитвали да лекуват/нормализират сексуалните си наклонности!”; “Винаги си хомофоб, освен ако не си хомофил, т.е. хомосексуалист”; “Абе, педалска им работа, не им обръщай много-много внимание!”; “Писна ми да съм толерантен, дори това да е политически некоректно. Кой пък каза, че е некоректно?” Както виждаме, дори и крачка разлика няма тук от езика на Б. Димитров. И това не беше толкова учудващо като се имаше предвид и друг случай от лятото на 2003 г., и то на страниците на в. „Култура” (?), където бъдещият декан на Историческия факултет и два мандата ректор на Софийския университет, Иван Илчев пишеше как с идеята си, че национализмът е „мъжки конструкт“ вероятно би докарал до „изстъпление днешните феминистки.”[20] Дадох го като едновременен пример както за традиционните разбирания за мъжкарство сред професионалната колегия, така и като свидетелство за незнание и интелектуална самоизолация спрямо академичните дебати в международен план. Защото именно „днешните феминистки” категорично и неотклонно, отстояват позицията, че национализмът е точно мъжки феномен и конструкт.[21] А твърдението на Ив. Илчев звучеше сякаш равносилно на твърдение, че ако някой се произнесе, че обществото се дели на класи би довел до “изстъпление” марксистите.

При това положение може ли да ни учудват наскоро споделени мисли около Истанбулската конвенция от бивш вицепремиер, министър на образованието и науката и профеор в катедра „Теория и история на държавата и правото“ в Юридическия факултет на СУ Даниел Вълчев. Макар и стремейки се от години да внуши, че е „по-така“ и от „ние, готините“, Вълчев формулира и следната изящна мисъл: „Ако все пак направим това, то в перспектива следва да се готвим за петдесетгодишен убиец, който твърди, че се чувства на шест години и затова е наказателно неотговорен, или за син и майка (в недетеродна възраст), които искат да сключат брак.“ Мисля, че една магистърска програма в някой от по-престижните чужди университети, би се отразила много добре на Д. Вълчев. Само трябва да крие, че е бил български министър на науката и просветата, както и професор в Софийския университет.

           Историческата наука, ДС, корупцията и грандоманията

Б. Димитров също съзнаваше, че определен професионален етос стои в основата на възможността явление като него да съществува в България, без да срещне някакъв сериозен отпор сред експертните среди. Ето защо той не пропускаше да изтъкне: „Ако някой историк ти каже, че не е бил агент на Държавна сигурност – на този прословут 14-и отдел, то значи, че не е бил качествен. Всички качествени историци бяха там. Всички излизат – и Георги Марков, и Пламен Митев, всички качествени историци бяхме там.“ Работилият с архивите на ДС историк Недю Недев също е категоричен: „Изявените историци академици са агенти на Държавна сигурност: Константин Косев, Илчо Димитров, Васил Гюзелев, Георги Марков.[22] В някакъв смисъл границите между науката „история“ и ДС са били напълно размити. Оказва се, че от един момент нататък не може да се проследи професионалната биография на Илчо Димитров и написването на книгата „Българо-италиански политически отношения 1922-1943 г.“, без това да не е едновременно и някаква история на разузнаването и на първокласен сътрудник „Илиев“.[23]

Наскоро нарочната антикорупционна комисия обяви наличието на конфликт на интереси, в които Б.Д. е бил при сключването през 2015 г. на два договора на НИМ с дъщеря си и своите племенници.[24] Можем да кажем в този смисъл, че и корупционните му практики като шеф на Музея не се различават особено от цялостния етос и начин на живот на гилдията. Школовката на професионалните историци около имащия дълги години съдбоносно значение изпит по „История на България“ при кандидатстудентската кампания (с него се влиза в една от най-търсените специалности  – „право“) единствено демонстрира какво може да се получи при наличие на относително по-дребни възможности и изкушения. В случая Димитров, поради по-големите си шансове, се откроява единствено по своята арогантност. Иначе всички прекрасно знаят, че разравянето около разни процедури и конкурси в професионалната историческа гилдия, ще ни демонстрира още множество други подобни случаи. В този смисъл, усвояването на средства от шефа на НИМ за бутафорни „възстановки“ с нищо не се различава пък от обирането на парите по ОПНОИР с „бутафорна“ наука, с която ще се слагат плочки на банята в Овча купел и ще се имитира 5 години научна дейност.[25] Който досега не е направил никакви „върхови постижения“, няма как да ги направи и в бъдеще. По-важното е, че грабежът е с правителствено одобрение през МОН. Но това не променя нищо. И в двата случая („възстановките“ и т. нар. „върхова наука“) на пръв поглед всичко е законно.

Димитров не остана сам и в тщеславието и грандоманщината. Той дори не е самотен в кръщаването на негово име на залив в Антарктида с широчина 6,8 км. Та нали и там биха могли да се видят също … „Биолчев връх“ и „Илчев рид“.

„Лодката“ на Б. Димитров и мейнстрийма срещу „лодката“ на алтернативната историография

Съвсем не е случаен фактът, че единствените места където Б. Димитров беше поименно споменат и критикуван през последните години, и от където той смяташе, че получава истинска критика са това, което той наричаше в предаването си „Памет българска“ по БНТ „алтернативни сборници“. На практика алтернативната историография, която се зароди от около десетина години е разпръсната на различни места и немалка част от нея е извън основните институции за извършване на исторически изследвания и разпространяване на исторически знания. Тя не се приема от огромното мнозинство в тези институции, а единствено от отделни представители там, които й симпатизират, но не успяват да формират критична маса. Основните й идеи са донякъде интересни за по-широката публика, ала се разминават с представите за родолюбива историография. Проблем има дори и с младите, които се предполага, че са решили да изберат историята като своя професия. Доколкото най-критично мислещите и езиково подготвени от тях са обикновено отпътували навън (разбира се, сигурно са налице и изключения), останалите тук също остават затворени в тези общи точки на сечение между възгледите и разбиранията на огромното мнозинство от историографията, бранещо дългогодишното статукво, и Б. Димитров, плод на същото статукво.

Няма никаква случайност в това, че появата на първите две части от тази студия доведе до възторзи сред социалната и хуманитарната интелигенция в страната, както и сред зажаднялата за нов тип четиво културна общественост. Ала заедно с това предизвика и яростни критики, идещи от една от институциите на мейнстрийма. Там видяха сериозна заплаха не толкова за статуквото (при политическия контекст и корупционно-клиентелистките мрежи изградени през годините по веригата университети-институти-МОН алтернативната историография няма някакви особени шансове), а за безметежния уют на собствената си професионална идеология и институционален биографичен автонаратив. Ето защо тук личните нападки не подбираха никакви средства. Авторът бе определен като  „нереализиран преподавател“, автор на „чалга история“, с „откровен опит да се трупат дивиденти и слава на чужд гръб, по-лошото на починал човек“, „неподготвен“, „любител на историята“. На времето Александър Везенков беше разкрил психологическите механизми, които генерират подобни реакции и самоидентификации със статуквото: „Постепенно хората установиха, че нямат особена сметка да настояват на слабостите на преподавалите си и на системата. Проблемът е, че ниското ниво на нашите преподаватели се е отразило и на нас, техните ученици – това са слабости на нашата квалификация. Затова много по-добре е да затворим очи за недостатъците на нашите „учители” и да се преструваме, че зад гърба си имаме нормална академична традиция.“[26]

          „Проф. Б. Димитров“, медиите, политическата класа, църквата, бизнеса

Но тук определено трябва да отбележим и отговорността на медиите, без които явлението „проф. Божидар Димитров“ би било напълно невъзможно. Тяхната вина се състои най-вече в желанието им за сензации и за определена доза напомпана патриотарщина. Те пък са резултат от нещо много съществено, което не бива да пропускаме. Историческите знания от времето на прехода към демокрация и постпрехода продължават да бъдат по същината си историческите знания на късния комунизъм. След 1989 г. се случи просто доразпускане и доразвиване на националкомунизма от 70-те и 80-те в условията на посткомунизъм, антикомунизъм и свободна публична сфера. Ала трябва да се разбере и осъзнае от тукашните медии, че не това е съвременното критично историческо знание, което генерират сериозните историографии на Франция, Германия, Великобритания, САЩ, Испания и редица други стари членки на Европейския съюз. В историческите знания България все още е твърде далеч от него и особено българските медии.

Не на последно място явлението „проф. Божидар Димитров“ не би било възможно без широката поддръжка, която то получава поради културата, възпитанието, манталитета и историческите „познания“ на българската политическа класа. Имахме възможност в първата и втората част да проследим как личните му връзки и контакти с Георги Първанов и Бойко Борисов лежат пък в основата на голямата публичност отдадена на едни от най-нелепите идеи на Димитров. При Г. Първанов това е въпрос на сходно професионално формиране през 70-те и 80-те. Да не забравяме също, че в една от първите му „издънки“ – тази със „Самуиловия надпис“ от 2004 г. – освен политическата класа и президентът Първанов, беше свързан донякъде и премиерът Симеон Сакскобурготски. При Б. Борисов пък интересът към миналото възниква от разговорите му след 2001 г. с Димитров. Още преди да стане премиер, той заявява уверено и без колебание: „Горд съм, че Божидар Димитров ми е приятел. Аз го слушам, а той ми говори с часове.[27] Последващите действия на Борисов демонстрират, че не само е слушал, но видимо е и попивал всички възможни псевдонаучни фантазии. През 2011 г. кметът на Бургас Димитър Николов направи Димитров и почетен гражданин на града. През 2012 г. историята с „вампирите“ при Дебелт не мина без участието и на финансовия министър Симеон Дянков. И по скандалите около „възстановките“ през 2015 г. сам Вежди Рашидов, като министър на културата, по време на изслушване пред ресорната комисия в парламента заяви: „Малко бутафория ще допринесе много за туризма“.[28] Плиска бе само финалът на този брак по сметка между псевдонаука, плоска националистическа идеология, шарлатански бизнес и политика.

За всичко това си има подходящата политическа среда и политическа класа. Затова божидардимитровщината продължава да е неизкоренима и след кончината му. Почти всяка седмица получаваме нови и нови доказателства за това. Музеите из страната са все още пълни, както казах вече, с негови луксозни популярни издания, включително и на чужди езици. Както Б. Димитров през 2007 г. направи от проекта „Батак“ скандал, замесвайки тогавашното президентство, около друг скорошен „джендър проект“ тези дни се завъртя отново скандал замесвайки пък сегашното президентство.[29] Макар и да го няма вече на този свят Б. Димитров, отново има кой да спечели на своя страна медии и президент, и да спре научен проект, ангажирайки ръководството на БАН, та и МОН да действат в подобна посока.[30] И без Димитров сензационните открития през лятото продължиха, както и изявленията на българските държавници за появата на нови и нови „световни атракции“.[31]

Към политическата класа определено спокойно можем да добавим и представителите на Българската православна църква. Прегледът по-горе ясно демонстрира, че едни от най-скандалните си постановки Димитров не би могъл да реализира и без тяхното участие и подкрепа, както и допълнителна оркестрация.

Но за това е виновно и самото общество. То харесваше неговия тип история, въпреки че много от фантасмагориите му не изискваха чак толкова задълбочена и специална подготовка, за да се разбере, че няма как всичко това да е вярно. Не на последно място що народ се изпозаписа и в движението му „Кубрат“!

В крайна сметка Б. Димитров беше и представител на КОЙ – задкулисната група, която взе решение около 1998 г., че ще влизаме в ЕС и НАТО заради „далаверата“, която може да се извлече от това, а не за да спазваме правилата на тези организации. Това е всъщност управляващата днес предкулисно и задкулисно върхушка. В науката пък Задкулисието се състои от така нареченото от моя колега Ал. Везенков „ЗАДКОЛЕГИЕ“, което работи според морала и принципите на Б. Димитров.

В заключение можем да кажем, че „проф. Божидар Димитров“ е нещо много повече от историка, шефа на музея и политика. Той е едновременно моралът на българската наука, той е българският бизнес, той е църквата и политиката българска, всички те взети накуп.[32] Феноменът е резултат от връзката наука, бизнес, политика, църква, изградени по системата „халваджията на бозаджията“ и обратно.

[1] Димитров, Б. Димитров, Б. Български старини в Македония. Пътеводител.“ София: н.изд. 2000, с. 7.

[2] https://www.youtube.com/watch?v=QCLtHPDmeNI

[3] https://www.faktor.bg/bg/articles/petak-13/bozhidar-dimitrov-prevarna-dosieto-si-v-ds-v-kniga-za-kozhata-na-edno-chenge-tervel-kardam-36869

[4]https://www.blitz.bg/obshtestvo/prof-bozhidar-dimitrov-kato-mlad-agent-ot-ds-chukakh-nared_news322196.html

[5] https://terminal3.bg/butafornite-zamci-i-nesluchilijat-se-turisticheskija-bum/

 

https://www.dnevnik.bg/photos/2018/07/09/3232227_fotogaleriia_novata_antichna_serdika_veche_se_rushi/

[6] https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/ucheni-parlamentat-da-prieme-deklaratsiya-za-genotsida-nad-balgarite-14829

[7] Macedonian Tribune, January 4, 2018, “Trapped” by History p. 6. Превод на интервюто на български език се появи по-късно на страниците на сп. „Либерален преглед“. Вж. интервю на Боян Лазаревски със Стефан Дечев. „Заробени“ в историята, 19 януари 2018 г.

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3367-zarobeni-v-istoriyata

Всъщност, за пръв път тази констатация беше направена още в деня на подписването на договора Заев-Борисов, по повод на чл. 8. Вж. Дечев, Стефан. Да оставим историята на историците, но на кои? Либерален преглед, 1 август 2017

http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3272-da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritzite-no-na-koi

Същият материал беше препечатан и в „Медиапул“

https://www.mediapool.bg/da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritsite-no-na-koi-news267402.html

Същата статия по-късно беше преведена и публикувана и в Република Македония. Вж. Дечев, Стефан. „Историjата да им се остави на историчарите“. Но на кои? – ОКНО, 20 и 27 дек. 2017

https://okno.mk/node/68527

https://okno.mk/node/68658

[8] Detchev, Stefan. Who are Our Ancestors? “Race”, Science and Politics in Bulgaria. Saarbrucken: Lambert, 2010, р. 164.

[9] Душевността на българина – Отечество, год. VII, бр. 9, 5 март 1982, с. 26-27.

[10] Везенков, Очевидно само на пръв поглед: „Българското възраждане“ като отделна епоха – Балканският XIX век. Други прочити (ред. Д. Мишкова). София: РИВА, 2006, с. 82-127.

[11] Маринов, Чавдар. Древна Тракия в модерното въображение: Идеологически аспекти на конструирането на тракологията в Югоизточна Европа (Румъния, Гърция, България) – Преплетените истории на Балканите – том 3: Споделено минало, оспорвани наследства (ред. Р. Даскалов, Ал. Везенков), София: Нов български университет, 2015, с. 52-53, 93, 108.

[12] Пак там, с. 105-106.

[13] Пак там, с. 109.

[14] http://6nine.net/2018/09/15/%D1%87%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D0%BE%D1%80-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84-%D0%B4-%D0%B8%D0%BA-%D0%BD-%D0%B8%D0%BD%D0%B6-%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%BD-%D0%BA%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B5/

И още

https://www.mignews.info/velikiyat-ostap-bender-na-balgarskata-nauka/

[15] http://old.segabg.com/article.php?id=884001

[16] http://old.segabg.com/article.php?sid=2005010700010050003

[17] Кънчов, Васил. Орохидрография на Македония. Под редакцията на проф. А. Иширков. Пловдив: Печатница „Хр. Г. Данов“, 1911, с. 1.

[18] https://www.blitz.bg/obshtestvo/prof-bozhidar-dimitrov-kato-mlad-agent-ot-ds-chukakh-nared_news322196.html

[19] http://terminal3.bg/286-za-istanbulskata-konvencija-ot-ucheni-sa-vneseni-v-ns/

[20]             Вж. Илчев, Ив. Македонийо възжелана или възпитаване на желанията. Култура, бр. 28, 11 юли 2003, с. 6.

[21]             Дечев, Стефан (съст. и ред.) В търсене на българското. Мрежи на национална интимност XIX-XXI век. София: Институт за изследване на изкуствата, 2010, с. 256-259.

[22]  Недев, Недю. Людмила Живкова, Александър Фол и другите. Николай Генчев с досие „Дърдорко“. София: Труд, 2015, с. 38.

[23] Пак там, с. 40-41.

[24] https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/03/23/3151797_antikorupcionnata_komisiia_bojidar_dimitrov_e_bil_v/

[25] http://old.segabg.com/article.php?id=891976

[26] http://zalashopov.blog.bg/history/2007/11/29/auditoriia-prof-iordan-shopov-kato-miasto-na-kolektivnoto-pr.137695

[27] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2009/08/07/767521_bojidar_dimitrov_istinska_istoriia/

[28] https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2015/03/05/2485121_vejdi_rashidov_malko_butaforiia_shte_doprinese_mnogo/

[29]  https://www.faktor.bg/bg/articles/obshtestvo/ulitsata/kabinet-na-rumen-radev-organizira-lov-na-veshtitsi-sreshtu-ucheni

https://trud.bg/%D0%B1%D0%B0%D0%BD-%D1%81%D0%BF%D1%80%D1%8F-%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B0/

https://www.marginalia.bg/aktsent/dimitar-atanasov-prizratsite-na-dzhendara-ili-otnovo-za-avtonomiyata-na-naukata/

[30] https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/08/05/3292102_ucheni_ot_ban_pitat_dali_zanapred_vseki_proekt_s/?ref=home_mainStory

[31] https://www.24chasa.bg/novini/article/7014936

[32] http://old.segabg.com/article.php?id=490051

 

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за изследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др. В момента работи в Центъра за академични изследвания в София над проект „Николай Генчев (1931-2000) – между либерализма и национализма, между дисидентството и властта, между науката и псевдонауката“. Заедно с това е част от международен интердисциплинарен екип в проект на Лондонския университет озаглавен „Храна и хранене в Източна Европа от перспективите на културата и общественото здраве