Стефан Е. Николов: През 1987 или 1988 г., бяхме захласнати от перестройката и поглъщахме всички разкрития

 

 

През 1986 г. американецът Фред Ейдлин на лекция пред социолози в Пловдив – “перестройката е мероприятие на КГБ”. Май така се оказа.

През 1988 г.  на научна конференция в Сеул: В комунистическия учебник по география пише „Южна Корея е изостанала полуколониална страна“, а в заводите на Деу  видях цяло индустриално градче с регулировчици за движението. В цеховете господстваха роботи, работниците седяха в очакване ако стане авария, да се намесят.

През 1989 г. когато разрушиха Берлинската стена, най-зловещото творение в историята на човечеството. наблюдавах как хилядите източногерманци, някои от които преживели целия си живот в жестоката клетка на най-измислената държава, отнела на поданиците си най-човешкото право – правото да мечтаят, плаках

 

Сбъдната мечта – видях света и той мен*

 

Постепенно почнах да излизам и на конференции в чужбина, отначало главно в СССР (имах няколко години възбрана да стъпвам там) и ГДР, после Будапеща, която не само като красив град, но и с атмосферата на почти липсваща комунистическа визуална пропаганда (вместо сегашните огромни рекламни щитове, тогава пътища и площади бяха заети с огромни табла с банални лозунги, ведри лица на работници и кооператори, които убедено строят комунизма). През 1986 г. настъпи перестройката, която доста облекчи режима на пътуване при нас в БАН. Ако преди беше абсурдно дори да мечтаеш да пътуваш в страна извън СИВ, сега това ставаше възможно, особено ако ти приемат доклад, утвърдят проекта ти и най-вече ако поемат някакви разноски. А за световния конгрес по социология в Индия освен официалната делегация (чиито разноски бяха за сметка на бюджета) се организира нещо като младежка група с „Орбита“. Само че младите трябваше да платим 1300 лв. от джоба си – една доста непосилна сума за някои, равнявяща се на десетина месечни заплати. Аз взех доста заеми, но смятам, че си заслужаваше. Не само видях поне частица от Индия (на място събрахме пари и заминахме с някаква сравнително евтина екскурзия до Агра с Тадж Махал и Джайпур), но и се срещнах с много колеги от цял свят, с което си осигурих покани за участие в конференции и публикации за години напред, а после и препоръки. Така продължих в щадящ режим – Хелзинки, Виена, после Западен Берлин – градът със специфичен режим в центъра на „ГДР“, който изисква специално внимание. Започна да ме наобикаля и „шестакът“, отговорник за Института – когото познавах от пътуването до Делхи, където колегите го бяха разконспирирали – какъв е този ваш колега, който нито посещава заседания, нито се среща в коридорите за неформални разговори и контакти… Интересуваше го дали съм се срещал с емигранти, опитвали ли са се да ме обработват и т. п. Да-да – ще им напиша нещо такова… Пишех информация за конференцията, за университета или института, които съм посетил – и вероятно от ленивост, същата информация давах като отчет за командировката и в списанието на института.

И все ме караше да не се подписвам с истинското си име, а да си измисля някакъв псевдоним, който знаем само двамата… Ей Богу, изобщо не съм си мислил, че ще се обърне палачинката така, тогава беше особено мътно, затова и някои колеги направиха компромиса – напълно ги разбирам. Все се дърпах, казвах, че винаги подписвам всичко, което съм написал и не виждам необходимост да се крия зад чуждо име. Но въпреки че познавам механизма на вербовка – саморъчно написана и подписана молба, утвърждаване от двама или трима началници – никак не съм сигурен, че няма и манипулации с архива…[1]

Страхотна мелачка е това. През 1987 или 1988 г., когато бяхме захласнати от перестройката и поглъщахме всички разкрития (аз вече се бях разочаровал и бях убеден, че Горбачов се е изчерпил – точно тогава колегата ми Петко Симеонов ме извика и неоэчаквано почна да възхвалява Горби… Премълчах си мнението, защото бях сигурен, че ме проверява…

Та тогава дойде при нас един американец, Фред Ейдлин, един от малкото, който от време на време идваше по разните обмени, по които пътуваха само шефовете – за какво точно пътуваха като английския им беше на ниво „хелоу“, „хау ду ю ду“ и „конграчулейшън“, не беше много ясно… Уредиха му пътуване до Пловдив да се срещне с тамошните социолози, аз го карах с моята кола и много добре знаех, че ще му тарашуват из стаята в Гранд хотел „България“, която и без това се подслушваха – после гадовете пуснаха избирателно информация коя колежка е преспала с него…

И в лекцията си там изтресе, че перестройката е мероприятие на КГБ… Невероятно ни се струваше, ама май така се оказа така…

През 1988 г. попаднах в Сеул на научна конференция – това беше най-невероятното пътуване в живота ми. Ако не постигнах нещо особено в кариерата си (във вид на титли и материални облаги), май поне съм най-бързо обиколилия света български социолог (за седмица тогава прелетях от София през Франкфурт и Анкъридж до Сеул – по маршрута на сваления хладнокръвно само пет години преди това южнокорейски пътнически самолет – и няколко дни след това Сеул – Бахрейн – Джеда – Цюрих – София) и най-високо издигналия се поне от академичната гилдия (колежката Мира Радева, МБМД, си организира пътуване в Хималаите и срещна новата си любов) – на 5400 м в Тибет. Та как се озовах в Сеул. На времето действаше доста добре международния междубиблиотечен обмен: можех да си поръчвам книги и статии, които липсваха в нашите библиотеки. Книгите пристигаха за около месец, проблемът беше, че в Народната библиотека беше единственият публично достъпен ксерокс и трябваше да се записвам в пет сутринта, за да мога да си копирам 30 страници два пъти седмично – останалото конспектирах на ръка. Статиите идваха обикновено на микрофилми. Системата не сработи единствено когато си поръчах статия от южнокорейско списание: тази страна просто не съществуваше за нас, бяло петно на картата. След като получих няколко отказа, май по пътуващ колега пратих молбата си директно на адреса на списанието в Сеул. Никога не съм печелил повече от 5 лв. от лотария или тото, но тук улучих джакпота. Оказа се, че издаващият списанието институт решил да посвети поредната си международна конференция на перестройката и промените в Източна Европа. Тръгнали да канят учени от региона, но се оказало, че в базите им данни не фигурира никой от България. И тъкмо в този момент пристигнало моето писмо. Поканиха ме, като поемаха всички разноски. Напълно ясно ми беше, че ако пусна докладна съгласно изискванията, нищо няма да стане – просто ще се уреди някой шеф да пътува. Затова се свързах с най-големия пътешественик сред учените тогава, Нансен Бехар, рецензент на моята дисертация. Оказа се, че в Сеул не е бил, аз му уредих покана от домакините, а той се справи с по-тежката задача – уреждането на нещата тук в България. Доколкото знам, благословията беше получил от Андрей Луканов…

В Сеул домакините ни заведоха в заводите на Деу – цяло индустриално градче с регулировчици за движението. В цеховете господстваха роботи, работниците седяха в очакване ако стане авария, да се намесят… Беше като в научно-фантастичен филм. А в учебника по география на дъщеря ми пишеше: „Южна Корея е изостанала полуколониална страна“…

По време на дългия полет на връщане Нансен положи много усилия да ме убеди да остана в Цюрих за денонощие на разноски на южнокорейската авиокомпания. Любезните домакини в Сеул просто не хващаха на своите компютри българската авиокомпания „Балкан“ и за връщане ни предложиха полет до Цюрих и чак на другия ден връзка за София. А ние знаехме, че от Цюрих веднага можем да хванем полет за Виена и от там за София. Нансен много пъти беше ходил в Цюрих, а и бързаше за някакви ангажименти в София и накрая ме убеди да остана с поръката да се разходя по брега на езерото и да пия някъде капучино – дотогава не бях опитвал. Първото сторих, но предпочетох да спестя някой франк за дома. Изморен седнах на една пейка, а до мен скоро се оказаха мъж и жена, в дрипи, каквито не видях другаде в този банкерски блестящ град. Заговориха на български…

През това време на летището в София се разиграла истинска драма – съжалявам, че не съм успял да я видя. Нямаше как да уведомя своите за закъснението и в уречения предварително час дошли да ме посрещнат жена ми и баща ми. Видели вътре в залата за получаване на багажа само Нансен. Неговият син усетил, че моите посрещачи са разтревожени (имах здравословни проблеми, които по-късно ме докараха на операционната маса) и при поредното открехване на вратата се провикнал „Къде е Стефааааан?“. Нансен небрежно отговорил „Остааааанаа в Цюриииих!“. За жена ми не знам, не си признава, но баща ми пребледнял като тебешир при тези думи…

Берлинската стена. Озовах се в тогавашния Западен Берлин на специализация в Института „Джон Кенеди“. Нямах особени развлечения и вечер, както и в почивните дни, се разхождах край стената. Издигната на 13 август 1961 г. от комунистическия режим в Източна Германия, „ГДР“, тя има за цел да предотвратяване непрекъснато увеличаващите се бягства на германците от изток на запад.  Знаменитата снимка от това време показва източногермански войник, в униформа и с автомат, който е на път да изхвърли като нещо безполезно, прескачащ все още ниската ограда от бодлива тел към свободата. Не са много късметлиите като него. Мнозина отиват сутринта на работните си места, за да не се върнат у дома десетилетия. Само за часове и дни под невярващите погледи на берлинчани и на целия свят е издигната бетонна стена, три метра висока, разсичаща улици, трамвайни линии и отворени простраства, общо 160 км рамка около столицата на „ГДР“. Тя не престава да се строи, разширява и усъвършенства, за да стане сложно съоръжение, в действителност състоящо се от две бетонни стени – едно боядисано бяло, мрачно и скучно, пустинно от източната страна, другата оживена с весели рисунки и графити от западната страна. Между тях – около 200 метра ничия земя, с пясъчна полоса, скриваща мини, стрелащи автоматично картечници, както и граничните патрули, обикалящи с кучета, нелепи джипки на базата на трабитата„сапунерки“, наблюдателни кули – подобни бяха изградени от западната страна за туристите. От наблюдателницата всеки лесно можеше да види уличния живот в комунистическия Източен Берлин, минувачите, понякога хвърляйщи поглед на запад и автомобилите, принудени да завиват само заради наличието на стената, прекъсваща някогашния оживен тряфик на места като Потсдамер плац или Бернауер щрасе. Само няколко бяха пунктовете, позволяващи преминаване между Изтока и Запада: на Friedrichstrasse станцията на S- и U-Bahn (метрото и градската железница) за пешеходци, на прочутия Checkpoint Charlie за коли и някои други със специфични цели като изнасянето на градските отпадъци, за което се грижеше източноберлинска комунална компания, както и прочутият мост Glienicke, където се обменяха шпиони по време на студената война, и т. н. През уикендите oрди туристи нахлуваха от запад, включително военнослужещите от съюзническите части в живописни униформи в отпуск; те не се нуждаеха от специални разрешения за преминаване на стената в тази посока, изискването беше да се върнат обратно на другата страна преди полунощ. По обратния маршрут Източна Германия позволяваше само на възрастни пенсионери да посетят роднините си от другата страна. Правителството вероятно се надяваше да не се връщат повече, но тези жилави бабички влизаха отново обратно с чанти, претъпкани със западни потребителски стоки.

Източен Берлин беше тогава, всъщност, крайната и най-висока цел на пътуванията за обикновените българи в тези времена. В универсалния магазин Centrum често звучеше българска и руска реч. Туристите, най-често групи промишлени или селскостопански работници, победители в социалистическото съревнование, никога не посещаваха Пергамон музей, Картинната галерия или Египетската колекция (или го правеха с досада като част от задължителната програма) – техните семейства очакваха подаръци, облекло, обувки, уреди или играчки с много по-високо качество, отколкото предлагането в техните страни. И много от тях дори пропускаха подробността, че отвъд булеварда на липите, Унтер ден Линден, и Бранденбургската врата кипеше напълно различен свят, с много светлини и разкош. Паралелен град, който източноберлинчани наричаха просто „Drűben“ – отатък.

Заблудили ме бяха в София преди заминаването, че за времето на престоя си няма да имам право да преминавам в Източен Берлин, което се оказа невярно. Поради огромната разлика в цените (но и качеството) започнах да си купувам хранителни продукти в Източен Берлин и така пестях. В Западен Берлин предлагаха левове и източни марки едва ли не на килограм – измислените курсове на БНБ си важаха само за вътрешна употреба. Двоумях се дали да не купя 10 хиляди лв. – огромна сума за тези времена, с която можеше да се придобие кола или дори малък апартамент – или да си внеса 500 западни марки. Спрях се на последното. Мъкнех багаж от около 70 кг – книги, фотокопия; бях си приготвил „евтини“ източни марки за свръхбагажа на летище Шьонефелд, но на място установих, че вероятно съм ги изтърсил някъде… Наложи се да си купя необходимите хартийки по курса на ГДР – едно към едно…

*

*       *

Само преди малко повече от двадесет години (кога се извъртяха!) не си представях, че ще дочакам падането на Берлинската стена, вероятно най-зловещото творение в историята на човечеството. Когато наблюдавах как хилядите източногерманци, някои от които преживели целия си живот в жестоката клетка на най-измислената държава, отнела на поданиците си най-човешкото право – правото да мечтаят, плаках… Не очаквах, че под камъните на Берлинската стена ще изпълзят толкова змии, които продължават да ни задушават.

Няма я вече старата череша от двора на „Захари Круша“. Покачен на нея, сякаш бях високо над света и летях, летях в детските си фантазии. Успях в значителна степен да осъществя тези детски фантазии – катеренето беше трудно, но си заслужаваше. Много пъти ме спъваха по пътя нагоре, опитваха се да ме катурнат, но не успяха. Е, не бива, не е редно всички мечти да се осъществяват. Включиха ме като единствен представител на България (хей, куневи, бокови, калфини – къде сте?) в първия „Влак на мира“, който трябваше да премине през обраслите в бурени жп линии край Панминджон, първият след десетилетия влак от Сеул до Пхенян. Изглеждаше толкова близо да се случи. Бяха започнали първите контакти между двете Кореи, насърчаваше се търговията, съвместните предприятия. Не стана. Надделяха предразсъдъците. Но надеждата винаги умира последна…

*Откъс от студия, предназначена за конкурс на Института за изследване на близкото минало

 

[1] След тежка операция преди 6 г. се възстановявах продължително и подадох молба да си прочета досието.  И се оказа вярна догадката ми. В читалнята видях три папки -общо 450 стр. – и два псевдонима – Петров и Болеслав – които виждах за пръв път. Който е работил с досиета, знае: липсва декларация за сътрудничество, няма нито мои доноси, нито доноси  срещу мен – освен единствения, за който знаех. Само описаните и тук доклади за пътуванията ми (във вид на докладни те са преразказани от “шестака”, понякога по пътечката и от някой междинен началник и накрая и от самия ген. Тодор Бояджиев.  Има и ксерокопия на мои публикации – напр., цяла глава от книгата ми от 1987 г. за външнополитическия лобизъм в САЩ. Като цяло, прочитът на досието ми отговори на някои въпроси – като например защо по време на специализацията ми в САЩ домакините ми от университета внезапно охладняха и не се осъществиха някои формално зафиксирани в контракта за специализацията неща, престанаха да ме канят на неформални сбирки на колегите. Но изобщо не намерих отговор на много други въпроси.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика