Стефан Командарев: Здравната система в България е достатъчно съсипана и затова трансплантациите не вървят

 

 

Новият ти филм  „Живот от Живота“ ще има двойна премиера – на 11 септември, в рамките на Sofia Summer Fest и на 13 септември в Дома на Киното в рамките на фестивала София ДокуМентал. Пред Маргиналия беше разказал темата му – донорството в България. Филмът ти имаше показ на Аполония  Какви бяха реакциите?

Стефан Командарев: Че е човешки филм, с много емоции, че това е по-верния път да стигнем до хората и да променим нагласите им по такава тема.

България е на последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи.  Защо според теб е на такова срамно место в класациите страната ни и по този проблем?

Ст.К: Отговорът не може да е кратък. Има две страни на проблема. Едната е обществените нагласи.  Идеята за даряване на орган на починал близък за жалост не е популярна в България, все още има много откази това да се случва. В европейските страни това е нормална част от ценностите на обществото. Когато твой близък /а смъртта е неизбежна част от живота/ си отиде, ти и семейството ти сте в една безумна ситуация на траур, на огромна мъка. Това е нещо, което не може с разума да бъде осмислено, но дори в целия този ужас и трагедия има далечна светлинка, че някои органи на починалия могат да продължат да живеят и могат да върнат към живота хора, които са болни, хора които страдат, които си отиват или са осъдени да живеят още някакво кратко време и актът на даряване може да върне техния живот. Могат да получат здрав, пълноценен живот. Това е едната страна. Другата страна е, както казва един от лекарите във филма, че трансплантациите и донорството са 90 процента организация и десет процента медицина! Тоест, трябва да има даряване на органи от обществото, но и държавата трябва да е създала организацията, стимулите, логистиката, всичко това да се случва. Там, в тази област има много, много какво да се желае. Здравната система у нас в много отношения е в тежко състояние, не само заради това, което се случва в последните 2 години с ковида, но и заради наличието на клиничните пътеки и превръщането на болниците в търговски дружества. Пациентите се превърнаха в клиенти, ние сме държавата, в която в рамките на Европейския съюз се доплаща най-много за медицински услуги! Мисля, че е над 40 %! Един приятел лекар много хубаво го формулира – най-често използваната клинична пътека в България е тази до банкомата… Здравната система в България е достатъчно съсипана и няма как трансплантациите, които са черешката на тортата на тази система да вървят. Някои неща не влязоха във филма, защото никой не иска да ги споделя даже на глас!

Кои са тези неща?

Ст.К. Основното е, че в доста болници в България думата „донорска ситуация“ не е добре посрещана и то най-вече от медицинските управители. Защото тази ситуация не е печеливша за болницата, няма финансовата логика тя да се случва. Опираме отново до организацията, която държавата трябва да създаде. Тя е създадена така, че донорската ситуация да не е добре дошла. Общо взето малкото донорски ситуации в България се случват най-вече в няколко болници, в които координаторите по донорство са го приели като своя лична кауза! Въпросът е, че едно нещо само с кауза не може да се случва! Нужна е държавна подкрепа, организация, логистика.

Каза „в няколко болници“. През лятото те поканих да коментираш казуса с Правителствена болница. Бяха изнесени крайно шокиращи факти за извършени 14 трансплантации на бъбрек от живи донори, за които има данни, че са незаконни/. Преценихме, че трябва да бъдат доказани изнесените твърдения. Има ли я Правителствена болница във филма ти?

Ст.К. Не, аз така или иначе, филмът го снимах в други болници, контактите ми с Правителствена бяха много бегли, но това което се случи през лятото, беше възможно най-лошото по отношение на донорството и трансплантациите! Хвърлиха се обвинения, които прозвучаха ужасно и след това не последва нищо! Създаде се идеалната среда за развиване на съмнения, конспирации, подхранват се подозрения, че ако се дарят органите на близък, те могат да бъдат продадени, понеже „ето виждате какво се случва в Правителствена“,  което е пълен абсурд. По принцип, ако се установи такова нещо или то трябва да бъде наказано с невероятна строгост на секундата на принципа „в България като членка на ЕС такива работи е недопустимо да се случват!“. А ако не се установи, тези които обвиняваха лекарите от Лозенец, трябва да се извинят.

Това не се случи!

Ст.К. Не се случи нито едното, нито другото!

Нека да изясним още нещо. Дали не е имало причина служебният здравен министър да уличи за незаконни трансплантации именно Правителствена болница? Може би политическа, може би вътрешноведомствена?

Ст.К. Мога само да гадая. Нямам никаква идея. Но е абсурдно, че така се подхранват конспирациите. Това не допринася за подобряване на ситуацията с трансплантациите, а по-скоро разрушава много трудно изграденото доверие между пациентите, близките на пациентите и здравната система! Това е нещо, което се създава от години, хората се учат на такова неща, вярват, приемат го като кауза и когато излязат такива обвинения и увиснат във въздуха, те могат да наклонят везните в посока „ами не знаем какво се случва, по-добре да откажем да даряваме органите на близките ни“. Което е пагубно!

Подготвяйки се за интервюто с теб се запознах със становището на Българския център по биоетика, в което се твърди, че “България от години е път за трафик на живи донори”. Знаеш ли това?

Ст.К. Първо става дума за нещо съвсем различно – трансплантации от живи донори, а не за класическата донорска ситуация с даряване на органи от починал донор. Второ, ако хората от Българския център по биоетика имат данни, да ги публикуват! Не може така да се хвърлят в публичното пространства всякакви обвинения! Година и половина се занимавам с филма, бях в доста болници в България, видял съм с очите си какво се случва в целия процес на една класическа донорска ситуация и съм убеден, че подобни неща у нас няма как да се случат! Когато почине български гражданин някъде из страната, с близките говорят координаторите по донорство и ако получат тяхното съгласие да дарят органите му, се стартира официално донорска ситуация и се мобилизират екипи от няколко болници! В това са ангажирани някъде около 150-200 човека медицински персонал. И няма как да се случи нещо незаконно, няма как нещо да е скрито или изтъргувано! Възможно е нещо такова да се случва в частния случай за трансплантации от живи донори (както се твърди за Правителствена), когато се правят платени трансплантации на чужди граждани с органи на техни близки, но това е много специфично. В нашия филм такива казуси не сме разглеждали.  Ние разглеждаме обикновената донорска ситуация, в която се даряват органи на починал близък. Която, уви, се случва и доста рядко, въпреки, че такава възможност логично би трябвало да има всеки ден, защото България е на първо място в Европа по броя на загинали от пътно-транспортни произшествия, от мозъчни инциденти, което означава, че има толкова много потенциални донори, че ако има обществена нагласа и адекватна организация осигурена от държавата, ние би трябвало за една година да изпразним листите ни за чакащи трансплантация! Но отново да кажа – Правителствена болница и платените трансплантациите на чужди граждани с органи на техни близки е много различна тема и сфера, тя не присъства в нашия филм! Там нещата трябва да бъдат напълно прозрачни и законово изрядни. Един от нашите герои стяга куфарите да пътува за Турция. Той ще отиде там с майка си, тя ще му дари бъбрека си, за тази цел той ще плати на турската клиника 25 хиляди евро! Те влизат в тази частна категория – плащат си на клиниката, основната им мотивация да го направят /те могат да го направят и в България, където няма да им струва нищо!/ , е, че у нас се правят няколко бъбречни трансплантации на година, а във въпросната турска клиника – 12 трансплантации на ден! И хората предпочитат да извадят тези 25 хиляди евро и да отидат там!

Доста проблеми…Все пак, нека да се върнем на обществените нагласи – равнодушието към огромната ценност на донорството. Сигурна съм, че филми като твоят ще повлияят, но нека отново да се опиташ да обясниш в резултат на какво са те?

Ст.К. Същината на цялата работа, нейната база е, че ние не си вярваме помежду си! Нямаме базово доверие. Не вярваме на другите, на съседите, колегите, на държавата, не вярваме на обществото и всичко това произлиза от факта, че самата социална тъкан на обществото е разпадната, най-вече заради едно нещо – огромното социално неравенство в България! Това неравенство е най-високо в Европа. Когато има много бедни хора, когато има свръхбогати, както е у нас, самата тъкан на обществото е разбита. Изчезват неща като солидарност, като взаимопомощ, като усещане за общност, тръгват тенденциите всеки да се оправя сам! Тенденцията на вяра в конспирацията и т.н. Спокойно може да се каже, че причината да имаме такива обществени нагласи по отношение на трансплантациите е същата, която предизвиква факта, че сме последни в Европа по ваксинации!

Можеш ли да направиш съпоставка със нагласите към донорството по време на комунизма?

Ст.К. По това време трансплантациите прохождаха и не само в България, а и в световен мащаб. Ние бяхме все пак първата държава в Източна Европа, която направи през 1986 г. сърдечна трансплантация. Тогава това беше значимо медицинско събитие, широко отразено в медиите. Лошото е, че ние направихме малко стъпки оттогава. Днес все още в България, когато имаме донорска ситуация и успешни трансплантации, това влиза в новините! За жалост се случва все по-рядко. За разлика от повечето европейски държави, където това не може да е новина, защото се случва всеки ден и е вече е рутина! За 30 години медицината в тази сфера избяга в съвсем различна плоскост! В Испания преди две години направиха 38 трансплантации за 24 часа, ние имаме няколко на година.

Казваш, че причините за отказ от донорство са същите като антиваксърство. Може би ще добавиш още?

Ст.К. В едно разединено от огромно социално неравенство общество, с нарастваща бедност, недоверие, неграмотност, това са логичните неща като последствия.

Но моралните ресурси на човечеството, които включват това да правиш добро, да се жертваш в името на твой близък…

Ст.К. Точно тези морални ценности най-много страдат в такива ситуации, защото колкото и да учиш детето си какво е морал, какво е добро-зло, когато излезе навън и види как минават свръхлуксозни коли, които не спазват правилата за движение, когато види разликата между възрастни хора, които ровят по кофите и свърже това с крещящия лукс и начин на живот на свърхбогатите, колкото и да му говориш колко е хубаво и важно доброто, солидарността, всеки ден то вижда примери на точно обратното! Примери за добро и моралност в България са абсолютна рядкост. Оттам насетне, първото, което изчезва е доверието. Доверието, взаимопомощта. Ние водим класацията по нещастие, освен че сме най-бедните. И когато сме бедни, недоверчиви, ние не можем да повярваме в кауза! Ние сме недоверчиви, както казва една позната социолог, дори когато държавата ти дава безплатна ваксина срещу коварна болест, пак не вярваме и мислим, че има нещо коварно зад това.

Правиш кино, киното има друга, мощна сила на въздействие. Вероятно си разказал във филма си, че листата на чакащи в България е почти смъртна присъда. Показваш ли ситуация на човек, който чака донор, който ще те спаси?

Ст.К. Повечето от нашите герои са точно такива – те чакат, те са в листата, чакат да звънне телефона и да им кажат, тръгвай към болницата, но…това не се случва! Много от тях продължават да чакат, някои тръгват да търсят други опции в чужбина… Във филма виждаме връзката между даряването на органи, случващите си и неслучващите се донорски ситуации и хората, които обикновено са анонимни, които си седят в апартаментите, с изкуствените сърца или на хемодиализа и…чакат позвъняване. Позвъняване, което все не идва! Заради всички тези причини, за които говорихме.

Толкова много ли са тези хора?

Ст. К. Хиляди са. И чакат с години, десетилетия. Един от нашите герои е в листата за чакащи за бъбречна трансплантация от 2005-та! Имаме едно момче, което е с изкуствено сърце от пет години. По принцип, изкуствените сърца като медицинска технология са създадени, за да служат някъде около максимум 6 месеца. Докато дойде донорът. Ние в България ги ползваме години, което е в абсолютен разрез с показанията на тези сърца…Просто няма друг вариант!

Емоцията, която ще предизвикаш у зрителя би трябвало да зареди обществения ресурс да се променят нагласите, да станем по-човечни, да стане по-добра ситуацията с донорството. Ти вярваш в това, нали?

Ст.К. Затова правим този филм. Да се опитаме да променим нещата. Ако стигне до колкото може повече зрители, съдейки по реакциите досега, нагласите ще се променят! Но, много важно е да се промени и организацията на държавата, чисто логистично и организационно да се случва и да излезем от този омагьосан кръг! Да се приключи с този порочен модел „болници – търговски дружества“, да не се гони основно печалбата, да не никнат все повече и повече частни болници по печелившите клинични пътеки, а държавните и общинските да трупат дългове. Наскоро гледах немски документален филм от 2018 г., който се казва „Пациент за продан“. Той показва точно това. В Германия с въвеждането на техния аналог на клинични пътеки, общо взето и картинката и там, в тази страна, където сме свикнали все към нея да гледаме и да я даваме за пример, вече не е така. Невидимата ръка на пазара в области като здравеопазване, образование, култура, дава много лоши резултати. В самото ни общество (и в огромна част от лекарите с които съм говорил) вече има достатъчно нагласи тази ситуация с болниците като търговски дружества да се промени!

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).