Стилиян Чилингиров: На какво си учим децата

Стилиян Хаджидобрев Чилингиров е български писател, етнограф, изявен обществен деец от началото на XX век,политик. Един от основателите на Съюза на българските писатели и негов председател (1941 – 1944 г.). Известен е като „последния възрожденец“.След  9 септември 1944 г. изпада в забвение заради обществено-политическата си дейност, а творчеството му е обявено за „посредствено и без значими литературни достижения“, след което е извадено от учебните програми.

Публикуваме статията му “На какво учим децата си” по препоръка на историчката Кети Мирчева.

 

 

Стилиян Чилингиров

Преди година. Говоря с един интелигентен младеж, заразен от крайни идеи за революционно реформиране на света. Мъча се да го уверя, че обществените закони не се променят по идейните прищевки на тоя или оня, и че натрапваните по насилствен начин опити за реформи са предварително осъдени на неуспех. Над нас тежи – казвам му аз – наслоение от опита от вековете, което ние, колкото и да не ни се ще, не сме в състояние да раздухаме нито с ураганни взривове, нито с халата на нашите въжделения. Навеждам му пример болшевишка Русия, която, след като разруши старите установености в економическите, обществени и духовни отношения на хората, трябваше тихомълком да ги възприеме и възстанови отново. Защо тогава бяха тия похаби на неизброими блага, щом пътя на културното развитие сочи към божем отречените пътища на миналото? Заключавам: всяка революция руши, но не създава ценности в областта на духовния и материалния живот. Тия ценности виреят само върху почвата на мира, и истински човек е тоя, който може да посади върху тая почва семената на своя творчески дух. Великани на човечеството, според мене, са не само тия, които с меч и кръв са се борили за него, а и ония безименици, които с малки свещици в ръце са умножавали своя брой и са светили пред своите стъпки и пред стъпките на околните си.

Младежът ме изгледа с добре маскирано съжаление и учтиво ми отвърна:

Позволете да ви каже, че така мислите само вие. Всички останали, в това число и ръководителите на българската държава от миналото и днес, мислят иначе. Някога и на Раковски, и на Левски, и на Ботева и на Каравелова, и на плеяда други са говорили така хора като вас.

И хубаво сториха тия великани, че не се поддадоха на подобни мъдри съвети. Без тях българското небе щеше да бъде без слънце, българският простор без ореола на подвига и себеотрицанието. Това го чувствувам не само аз, но и всеки българин. Взрете се в площадите на всеки град, и вие ще видите паметници само за тях; обърнете се към улиците и ще прочетете техните имена. Мислите ли, че някога подобно честване няма да отдаде българският народ и нам – хората, които така вражески третира сега?…

Препирнята стана излишна. Но година от тогава, и аз все отвреме навреме се възвръщам към думите на моя млад събеседник. С особена настойчивост мисля върху тях и сега, след венеца от трупове, положен в църквата Св. Неделя над тържеството на една идея за революционна промяна на държавния и социален ред у нас.

Размислям и по неволя се съгласявам с тоя буен младеж. Съгласявам се, защото прегледа който правя на цялата ни просветна дейност от освобождението до днес, иде да ме убеди, че всичкото ни внимание и на държава, и на общество е било насочено да разплоди и отгледа у нас не хора на мирния труд, а на кървавото дело.

И наистина, нашите учебници по история – отечествена и всеобща, не са ли една непрекъсната низа от войни и революции? Не научаваме ли от тях само подвизите на меча и огъня, не ни прекарват ли те всекидневно пред потоци от кръв – българска и чужда – не ни ли втълпяват само имената на царе и военноначалници, като ни карат да се възторгваме от смелите им походи, страшни по своето унищожение на придобивките на мирния труд? Още детето от четвърто отделение знае за Крума, който викал: наздраве, дружина, с Никифоровата кратуна” и пиел руйно вино от черепа на своя противник, след като е унищожил лозята и е запретил техния упоителен сок? Не му ли се разправя надълго и нашироко за Симеона, който бил достигнал няколко пъти до Цариград, като се упоменава само, че неговият век бил “златен”, защото сам царят пишел книги и защото прибрал около себе си и други, които можели също да пишат? Не слуша ли то и от устата на учителя си и не чете ли от учебника си за възстанието на Асеня и Петра, за буната на Ивайло Бърдоквата, който “от прост овчар станал цар”? Не се ли втълпява на детето още от ранна възраст, че големите хора на българското племе са правили само битки и възстания и не се ли насочва необузданата му фантазия към подвизи от подобен род, които ще го увековечат пред поколенията, а приживе ще му създадат слава, богатство и видно, дори царствено положение?

И защо само тази страна е избрана от историята на нашето минало? Защо при великите подвизи на българското племе не притурим пред духовния взор на децата и мирните завоевания? Или тогава ние сме нямали духовна и веществена култура, или тя не е изтъкнала на пръв план дейци от много по-голямо значение за запазване и развитие на българщината? Не ще съмнение, имало е. Тях ги знае и сочи историческата наука. Защо тогава ние ги премълчаваме пред децата си? За да ги научим, че само дейците на ужасите заслужават удивлението на потомците си, или за да им втълпим, че няма по-достойно звание за човека от званието на бунтар?

Същите тези знания по нашата история, които се дават от първоначалното училище, но с по-голяма украса и с по-дебели подчертавания, му се набиват в главата от прогимназията и гимназията. През същия този режим на историческо образование сме минали и ние. И защо да се лъжем: освен военни походи ние почти нищо друго не знаем от миналото на българския народ. Поне с мене е така. И когато чуем от някой наш или чужд изследовател, че нашето съществование е имало и друго, по-достойно за удивление съдържание, ние се “зверим” и гледаме като вцепенени петте пръсти на ръката си, по които блещи отразата на проляна кръв.

По същия този начин изучаваме и историята на нашето възраждане. От него на пръв план се изтъкват бунтовете и революционните борби. Няма човек у нас, който да не е слушал, с какво увлечение се преподава в училището за съществували и несъществували хайдути, за хъшове и възстаници, както няма такъв, комуто още от училищния чин да не е внушена истината, че нашето възраждане – най-великата страница от цялото ни историческо битие – не е само низа от бунтове, а и дълга верига от подвизи на производителния труд. Затова и всички така лесно схващаме процеса на националния си подем: най-напред имало хайдути, после бунтовници, после хъшове, после възстаници… и редят се имената Момчил, Страхил, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Филип Тотю, Левски, Ботев и пр. и пр. Като че ли – рекли тия наши смели и достойни синове на родината си да я освободят, и сторили това. Ние също втълпяваме в главите на децата си, че ако не бяха у нас хората на бунта, то ние досега щяхме да си останем подвластни на турците. Ние още им насаждаме чувството на пренебрежение към “страхливите черковници”, които мечтаели за попове и владици, като завършваме поучението си с патетичната фраза на Каравелова: “Свободата не ще екзарх, иска Караджата”. А истината е другаде: никаква революция не би била възможна в Турция, ако трите съсловия – еснафското, търговското и земледелското – не бяха взели в ръце поминъчните източници на турската империя, и почувствали се по-мощни в материално и духовно отношение от владетеля турчин, не бяха замислили да съхранят тия, извоювани вече блага, за себе си и за своите потомци. А това можеше да стане не при една чужда власт, а при една своя. В  помощ на тия съсловия дойдоха създадените от тях институции: черквата, училището, читалището, женските дружества, еснафските лонджи и пр. и пр. Щом като е така, без друго ще се приеме заключението, че процеса на нашето освобождение, па и на всяко освобождение, изобщо се обуславя не от въоръжените подеми на потиснатия срещу потеснителя, а от творческите сътворения на духовния и на материалния труд. Това заключение ще ни доведе без друго до едно второ, което не може да гласи иначе, освен така: оружие се дига само срещу чужда власт, която те е обезправила, но не и против своя, която може да бъде свалена от тебе по същия мирен начин, по който е била и въдворена…

И нашите днешни несрети и нещастия се дължат в голяма степен на тази грешка в тълкуването на близкото и на далечното ни минало. Ние, просто на просто, продължихме революционните традиции, като прекъснахме нишката на еволюционните. Във всяка наша къща виси портрета на революционер, но не и на друг български деятел. Ние знаем имената и тачим паметта предимно на тия, които славно и трагично са пролели своята кръв за своите близки, но не и на ония, които като свещици са угаснали в мъченичество над работната си маса, обрекли се да умрат не из един път, но множество и множество пъти, да умират, само и само да видят в пламенните си мечти своя народ на достойно място между другите народи.

Разбира се, че тази наша официална наука беше доре дошла за всички, които мислят, че само огънят и мечът могат да разсекат гордиевия възел на бленуваната, но още недостигната човещина. И работата дойде до там, че ние осъмнахме обезглавени като народ без редките си синове. Всички великани на буната, които въведохме в степента на култ, ни бяха оспорени от противниците на мирното развитие. Постепенно нашите национални герои почнаха да стават интернационални. Най-първо ни оспориха Ботева, после Левски, после Л. Каравелова, Караджата, па ред е дори и на архибългарина Раковски. И какво се получава в резултат? Младежта чрез школото научава, че най-голямото нещо, което е създал българинът, са революциите, а най-видните ни деятели са революционерите. По-късно пък научава, че тия методи на действия напълно отговарят на неговите бунтарски съвременници, додето, в края на краищата, се натъкне на въпроса, който моят почтен младеж ми подхвърли: мислите ли, че някога подобно чествуване няма да отдаде българският народ и нам – на хората, които така вражески третира сега?

И прав ще бъде, защото нему никой не е говорил за Берона – най-големия български ум преди, па и сега, никой не му е разкрил заслугите на Неофитовци – Рилски и Бозвели, никога не му е поменавано името на д-р Чомакова; той не е слушал за Фотинова, за Найден Герова, за Захари Гюрова, и за още много други… Ако пък някога му е бивало нещо пояснявано за тях, то е било само, за да се пренебрегне с недостойна ирония тяхното велико дело. Зер, хора черковници, страхливци, баби – макар мнозина от тяхната среда да са увиснали геройски на въжето, уязвили турската мощ не с меча си, а със своето тихо дело, създало фаланга последователи, които в един период от 30 години успяха да наложат своята българска физиономия на турските балкански владения.

Не, иска се нашата история да бъде осветлена и обяснена от училището ни така, както трябва. Не сторим ли това българското училище ще продължава да бъде проповедник само на революции. Защо тогава да се сърдим на добрите му ученици, които са научили, че историята на един народ се определя не от съвкупността на всички елементи, които обуславят неговото битие, а от кървавите пътеки, по които е вървяло развитието му?

в. Мир, бр. 7452, 25 април 1925 г.

 

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.