Страх и предразсъдъци срещу грижа, доверие и права. Възможна ли е промяна?

 

 Когато стане въпрос за психично заболяване, сякаш всички системи блокират. Неадекватен е медицинския персонал. Неадекватни са полицейските служители. Неадекватна е администрацията. За всяко твърдение имам списък с истории – болезнени примери за загуба на човешка енергия, а понякога – и на живот.

Съвсем скоро млад човек загина. Можеше ли да се избегне тази смърт? Повече от вероятно. Но не и в система, която

нехае за проблемите на психичното здраве

и която предпочита да обвини за проблемите си всеки друг, но не и самата себе си.

Искрено се боя да не докосна по непредпазлив и болезнен начин раната на близките на това момче или на някой друг, попаднал в сходна ситуация. Целта ми не е да провокирам още болка и се надявам да не го направя. На тях сигурно не им е до коментари и правозащитни тези. За това, само споменавам случая, за да почета паметта на загиналото момче и на всички онези, които по фатален начин са се сблъскали със системата. И продължавам с истории на оцелели, които ни помагат да разберем не-човечността на системата. И които ще ни помогнат да разберем, може би, един премълчаван аспект на случилото се и случващото се преди и след този инцидент с много други хора. Страхът от неизвестността срещу безхаберието на онези, които държат ключа към тази неизвестност.

Безсилието на закона пред лицето на нехайството.

Преди време писах за жената, арестувана и затворена в спешно отделение на психиатрична болница, която осъди както Дирекцията на вътрешните работи, така и Психиатричната болница за задържането си и преживяното по време на него. Не съм писала обаче за преживяванията, които е имала. Които се връщат в съзнанието и отново и отново. Преживявания за загуба на контрол. За насилие. И още насилие. За риск. За това, че никой не чува протестът и, никой не обяснява какво се случва, за това, че не знае и не може да разбере без да и бъде обяснено кой какъв е и каква е ролята му/и в това, което се случва.

Случило се е преди 10 години, но тя още се буди от кошмари,

още пред очите и минава като на лента онова, което е преживяла. Събужда се споменът за мирис и звук, за решетки и бели престилки.

Когато е закарана в болницата, тя не получава обяснения защо е там. Опитва се да обясни, че има алергия към медикаменти. Никой не обръща внимание. Вместо това е вързана. Инжекцията й е поставена. Алергичната реакция от страх е станала факт. Жената се опитала да обясни, че става въпрос за грешка или злоумишлен действие. Само че вече говорела трудно поради алергията и може би действието на медикамента. А тя е и психично болна, нали така? Няма какво да се вярва на нейните думи. След четири часа била транспортирана другаде.

По време на целя път мислела, че ще бъде убита

или захвърлена някъде край пътя. Страхувала се. Мислела как да избяга. Не успяла.

Едва след 10 дни станало ясно, че наистина е грешка или злоумишлено действие.

В тази история жената няма психично разстройство. С ужасяваща прецизност и яснота разказва за преживяното от нея при психиатричното й задържане. За усещането да спреш да си човек, а нещо друго – плячка, жертва. Че личността ти спира да има значение.

Тази жена оцеля и получи обезщетение, макар и не голямо. В нейния казус не липсваше абсурд- един съдебен състав определи задържането и „лечението“ й като „полезно“. Не за друго, а защото е за нейното психично здраве…

Но да се върнем на онзи момент, в който човекът и системата влизат в допир. В случая – системата на медицинската помощ. И на многото истории на пациенти и близки, които съдържат в себе си все същото – обезценяване на човешкото, изгубването му в актове на насилие и произвол.

С това не казвам, че не се налагат интервенции за удържане на агресивни прояви.

Напротив – необходими са. Необходимо е да се случат навреме, компетентно и с необходимата твърдост, при спазване на всички мерки за безопасност както на персонала, така и на пациента. При отчитане на човешкото му качество.

И тук никакви извинения не са възможни.

Още от 2004 г. е приета Наредба за медицински стандарт „Психиатрия“. Съвсем ясно в нея в изразено разбирането, че

попадането в затворено психиатрично отделение е шок.

Дадени са указания за намаляване на този шок. Когато човек чете наредбата, усеща здрав смисъл и логика.

На пациента се предоставя информация – създава се среда на предсказуемост. Предпазливо се подхожда към третирането с медикаменти. Използват се терапевтични подходи, за да се сложи начало на терапевтична връзка.

От 2005 г. пък е в сила Наредба за реда за прилагане на мерки за временното физическо ограничаване при пациенти с установени психични разстройства. И в двете наредби има много ясни и строги правила за прилагане на такива мерки. Те могат да се приложат само от специално обучени екипи и само в точно определени ситуации. И тази наредба държи сметка за човешкото качество на пациента-

за неговата уязвимост и крехкост.

За това, че изолацията и имобилизацията (връзването) могат да са травматични преживявания. За това, че по време на прилагането им могат да се случи всичко. За това прекия контакт с пациента е задължителен през цялото време. Специално обучен лекар следи състоянието му/й на всеки 30 минути. Има ясно изискване за клинична преценка на всяка промяна на състоянието на пациента.

Но практиката у нас остава безкрайно далече.

Сякаш правните норми имат някакъв свой собствен живот, който никога не се пресича с живота в реалността. Сякаш не са създадени, за да се прилагат, а  по някаква друга, неизвестна (поне за мен) причина.

Ако се прилагаха, нямаше да сме свидетели на публикации в медийни издания, описващи хората с психично-здравен проблем като непредсказуеми и по дефиниция винаги опасни. Щяхме да сме научили, за толкова много години, че съществуват програми от грижи, които помагат на хората с психични заболявания да разпознават и контролират симптомите си. Щяхме да знаем, че има щадяща грижа за тяхното здраве и за нашето спокойствие и най-вероятно щяхме да сме внимателни към човека с прояви на психично страдание. За да му подадем ръка навреме.

Но много малко от това, което съществува „на книга“ е намерило място в реалния живот.

За това в реалния живот има толкова страх и предразсъдъци. Поставят се решетки, издигат се стени, а хората с психично страдание трудно достигат до грижа, но за сметка на това- лесно стават жертва на насилие. И лесно самите те преминават границата.

Защото системите са неадекватни. Служители и персонал са необучени.

Страхът и предразсъдъците са заместили законите и вече те диктуват правилата.

А докато те диктуват правилата, всички сме в риск.

Има ли изход? Вероятно.

Държавната политика в областта на здравеопазването се осъществява от Министъра на здравеопазването. Според Конституцията, международните правни актове,  ратифицирани от държавата ни, които са обнародвани, стават част от вътрешното ни право и подлежат на изпълнение. Такива актове са Конвенцията за правата на човека  основните свободи, Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, Конвенцията против изтезанията. И още много други.

Така част от вътрешното ни право, дори да нямаше нищо друго в законодателството ни, са станали забраната за нечовешко и унизително отношение, забраната за произволно задържане, изискването за запазване на човешкия живот и респект по отношение на личния живот. Част от задълженията на държавата са да гарантира на всеки човек признаване на дееспособността му/й, да гарантира равнопоставеност и живот в общността.

Когато обаче говорим за допира на хора с психично страдание до системите, тези права някак се размиват, изчезват. И понеже обсъждаме ситуацията в лечебните заведения, нека видим кой провежда държавната политика там. Министерството на здравеопазването, точно така. Но коя е истинската държавна политика? Дали политиката на грижа, доверие и права, която следва от Конвенциите, законите и наредбите или политика на безхаберие, насилие, липса на грижа за работещите в здравната система, пренебрегване на човешкото както у здравните специалисти, така и у техните пациенти?

Аз виждам белези за второто. Все по-ясни и разрушителни.

И макар промяната да е възможна, ако не се предприемат кризисни мерки час по-скоро, ще продължаваме да получаваме от същото по много – от болниците, от администрацията, от полицията. Онези които вярват в промяната ще прегарят и ще живеят в стрес и неудовлетвореност, ще напускат страната или ще се разболяват,  а пациентите ще бъдат повече стресирани и осакатени от допира си до здравната система, отколкото от заболяването си.

Снимка: Липса на адекватни грижи за психично болните и след лечение ,в. Монитор

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.