Свирукащият и проклинащият

Когато говорим за футболни фенове, има различни форми. Има тези, които заспиват пред телевизора, гледайки футболен мач, има отдадени запалянковци и дори онези, с които те е страх да се срещнеш.

Има и свирукащият Петър и  проклинащият Петър – те са специална категория. Запознах се с тях преди няколко месеца, една неделя, когато отивах до големия магазин в съседния квартал.  Обикновено, заглушавайки звуците около себе си със слушалките, почти не виждам и не чувам страничните хора, но както вървях чух пронизително свирене с уста и псувни. Огледах се и отляво нямаше никой, а отдясно имаше гараж. Погледът ми се насочи нагоре, където на покрива на гаража ги видях – единият изправен свиреше с два пръста в устата си, а другият седнал на малко трикрако столче държеше ръце в главата си. Двамата гледаха фокусирано детския мач на спортното игрище до магазина.

–        Кой играе? – попитах аз.

–        Ти сериозно ли питаш този въпрос – отговори свирачът – Какво правиш в този квартал, ако не знаеш?

–        Не, аз знам – отвърнах – кои са нашите. Ама с кой играем?

–        С Пирин. И този съдия се подиграва с нас – отвърна другият и продължи да проклина съдията, противниците и целия свят.

–        Успех. И дано бием – пожелах и продължих към магазина.

На връщане минах и ги видях как са готови да се прибират.

–        Какво стана?

–        Паднахме – много слабо играхме – отвърна свирещият Петър.

–        Нищо, другият път – отвърнах аз – Само нашите!. Проклинащият Петър ми се усмихна и поклати глава.

На следващата неделя пак минах оттам. Намерих си извинение да ида до магазина и те бяха там и отново проведохме същия разговор:

–        С кой играем?

–        С Ботев.

–        Как върви?

–        Падаме. Лошо.

Нямаше как да мине неделя и аз да не проследя детското първенство чрез новите ми приятели. Те винаги бяха там – в импровизираната ложа, наложена от забраните, гледащи детски футбол, свирукащи и проклинащи. И ако някоя неделя ги нямаше, бях сигурен, че те са последвали „нашите“ (които и да са те) в тяхното гостуване из България.

И най-лошото е, че „нашите“ почти всяка неделя падаха. Или понякога завършваха наравно. Но така и не видях Петър и Петър да се радват на победа.

Което ме учуди. Като разумен човек. И като футболен фен. Как имаха желание да са на този гараж, всяка седмица и да гледат това, което най-вероятно щеше да е разочарование.

Преди няколко дни срещнах Петър и Петър в парка. Бяха някак променени. Вървяха с бира в ръка, а до тях вървяха две момчета на по десетина години. Поздравих ги. И те ми махнаха.

–        В неделя ще бием ли?

–        Разбира се – отвърнаха децата – Ние все пак сме най-добрите в първенството.

Погледнах тях и после бащите им с очакване. А те ми махнаха с ръка, сякаш казвайки – не ги слушай децата и продължиха разходката си.

Нямах търпение да стане неделя. Изгаряше ме любопитството какво точно се случва. Дали децата живеят в заблуда за собствените си резултати или Петър и Петър са толкова взискателни, че искат дори повече от своите малки футболни надежди.

Заветният момент дойде и аз се отправих към магазина. А двамата фена бяха в своята ложа:

–        Бием ли?

–        Не – отвърна свирещият Петър и засвири с уста, а неговият приятел започна да проклина.

Видях, че от другата страна стоят други родители и отидох при тях.

–        Извинете, какъв е резултатът.

–        2:0 за нашите – отвърна ми един родител и ме обърка още повече.

Върнах се при Петър и Петър и им подвикнах отдолу:

–        Извинете ме, господа. Ама да знаете, че бием.

–        Така ли? – отвърна проклинащият Петър – не бях забелязал – и отправи поредна попържня към съдията.

–        Не разбирам, как така гледате мач и не знаете какво се случва.

Свирукащият Петър слезна от гаража и ме приближи:

–        Нека ти разкрия една тайна. С Пепи, не разбираме от футбол. Даже мразим футбол. Не съм много сигурен и в правилата и честно – въобще не внимаваме. Ама знаем, че трябва да се свирука и да се псува. И това правим. И важното е, че децата ни обожават да играят и всеки път като погледнат насам, ни виждат и се радват още повече, че ние споделяме това с тях. Какво значение има дали печелим или не. Те после ще ни кажат резултата и ще се радваме с тях….

Има различни футболни фенове, както има и различни хора. Някои спят на дивана, други викат на стадиона. Има ги и свиркащият Петър и проклинащият Петър, които всяка неделя ще продължат да гледат нещо, което не харесват и не разбират. И това ще продължи да бъде най-прекрасният момент в тяхната седмица.

Шабат Шалом и само нашите!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика