Тъжните герои на Светлана Алексиевич – мегаразказът срещу мегаидеологията

Споделете статията:

Според Н. Бердяев, за да разберем руския болшевизъм, трябва да започнем от Достоевски и неговите „Бесове”. За да проумеем множеството варианти и нюанси на комунизма и на живота в социалстическия лагер обаче, част от който бяхме и ние в продължение на десетилетия, няма как да пропуснем Светлана Алексиевич, Нобелов лауреат за литература от 2015 година.

„Изследвам идеята, която заля страната с кръв. И защото тази идея не си е отишла” – мотивира причината за написването на „Време секънд хенд” Алексиевич, а в своята Нобеловата реч (9 декември 2015 г.) допълва: „Червената империя си отиде, но Червеният човек, homo sovieticus, остава. Той устоява… Изникват ми думите на Ницше, че никой творец не може да се справи с реалността. Не може да я понесе… Интересува ме историята на душата. Дневният живот на душата, нещата, които обикновено се пропускат в голямата картина. Работя с липсващата история…” (к.Т.М.). Само че да не можеш да се справиш с реалността е едно, а да не желаеш дори да се опиташ да вникнеш в разказите на тези, които са я живели, е съвсем друго.  И фактът, че вулгарно-примитивните напъни за осветляване например на 50 нюанса сексуално сиво (кой знае защо припознати за литература, сякаш тираж и литература са синоними!) са по-привлекателни от това да видиш, просто така отстрани, като наблюдател, без емпатия, без емоционални терзания, поне 5 от безчетните нюанси на комунизма, е симптом, че драматичният четвъртвековен опит за демократичен Преход първо, не е особено успешен и второ, превърнал е голяма част от хората в социално инфантилни индивиди. Защото все по-осезаемо е чувството, че тревожно голяма част от обществото изобщо не се интересува от факта, че има „липсваща история”. До такава степен не усеща липсата на история, че ако не гледа с наслада поредното телевизионно реалити или някоя ндийско-турска сапунка, възторжено лови покемони. А жертвите – ами те са си жертви, какво да ги мислим днес, стига това ровене в миналото, в крайна сметка такова беше времето…, както заключи в началото на прехода един генерал.

Тъжни хора разказват тъжни истории за себе си и за света, в който съдбата им е отредила да живеят. Не са имали избор почти за нищо – къде да живеят, как да учат, къде да пътуват, в какво да вярват. Не са ги питали искат ли да стоят прекрасен нов свят, не са ги питали искат ли да воюват. Нямат право на личен морален кодекс, не могат дори пред децата си да отстояват собствени представи за добро и зло. Не са ги питали дали искат да са предатели и доносници, да инквизират и убиват невинни хора. Всичко, което не е специално разрешено, е забранено. Нещо повече – забранено е публично да оповестяваш, че си нещастен, че страдаш. Новият човек, съветският човек е винаги щастлив, той е роден, за да бъде щастлив. Всичко, което се прави – от дребния махленски донос до лагерите, мащабните чистки и милионите избити – всичко е в името на това ново съветско щастие. Скромният човешки ум не успява да схване логиката на тези процеси, не разбира как в обозримо краткия земен живот избиването днес на няколко милиона плюс ликвидирането чрез гладна смърт на още няколко и преселването на огромни маси хора от единия край на държавата в другия, ще направи утре хората безапелационно щастливи. Много от героите на Светлана Алексиевич от „Време секънд хенд” също не разбират тази логика. Тях просто са ги заставили да живеят по правила извън логиката на разума. В смирените им разкази и за тях самите е трудно да намерят отговор на въпроса „защо това се случи?”. Но те – успели или не съвсем да загърбят ада – бавно и подробно разказват какво беше, как беше, какво правехме, как живеехме, как се спасявахме. Доста често при четенето се сблъскваме с един от лайтмотивите на тези разкази: „ако не си бил там, ако не си го живял, няма как да разбереш”. Вероятно няма да разберем, самите те сякаш не очакват това от нас. Длъжни сме обаче да знаем какво е било и да съхраняваме тяхната памет за Онова време.  Важно е от стотиците житейски нишки, които техните разкази разплитат пред нас като читатели, да изтъчем наново, днес, през нашите сетива и през нашето време, големия Разказ за комунизма и за съветския/социалистическия човек. Защото ние също бяхме персонажи в сюжета на този Разказ. И защото инак в тъканта на днешното ни, раздирано от мноаспектни противоречия, платно на националната памет ще зейнат множество дупки, които както и да кърпим по-късно, все ще е видно, че къде по-елегантно съшити, къде грубо лепнати, все ще си останат кръпки. Пачуъркът има своето естетическо място в модния дизайн, но историческият и социално-политически пачуък нито е красив, нито е траен, той винаги в даден момент се разпада по шевовете и голотата на съвестта ни, която не искаме да обременяваме излишно днес, ще ни преследва след време.

Да не се заблуждаваме – Алексиевич не просто е трудна за четене, тя е жестока към читателя, защото с всяко изречение от разказите на героите й ни принуждава да се вгледаме много навътре в себе си, а какво ще открием там няма как да знаем предварително. Колко зло сме готови да причиним на другите, за да спасим себе си от Злото и как после ще живеем с този спомен? Може би затова не искаме да отваряме спомените от миналото. Може би затова сме толкова изобретателни в намирането на аргументи и оправдания, че сега не е време да обсъждаме разказите на Паметта – социумът има по-важни задачи за решаване като икономика, безработица, здравеопазване, образование, демография, емиграция, духовна и материална нищета, стремеж към консумация, зрелища и евтини забавления, верски и етнически проблеми, бежанци… Съзнанието услужливо прибавя към този списък още абстракции, най-голямата от тях вероятно е абстрактият антикомунизъм. Естествено, те не са се появили от нищото, имат своя логичен произход, но като всяка абстракция не разрушават комфорта на днешните управляващи и тяхното политическо статукво, не застрашават по никакъв начин властта. Не я застрашават, защото въпросите, коментарите, присъдите нямат конкретен адресат, а са от общофилософски порядък, към който медиите услужливо прибавят някакъв злободневен битов привкус. Абстракциите са безобидни, за да проработят, те трябва да бъдат реифицирани, т.е. овеществени, чрез текстовете на различни дискурсивни полета – исторически, социални, антропологични, литературни, медийни. Да повтаряме, че комунизмът сам по себе си, глобално и абстрактно  погледнато, е зло, е лишено от смисъл. Първо, защото отдавна вече е направено, второ, защото зад общото няма как да станат видими всекидневните десетки нюанси на проявление на тази  ментално хуманна, но кървава като практика и резултат идеология.  „Защо не осъдихме Сталин? – пита един от героите на Алексиевич. – Ще ви отговоря…За да осъдиш Сталин, трябва да осъдиш роднините си, познатите си. Най-близките си хора…Разбирате ли, съвсем друг портрет на палача се получава – обикновен човек, даже добър…Нормален… Разбирате ли, не съществува химически чисто зло…То не е само Сталин и Берия… То е и чичо Юра, и красивата леля Оля…”. Това е според мен една от ключовите фрази в книгата, а и въобще във всички текстове на писателката – няма химически чисто зло. Без да разнищим „баналността на злото” (Хана Арент) няма как да оразмерим мащаба на престъпленията. Не съществува едно-единствено макро-престъпление, много са, взаимосвързани и взаимопораждащи са.  За да се разбере как работи механизмът на цялото, трябва да го разглобим на съставните му части. Абстрактният антикомунизъм не води до нищо. Агресивната реторика, с право определяна през 90-те като „пещерен антикомунизъм” остана на чисто вербално, предимно медийно, ниво. Нито в началото на прехода, нито днес антикомунистическият дискурс в публичното пространство представлява някаква реална заплаха за политическия елит. Нещо повече, самите наследници на висшата партийна номенклатура и на тайните служби, успешно превъплътили се в нови социални роли, в нова класа от олигарси и милионери, само печелят от факта, че абстрактният антикомунизъм припозна като престъпления предимно терора, лагерите, преследванията, убийствата без съд и присъда. Прочутата карта с черепите, разлепена из центъра на София в началото на 90-те, имаше по-скоро бумерангов ефект.  Инквизициите и физическата ликвидация са само върхът на айсберга, те просто са най-видимата част на тази идеология, те могат да бъдат верифицирани, те са материално измерими, антихуманността им е явна, тук вината е някак си a priori доказана в един свободен и либерален свят, към който декларирахме, че вече принадлежим. Само че комунизъм въобще няма, той не е над, извън, около нас – той е в нас. Всички ние сме совок, аз съм совок, казва Светлана Алексиевич. Една единна червена идеология просто не съществува. Най-страшният комунизъм се проявява във всекидневието, в детайлите, в нюансите на злото. Отсенките на червено са неизброими и всеки един от героите на Алексиевич има свое собствено „червено”. Разказите им доказват, че комунизмът има конкретни проявления във всички сфери, доста от тях трудно забележими, завоалирани, имплицитни. Алексиевич ги направи видими, тя извади на показ десетки нюанси червено, които жалонират метастазите на  Идеята, доказа нейното тотално проникване в целия живот. И именно защото тотално обхваща всички сфери на социума, унищожавайки границата лично – публично, Партията има нужда от тотален когнитивен контрол. В този смисъл – без ни най-малко да се омаловажава чисто физическия терор – днес много по-важно е да се разсъждава в посока какви са измеренията на духовните, емоционалните, културните, естетическите престъпления на комунизма, перфекто реифицирани от мощната държавна пропагандна машина чрез книги, филми, публицистика, медии, спектакли, образование. Репресиите и физическия терор, именно защото е видим, ясно разпознаваем, е много по-лесен за доказване, а оттам и за осъждане в морален и юридически план. Не така просто е обаче да докажеш вредата от партизанския литературен епос (Данило Киш говори за „литературен комунизъм”)  или на сериал като „На всеки километър”, чието излъчване на централния софийски площад събра овации.А и да обявиш декларативно една книга или филм за вредни не е решение на проблема, за да осъдиш духовните престъпления на комунизма е нужен друг инструментариум. Всичките опити през изминалите две десетилетия на различни обсъждания, форуми, дискусии да се атакува именно тази страна на комунизма винаги са срещали рязък отпор от страна на мнозинството, а услужливите медии веднага го мултиплицираха. И наистина, как да признаеш, че съзнанието ти е, грубо казано, увредено? Та нали това е твоят единствен, кратък живот, как да се съгласиш, че няколко десетилетия от него са отишли нахалос.

Не един и двама от героите на Алексиевич резюмират тази ситуация: „Сред комунистите имаше много умни и честни хора. Искрени. Лично познавах такива хора, най-често те се срещаха в провинцията. Такива като моя баща… Това велико учение ще преживее всички гонения. И нашия съветски неуспех също… Социализмът не е само лагери, доносничество и желязна завеса,това е и справедлив и ясен свят: да делиш с всеки, да щадиш слабите, да състрадаваш, а не да гледаш да заграбиш всичко… Малкият, обикновен човек е никой, той е нула. На житейското дъно… Имаше глупости, не отричам, но днес кой изобщо го слуша този обикновен човек? Той на кого е нужен?” Усещането, че си непотребен, че никой не се интересува от теб  в един нов обществен ред води не просто до носталгия, много по-сложно е. Стотици честни, възторжени хора пълнеха площадите седмици наред в началото на прехода и искрено вярваха, че демокрацията ще възтържествува чрез „синята идея”.  С лозунги, митинги, бдения, граждански неподчинения може да промениш системата на управление, не е така лесно обаче да „изтриеш” една идеология от съзнанието на хората. За да се пребориш с една идеология, особено ако става дума за вид тоталитаризъм, трябва да разбереш преди всичко какво тя дава на масите не само в материален, но и в емоционален план. Реификация на една доктрина означава да се даде смисъл и цел на съществуването, точно и затова контрол се налага върху образованието и особено върху изкуството. Защото именно изкуството задава матрицата на емоционалния план в живота на хората. Освен всичко друго идеологята дава Смисъл, тя оцветява в ярка палитра сивото и монотонно ежедневие на масовия човек. Идеологията е нужна на масите, тя героизира, сакрализира, тя дава възможност – при спазването на определени, наложени от нея ритуали – индивидът да се издигне в собствените си очи, да стане значим, незаменим, да бъде герой. „Синята идея” се роди като мечта и остана мечта и блян, тя не успя да смени емоционалния план на мнозинството, не успя да конструира и материализира новата матрица на Смисъла. Точно обратното, тя се затвори, капсулира в своята градска елитарност и обвини масата, че не разбира новото време. Новосъздадените партийни централи сякаш се опияняваха от своята елитарност и по-скоро се дразнеха, че народът не осмисля бързо и адекватно идеята за „нов цивилизационен избор”, без да си дават сметка, че масата не „произвежда” Смисъл. Елитарното винаги има за адресат личността, а комунизмът унощожи именно личността, превърна хората в безлична маса, наложи като доминанта колективното начало, игнорирайки напълно автономията на личния свят. Нещо повече – всеки опит да заявиш себе си като независима личност автоматично те превръща във „враг на народа”. Не във враг на идеята, а именно във враг на народа – разликата е огромна. „Всеки човек, приобщен към идеологията на комунизма, губи способността си да различава индивидуалното… Личността е нещо съвсем различно от индивида, който е биологична и социологична категория, подчинена на част от рода и на обществото… Цялата ограниченост и неправда на комунистическата философия е свързана с неразбирането на проблема за личността. Тъкмо това превръща комунизма в дехуманизираща сила, враждебна на човека. Обществото, социалистическото общество, социалната класа – пролетариатът, се въздига в кумир, в идол, а реалният човек се отрича.”(Н. Бердяев. Извори и смисъл на руския комунизъм. С., 1994, с.197-198)  Новите политически елити у нас, които поне в началото на прехода все още не бяха обвързани (поне не явно!) с бившата номенклатура и зараждащата се олигархия не проявиха никакво разбиране и емпатия именно към това дълбоко травмирано масово съзнание, което се крепеше единствено на чувството за достойнство и от факта, че „чесно си вади хляба”.  Да наричаш „комунист”, „скрит комунист”, „червен боклук” и пр. всеки, който искрено не може да се ориентира в промените и не разбира какво лично на него ще му донесе (уви, всекидневният живот е материален) „новият цивилизационен избор” се оказа недалновидна политика. И носталгията по Онова време е само малка част от нейните проявления, при това далеч не от най-значимите. Ето още един малък фрагмент от разказите във „Време секънд хенд”, илюстриращ невъзможността на съзнанието да превключи лесно от програма „совок” на програма „демокрация”: „Осъждат Маркс… обвиняват идеята. Идея-убиец! А аз обвинявам изпълнителите. При нас имаше сталинизъм, а не комунизъм. А сега няма нито социализъм, нито капитализъм. Нито източен модел, нито западен. Нито империя, нито република. Клатушкаме се като… Ще замълча… Животът ни се люшка между бараката и бардака. Сега махалото е по средата. Половината страна чака новия Сталин. Ето, той ще дойде и ще въведе ред…”  Дали Путин и Борисов ще заменят в някакъв съвременен, адаптиран вариант, комунистическите диктатори е дълга тема, но е факт, особено в контекста на вълната от тероризъм, която ни заля в последния месец, че носталгията по „здравата ръка”, която да наложи ред и сигурност и повече от осезаема. За разлика от носталгията, материализирана в рекламите за кренвирши, бира или сладолед, коити ни натрапват всекидневно от телевизионния екран, тази никак, ама никак не е безобидна. Защото вече директно ни бе заявено, че е в ход бартера сигурност срещу ограничаване на лични свободи. Без обаче да е ясно кой и как ще измерва доколко тези ограничения са реално необходими и след като те се налагат от държавни институции, къде е гаранцията, че не вървим към някакви модифицирани форми на авторитарен режим.

Светлана Алексиевич, не само с „Време секънд хенд”, а и останалите си книги, ни дава отговор на един ключов за съвремието ни въпрос, а именно – защо Преходът се случва така бавно и доколко можем да вярваме на чувството, че той май въобще не се случва. И как, с какви аргументи да обориш подобен разка: „Хората живеят страшно бедно дори по руските мерки. Псуват богатите, озлобени са към всички. Псуват държавата… Докато си деряха гърлата по митингите „Елцин! Елцин!”, ги ограбиха. Без тях поделиха заводите и фабриките. И нефта, и газа – всичко, което, както се казва, е от Бога. Но това го разбраха едва сега… Искаха свобода, а какво получиха? Елцинска… бандитска революция…” Погледнато от този ъгъл май преходът тепърва предстои, само че коя идея днес би обединила хората в битка срещу олигархията? Алексиевич не ни предлага собствени анализи, тя не се намесва с лично мнение в разказите на героите си, но преминавайки от сюжет към сюжет, читателят неизбежно стига до големия въпрос на прехода днес, а именно: какво ни обединява, каква е новата ценностна макрорамка – национализъм, бягство в славното историческо минало, омраза към богатите и успелите, етническа нетолерантност и нетърпимост към бежанците, Терминал 2? Полуграмотни политици с явни езикови и лексикални дефицити всекидневно се упражняват по медиите върху мантрата за „нашия път към европейски ценности и демокрация”. Пред очите ни се разиграва до болка позната пиеса – безкритичната и безапелационно декларирана вярност към новите партии и политически формации и към техните„партайфюрери” дава възможност на хора без образователен ценз, с явен дефицит на елементарна обща култура, без интелектуален потенциал да заемат високи управленски постове в държавата – феноменът „Барекова – депутат” далеч не е най-фрапантния пример. Но фактът, че отново неграмотни лица решават съдбата и бъдещето ни е най-яркото доказателство, че не физическият терор, а именно културният и духовен геноцид е най-страшното престъпление на комунизма.

Чрез множеството разкази на своите герои Алексиевич разглоби комунизма/социализма на съставните му части. Извърши нещо на пръв поглед простичко (какво толкова, както вече казаха някои родни журналисти – включваш един микрофон, записваш, дешифрираш, редактираш и сглобяваш), но колосално като краен резултат, който изисква време, за да можем да го осмислим в пълния му обем. Изтръгвайки трохичка по трохичка спомени за хора, случки, думи, емоции, тя сглоби един мегаразказ за комунизма. Демаскира по впечатляващ начин идеята за съществуването на някаква надредна, абстрактна хуманност на идеологията сама по себе си. Смисълът на този мегаразказ е в това, че се реифицира Злото чрез конкретния спомен, вербализираха се множеството му нюанси. Да се бориш с видимото, което е явно неморално и престъпно, не е достатъчно и не води до ефективен резултат. Но да накараш хората да говорят (говоренето на глас винаги е конкретно, за разлика от мълчаливата мисловна саморефлексия)  означава да експлицираш детайлите, онзи повсеместен битов комунизъм/социализъм, който владее съзнанието, без то самото да осъзнава това. Точно поради тази причина духовният геноцид на комунизма е не само най-страшен, но и най-трудно преодолим. Не можеш да се разделиш със стереотипи, ако преди това рационално не осъзнаеш, че самият ти си носител на тези стереотипи. А този процес винаги причинява емоционален и психологически дискомфорт. Как да си признаеш, дори не публично, а пред самия себе си, че си просмукан от всякакъв вид поведенчески стереотипи, родени от дълбоко нехуманна в практическото си проявление идеология, при положение, че същата тази идеология в чистата си висока абстракция и менталност е наистина човеколюбива?!

Големият Разказ за паметта реално демаскира скрития комунизъм, показа ни цяла гама от нюанси. Изправи ни обаче и пред един сериозен въпрос – дали тоталитарната система наистина се разпадна, или просто гъвкаво се превъплъти в множество разновидности, които са по-скоро имитация, отколкото същностна демокрация. Няма как да подминем още един, ключов за разбирането на днешната ситуация, въпрос – извън един тънък слой от обществото, носител на градска култура и с висок образователен ценз – има ли потребност масата от тази тотална свобода? Защото видно е, че превлючването от Тоталната идеология към Тотална свобода става много по-бавно и по-трудно отколкото наивно очаквахме преди две десетилетия. Хората попаднаха в хаос, които не могат да подредят. Без съмнение преходът се препъна в душевно и емоционално смазана от една тотална зловеща идеология психика. А „новият” елит продължава да извлича дивиденти от тази смазана психика и никак не се притеснява от непрекъснато намаляващия брой на участниците в поредните избори.

Всеки живял социализма малко по-дълго, който днес по думите на Алексиевич се е превърнал в „совок”, има своя Разказ за преживяното, носи го в себе си и това, че не винаги – по ред причини и от субективен, и от обективен характер – го споделя в публичното пространство, съвсем не означава че този разказ е „свършил”, че паметта го е претопила в нещо друго, че го няма, че някак си е приминал вече, т.е загубил е актуалност и да се връщаме към него е излишен разход на емоционална енергия. Не е така, за съжаление, и всяка една от книгите на Алексиевич го доказва. Нито един личен разказ обаче не може да се превърне в история, преди да е публично споделен. Без публичното покаяние и опрощаване на греха, очистването от личния грях е невъзможен. И ние ще продължаваме да носим в себе си този грях, и това ни пречи да познаем катарзиза. И затова продължаваме да сме тревожни, агресивни, раздразнителни към всеки намек, че имаме минало, че не сме наблюдавали годините на комунизма/социализма отстрани, а сме били вътре в тях. Не сме били зрители в салона, били сме актьори на конкретна историческа и политическа сцена, изпълнявали сме –някои с усърдие и искрен възторг, други, сковани от страх и с погнуса – зададения от Режисьора мизансцен. Нещо повече – доста от нас са очаквали аплодисмени за играта си и са ги получавали. Защо днес се държим така, сякаш не само не сме играли в тази пиеса, но дори и не сме я чели. Ами в Онзи строй зрители нямаше, всички бяха качени на голямата сцена – просто някои имаха главни роли, други второстепенни, трети бяха само статисти; но всички бяхме на сцената. Зрители над нас, горе на високо в ложите, бяха само режисьорите. От дистанцията на четвъртвековния преход все по-категорично можем да твърдим, че част от предишния режисьорски състав си е все там горе в ложите – само дето ложите вече не имитират спартанска скромност, а са кичозни до вулгарност в демонстрацията си на разточителен разкош. Щом обаче си бил на сцената, макар и статист, значи най-малкото си чел текста на пиесата. Руският совок намери своя смирен слушател в лицето на Светлана Алексиевич, неговият мегаразказ – може и да не е пълен, може и да продължава още дълго напред във времето – вече се представи пред лицета на историята. Ако ние мислим, че можем да продължим напред, без да изговорим публично нашия голям национален Разказ, обхващащ почти половината от миналия век, значи, първо, сме в дълбока заблуда и второ, обречени сме още дълго време старият Режисьор, така успешно превъплътил се в Демократичен Олигарх, да управлява живота ни. Вероятно можем да залъжем някак себе си, да се опитваме да заобикаляме  нелицеприятната историческа истина, криейки се в митовете и в новите, доста неспокопосно изковани, идеологеми. Само че докато голяма част от нас продължават да търсят ирационална емоционална разтуха и психологическа опора в героичното ни Възраждане от XIX век, децата ни прагматично избират Терминал 2. Ако не заради себе си, може да се опитаме да създадем нашия мегаразказ за комунизма заради тях. Дължим им го. Защото и ние имаме своя специфична, малко по-различна от руската като форма и фактология, но не по-малко драматична като съдържание, „липсваща история” Единственото по-лошо нещо от това да се превърнем в общество без памет, е да се превърнем в общество с подменена памет. Всеки с малко по-изострени сетива усеща, че в тази насока вече се работи доста усърдно.

Книгите на Алексиевич са тъжни, натоварващи, принуждават те да си задаваш въпроси и да търсиш отговори. Те нарушават спокойствието ти необратимо, прочетеш ли ги, става много трудно да си повярваш, че социализмът е минал покрай теб без да те бележи. След Светлана Алексиевич мълчанието става трудно, а от тишината боли. Дори само това е достатъчно за една Нобелова награда.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Тотка Монова

Тотка Монова, доктор по филология, професор в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на четири книги, последната от която е "Корпоративен журнализъм. Медийна идеология на прехода", С., 2015.