Текстовете на Емил Коен са образец на правозащитна публицистика

Споделете статията:

Една година след като Емил Коен си отиде от този свят, издателство „Изток-Запад“ ни го върна с отлично издадения сборник* от негови публицистични и научни статии, грижливо подбрани от Радост Николаева с помощта на проф. Лиляна Деянова. Силно се надявам това завръщане да бъде трайно, да затвърди тематиката, насоката и формите на правозащитната публицистика в България, трасирани приживе от автора по един ярък и неповторим начин. Като се изключи великолепната му статия от 1985 г. върху „общност“ и „общество“ в теоретичните анализи на Маркс, маркираща битието му на социолог, сборникът включва негови относително нови публикации, писани в голямата си част през последните десет години. Те са публикувани в няколко български медии и основно в сайта „Маргиналия“, на който той сътрудничи всеотдайно в края на живота си.

 

Тематиката

Тематичното разнообразие на публикуваните материали е широко. То обхваща значителна част от проблемите с правата на човека в България през последните десет години и, смело може да се каже, всички, които получиха широк отглас в основните медии през този период. Актуалността на някои от публикациите дори надхвърля тази времева рамка и покрива целия период на демократичния преход в България, та дори излиза извън него. Това се отнася например до цикъла публикации, посветени на расизма и ромската интеграция, ислямофобията , антисемитизма и хомофобията. Четейки аналитичната статия за „обратното броене за ромската интеграция“, публикувана през 2011 г. и посветена на последствията и предпоставките за антиромския погром в Катуница, човек си мисли за актуалността на този анализ по отношение на подобни актове както преди, така и след Катуница – в Подем, Пазарджик, Долно Белотинци, Хаджи Димитрово, Стежерово, Гърмен, Раднево, Орландовци, Войводиново, Габрово. Същото се отнася и за речта на омразата – четем за българския „битов фашизъм“ и неговия „манифест“ от 2016 г. и мислим за антиромските подстрекателства на Волен Сидеров от 2005 г. по телевизия „Скат“.

Нещо повече, някои от публикуваните материали придобиват нова актуалност с днешна дата. Такива са статиите, посветени на реформата на съдебната власт и по-специално на прокуратурата. Те са писани по конкретни поводи – наказателното разследване, включително за „вредителство“, на журналисти от „Капитал“, исканията на журналист от „Медиапул“ да разкрие източниците си на информация, системните откази на прокуратурата да преследва расистки подстрекатели и завладяването на държавата от олигархични кръгове. Подбраните в тези статии примери са по правило емблематични и често съдържат в себе си както изводите и диагнозите, така и препоръките.

Друга група материали са отклик на злободневни теми – най-често реакция на публикации на други хора или на ситуативни пропагандни кампании, какъвто е случаят със злополучния дебат за „Истанбулската конвенция“ и още по-злополучното решение на Конституционния съд, с което той я обяви за противоконституционна. Към тази група принадлежат и рецензиите на книги и други публикации, някои от които станаха жалони в дебата за либералната демокрация в България и в света – книгата на Румен Аврамов за макроикономиката на държавния антисемитизъм в България, книгата на Тимъти Снайдър „За тиранията“, книгата на Иван Кръстев „След Европа“, книгата на Зигмунд Бауман „Бежанците пред дверите на Европа“ и др.

 

Насоката

В един от първите, публикувани в книгата материали, „Безпомощна ли е либерална Европа?“, полемизирайки с бившия премиер Иван Костов, Емил Коен поставя въпроса за състоянието на либералната демокрация в България, както и в други страни от Източна Европа. Дали става въпрос, както мисли Костов, за слабост на самата либерална демокрация като политическа система, или по-скоро за нейната недоразвитост? Дали в условията на криза у нас тя е обречена да се срине в авторитаризъм, или става дума за нещо друго – „психологически, манталитетни и поведенчески остатъци от предишния комунистически режим“? Остатъци, лекарството за които според автора е повече либерална демокрация. Това задава ключа към насоката на неговата публицистика – разкриване на демократичните дефицити на българското общество, идентифициране на ключовите проблеми с правата на човека, които са техни белези. Това е една насока за укрепване, а не за отслабване на либералната демокрация.

За какви, по-специално, демократични дефицити става дума? Най-голямата част от материалите в книгата са посветени на дискриминацията и потъпкването на правата на етническите и религиозните малцинства, както и на мигрантите. Антиромските погроми,  селективното преследване на мюсюлмани заради проповядване на „радикален ислям“, антисемитизмът и „забравеното“ съучастие на България в геноцида на евреите – около тези теми, които са аспекти на по-широката тема за етническата и религиозна толерантност, са обозначени и показани някои от най-вмирисаните „скелети в гардероба“ на съвременното българско общество. За Емил техният произход може да се проследи в три относително обособени, но също така взаимно допълващи се социално-политически развития. От една страна, това е посткомунистическото наследство на „възродителния процес“ – насилствената кампанията от последните години на комунистическия режим за асимилация на българските турци и мюсюлмани, съпътствана с публично заклеймяване на всичко турско и мюсюлманско и, по-общо, за реализация на налудничавата живковистка идея за „чиста българска нация“. От друга страна, това е балканският национализъм с неговата история на етнически експанзионизъм и неприемане на етнически и религиозни идентичности, различни от „собствената“; експанзионизъм, довел до кървави военни конфликти и различни по форма и обхват подходи към решаване на „националния въпрос“ във всички балкански общества с цел „изграждане на национален дом в мястото, където съседите са врагове“. И, на трето, но не на последно място, това, което в статията си за „чушкопека и щастието да си жертва“ Емил определя като „самовъзприятието както жертви на историята“ и свързаните с него икономически, политически и демографски проблеми на съвременното българско общество. Тази нагласа се инструментализира особено силно в яростната кампания на отхвърляне и насилие срещу мигрантите.

Друга група демократични дефицити на българското общество са обозначени по особено ярък начин в няколкото статии, ангажирани с дебатите около ратифицирането на „Истанбулската конвенция“. Тази скорошна и силно пенлива чалга на българската публичност не е уникална. За мен лично е удивителна и не докрай обяснима страстта, с която Емил се впускаше в подобни дебати още от 90-те години на миналия век по време на позабравеното вече преследване на „сектите“. Равнището на обсъждане на религиозната свобода, на „Истанбулската конвенция“, на „джендър идеологията“ или на „третия пол“ у нас дори в медии, които претендират да са сериозни, стои далеч под минимума изисквания за един рационален и просветен дебат, който би ангажирал човек с неговата ерудиция и опит. Струва ми се, че в дъното на това странно пристрастие стоеше едно негово фундаментално недоверие в българското право и в българската правна общност; една вяра, че българското право, далеч от това да бъде ars boni et aequi, може в разгара на една съзнателно раздухвана обществена истерия да реципира всякакво, дори най-ирационалното мракобесие. Ако това можа да стане, разсъждаваше той, в една „цивилизована“ Германия на Хитлер, ако ставаше десетилетия наред в комунистическа България, защо да не може да стане едно-две десетилетия след падането на комунистическия режим. В разгара на преследванията на „сектите“ през 90-те години ми е казвал поне десет пъти – „ти нали не смяташ, че тези юристи са се събудили либерални демократи сутринта след 10 ноември?“. Изглежда вярваше, че ако не се ангажираме с площадната демагогия около „джендъра“, ще се наложи да й сърбаме попарата във вид на законови разпоредби, прокурорски постановления и съдебни решения. И, поне що се отнася до някои такива, като например решението на Конституционния съд за „Истанбулската конвенция“, май беше прав.

Групата материали, посветени на реформата на съдебната власт, разкриват един отколешен и особено остър дефицит в организацията на българската прокуратура.  Да вземем например статията с малко тромавото заглавие „Единственото лечение за склонността на прокуратурата към абсурди е коренна промяна в организацията й“ от 2014 г. В нея става дума за безконтролната власт на прокуратурата да разследва или да не разследва, както и да използва тази власт с политическа цел. Проблемът е илюстриран с конкретни примери. „Коренът на злото“ според Емил е нейната „пирамидална структура“. Тя е предпоставка за  нейната политическа употреба – овладеете ли „главния“, сте овладели цялата прокуратура. А „главния“ се овладява чрез политически контролираното мнозинство във Висшия съдебен съвет. Така възниква въпросът – „как да се спре очевидната обвързаност на прокуратурата с политиката и от тези, които в момента са правителство“. Лекарството, което той предлага, е спорно (избор на прокурорите и на съдиите по подобие на кметовете). Но диагнозата е вярна и проблемът е толкова остър днес, колкото и през 2014 г.

 

Формите

Публикуваните материали представят едно разнообразие от публицистични форми: студии, статии, интервюта, рецензии на книги и коментари в социалните мрежи. Характерното за основната част от тях е фокусирането върху определена теза и разгръщането на аргументи около нея, подкрепени с примери от българската и чуждестранна действителност, исторически аналогии, отпратки към закони и международноправни документи. Толкова, колкото е необходимо, за да бъде убедително. Това е една публицистика, която синтезира по блестящ начин голямата ерудиция, точното обхващане на същността на темата, ясното послание и елегантното писане. Публицистика, може би леко старомодна, но несравнимо по-ярка от препечатката на един несръчно написан текст от нечий фейсбук профил – една от емблемите на днешната публицистика.

Заедно с това, текстовете на Емил изобилстват от нерв и страст дори когато са претоварени с бележки под линия. Те са колкото категорични, толкова и диалогични, поради което са наситени, понякога дори преситени, от въпроси – въпрос в заглавие, въпрос и веднага след него отговор в текста, риторичен въпрос, с който завършва статията. Друг техен ярък белег е отново малко старомодното, но страстно и точно етикиране на публични личности: Жорж Ганчев е „пееща политическа карикатура“; Симеон Сакскобурготски е „политически авантюрист“; Бойко Борисов е „нов магьосник“; Каракачанов и Марешки са „двойка отявлени популисти, продавачи на чудеса и ксенофоби“. Етикетите следват една страстна полемика и, макар и очернителски, са напълно оправдани в нейния ход.

———

Бих искал да завърша с нещо, което подчертах в предговора към книгата: Със своята ярка публицистика Емил Коен ще остане в историята на нашето правозащитно движение. И с това ще ни липсва. Тази загуба е голяма и ще е навярно много трудно да се запълни. А за всички, които го познавахме, тя ще е в допълнение към загубите от личното и професионално общуване.

*Емил Коен. Свободата на словото не може да се защити сама, София: Изток-Запад, 2019 г., 287 с.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: