Темата за окаяната ситуация на хората с психични разстройства не е “секси”, медийно и политически е безинтересна

 

В края на април Българският хелзинкски комитет публикува годишния си доклад за състоянието на правата на човека в България. Заключенията на доклада потвърждават свидетелствата на д-р Владимир Сотиров (психиатър) за окаяните и недостойни условия, в които хората с психични разстройства в България могат да бъдат настанени (някои от тях принудително). Ситуацията изглежда унизителна. За определен кръг от хора обаче тя може да е още по-дехуманизираща. За това свидетелства няма, защото темата не е “секси” (в смисъл – медийно и политически безинтересна), а засегнатите хора не са толкова много, което я прави и статистически непривлекателна. Става дума за търсещите и получили международна закрила, чието психично здраве страда. Уязвимостта им е многопластова, защото освен от психично разстройство, тя се обуславя и от произхода им –  идват от държави, в които войната е или е била ежедневие. А където насилието и агресията са тотални, се отварят големи рани – и обществени, и индивидуални.

Защо тяхното положение е по-тежко и сложно:

  • Имат специфична травматичност, породена от военни действия и/или брутално насилие (вкл. основано на пола). В същото време е налице:
  • Силно ограничен брой психиатри и психотерапевти, компетентни да работят с търсещи убежище и бежанци. Професионалистите, които имат опит в тази област се броят на пръсти.
  • Става дума за чужденци, по-голямата част от които говорят редки езици (пущу, дари, арабски, урду). Освен очевидния проблем, че има недостиг на преводачи, възниква и затруднението, че всяка психологична/психиатрична консултация е свързана с изграждането на връзка на доверие между пациента и психотерапевта/психиатъра. Преводът опосредства тази връзка и я прави зависима от преводача (от неговия пол, качества, присъствие) и крехка като ниво на доверие. Тук не става дума толкова за качествата на преводача (които безспорно са необходими), а за намесата на трети човек в едно иначе двустранно, строго доверително взаимоотношение.
  • Когато хората се намират в центрове на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), т.е. процедурата по международна закрила тече, преводът е относително лесно контролиран от Агенцията процес (по отношение на това въобще да е наличен и качествен). Когато обаче пациентът е настанен в държавна психиатрична институция, преводът се превръща в проблем. Дори такъв да се осигури от НПО или ДАБ, посещенията от техни представители са спорадични. Така се стига до липса на всекидневна и пълноценна връзка с лекарите, което отчуждава пациентите – чужденци и поставя ефективността от лечението им под въпрос.
  • Грижата за тях не е системна: 1. Най-често консултации (психологически и психиатрични) се предоставят от НПО или международни организации. Това поставя търсещите/получили закрила с психични разстройства в пряка зависимост от финансирането на тези организации, което невинаги е устойчивo и предвидимо; 2. Лекарският екип и социални работници в центровете на ДАБ са с нормирано работно време и на практика след 17:00 ч. хората в нужда могат да разчитат на реакция единствено от възрастни охранители. Контролът върху взимането на лекарства, когато такива са предписани, също зависи от работното време.
  • Има културни и религиозни особености. Често в общността на страдащия има хора, които в една или друга степен полагат грижи за него/нея. Все пак обаче търсещите и получили закрила с психически разстройства имат незавиден статус, който води до определено маргинализиране. Причината за това е вярването, че тези хора са обладани от нечисти сили.
  • Когато лицето е получило бежански или хуманитарен статут или отказът за такъв е окончателен, ситуацията се усложнява допълнително от това, че лицето губи правата си да бъде настанено в център на ДАБ (освен за допълнителен, но кратък, 6-месечен период), където получава подслон, храна и лекарска и социална грижа. Настаняването в кризисни центрове също е за ограничен период от време. При окончателен отказ от (бежански или хуманитарен) статут и нежелание за връщане в държавата по произход, търсещите закрила стават формално „чужденци“. Това означава, че нямат документи, удостоверяващи самоличността им (рядкост е носенето на национални паспорти) и на практика са „нелегални“.
  • Всеобща обществена нагласа, че „тия бежанци“ не са баш хора; че нямат място в България и т.н.

До какво води всичко това:

Въпреки че във всички организации (неправителствени и международни) и относими държавни институции работят опитни, компетентни и състрадателни хора, за всеки отделен случай се работи ad hoc и координацията на усилията невинаги е ефективна. Т.е. липсва системен подход и предвидим алгоритъм на действие. Международните и неправителствени организации имат полезно действие, но не могат, а и не следва, да заместват държавата в изпълнение на нейни функции (като осигуряването на адекватна социална и психиатрична грижа на силно уязвими лица). Най-честата цел на повечето взаимни усилия е намиране на роднини в друга държава-членка на ЕС, които биха се съгласили да полагат грижи за лицето и иницииране на процедура по събиране на семейство. Събиране на семейство в държава, където работата с хора с психични разстройства включва грижа. И тази грижа е системна, предсказуема, индивидуализирана, задълбочена и уважава достойнството на човека.

У нас на практика силната уязвимост (по няколко признака) може да доведе до бездомност, до безследно изчезване (винаги остава надеждата лицето да е успяло някак да стигне я до Германия, я до Франция, я до друга държава-членка на ЕС), а понякога – и до смърт (случаят на Ребин Митран: https://www.klinklin.bg/rebin-mitran-part-one/). Може да си представите какво би станало, ако към това се добавят други категории уязвимост – когато търсещият/получил международна закрила с психически разстройства е непридружен малолетен или непълнолетен, сама жена, на пределна възраст и др. Всички сценарии, които съзнанието ви може да роди, вероятно са се случили. Защото Адът има много кръгове.