Темата за окаяната ситуация на хората с психични разстройства не е “секси”, медийно и политически е безинтересна

Споделете статията:

 

В края на април Българският хелзинкски комитет публикува годишния си доклад за състоянието на правата на човека в България. Заключенията на доклада потвърждават свидетелствата на д-р Владимир Сотиров (психиатър) за окаяните и недостойни условия, в които хората с психични разстройства в България могат да бъдат настанени (някои от тях принудително). Ситуацията изглежда унизителна. За определен кръг от хора обаче тя може да е още по-дехуманизираща. За това свидетелства няма, защото темата не е “секси” (в смисъл – медийно и политически безинтересна), а засегнатите хора не са толкова много, което я прави и статистически непривлекателна. Става дума за търсещите и получили международна закрила, чието психично здраве страда. Уязвимостта им е многопластова, защото освен от психично разстройство, тя се обуславя и от произхода им –  идват от държави, в които войната е или е била ежедневие. А където насилието и агресията са тотални, се отварят големи рани – и обществени, и индивидуални.

Защо тяхното положение е по-тежко и сложно:

  • Имат специфична травматичност, породена от военни действия и/или брутално насилие (вкл. основано на пола). В същото време е налице:
  • Силно ограничен брой психиатри и психотерапевти, компетентни да работят с търсещи убежище и бежанци. Професионалистите, които имат опит в тази област се броят на пръсти.
  • Става дума за чужденци, по-голямата част от които говорят редки езици (пущу, дари, арабски, урду). Освен очевидния проблем, че има недостиг на преводачи, възниква и затруднението, че всяка психологична/психиатрична консултация е свързана с изграждането на връзка на доверие между пациента и психотерапевта/психиатъра. Преводът опосредства тази връзка и я прави зависима от преводача (от неговия пол, качества, присъствие) и крехка като ниво на доверие. Тук не става дума толкова за качествата на преводача (които безспорно са необходими), а за намесата на трети човек в едно иначе двустранно, строго доверително взаимоотношение.
  • Когато хората се намират в центрове на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), т.е. процедурата по международна закрила тече, преводът е относително лесно контролиран от Агенцията процес (по отношение на това въобще да е наличен и качествен). Когато обаче пациентът е настанен в държавна психиатрична институция, преводът се превръща в проблем. Дори такъв да се осигури от НПО или ДАБ, посещенията от техни представители са спорадични. Така се стига до липса на всекидневна и пълноценна връзка с лекарите, което отчуждава пациентите – чужденци и поставя ефективността от лечението им под въпрос.
  • Грижата за тях не е системна: 1. Най-често консултации (психологически и психиатрични) се предоставят от НПО или международни организации. Това поставя търсещите/получили закрила с психични разстройства в пряка зависимост от финансирането на тези организации, което невинаги е устойчивo и предвидимо; 2. Лекарският екип и социални работници в центровете на ДАБ са с нормирано работно време и на практика след 17:00 ч. хората в нужда могат да разчитат на реакция единствено от възрастни охранители. Контролът върху взимането на лекарства, когато такива са предписани, също зависи от работното време.
  • Има културни и религиозни особености. Често в общността на страдащия има хора, които в една или друга степен полагат грижи за него/нея. Все пак обаче търсещите и получили закрила с психически разстройства имат незавиден статус, който води до определено маргинализиране. Причината за това е вярването, че тези хора са обладани от нечисти сили.
  • Когато лицето е получило бежански или хуманитарен статут или отказът за такъв е окончателен, ситуацията се усложнява допълнително от това, че лицето губи правата си да бъде настанено в център на ДАБ (освен за допълнителен, но кратък, 6-месечен период), където получава подслон, храна и лекарска и социална грижа. Настаняването в кризисни центрове също е за ограничен период от време. При окончателен отказ от (бежански или хуманитарен) статут и нежелание за връщане в държавата по произход, търсещите закрила стават формално „чужденци“. Това означава, че нямат документи, удостоверяващи самоличността им (рядкост е носенето на национални паспорти) и на практика са „нелегални“.
  • Всеобща обществена нагласа, че „тия бежанци“ не са баш хора; че нямат място в България и т.н.

До какво води всичко това:

Въпреки че във всички организации (неправителствени и международни) и относими държавни институции работят опитни, компетентни и състрадателни хора, за всеки отделен случай се работи ad hoc и координацията на усилията невинаги е ефективна. Т.е. липсва системен подход и предвидим алгоритъм на действие. Международните и неправителствени организации имат полезно действие, но не могат, а и не следва, да заместват държавата в изпълнение на нейни функции (като осигуряването на адекватна социална и психиатрична грижа на силно уязвими лица). Най-честата цел на повечето взаимни усилия е намиране на роднини в друга държава-членка на ЕС, които биха се съгласили да полагат грижи за лицето и иницииране на процедура по събиране на семейство. Събиране на семейство в държава, където работата с хора с психични разстройства включва грижа. И тази грижа е системна, предсказуема, индивидуализирана, задълбочена и уважава достойнството на човека.

У нас на практика силната уязвимост (по няколко признака) може да доведе до бездомност, до безследно изчезване (винаги остава надеждата лицето да е успяло някак да стигне я до Германия, я до Франция, я до друга държава-членка на ЕС), а понякога – и до смърт (случаят на Ребин Митран: https://www.klinklin.bg/rebin-mitran-part-one/). Може да си представите какво би станало, ако към това се добавят други категории уязвимост – когато търсещият/получил международна закрила с психически разстройства е непридружен малолетен или непълнолетен, сама жена, на пределна възраст и др. Всички сценарии, които съзнанието ви може да роди, вероятно са се случили. Защото Адът има много кръгове.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: