Тим Чапман не трябваше да идва. (Нилс Кристи – също, може би)

от -
723
Румен Петров е автор на книгата "Объркани в болката"където описва проблема за възстановителоното правосъдие в България

 

Онзи ден пропуснах едно събитие. Съзнателно.

В поканата за него стана ясно, че ще чуем в детайли „Как възниква, как се развива и какво предстои в сферата на възстановителното правосъдие в Северна Ирландия?” защото „Северна Ирландия е една от малкото страни в Европа, където възстановителното правосъдие е нормативно регулирано и реално действащо.“ Сигурен съм, че точно това се е случило. Тим Чапман[3], когото лично познавам и харесвам е представил „опита на Северна Ирландия, придобит по пътя от пилотиране на проект до нормативно въвеждане на възстановителното правосъдие за деца и младежи.“

Тим Чапман

 

Е, защо не отидох, че дори и поставям под въпрос гостуването, преди години, на легендата Нилс Кристи[4], човек, чийто личен приятел, се блазня да си мисля, че бях. Гледам една снимка от лекцията на Нилс Кристи в аулата на СУ[5]. Един голям човек с бяла коса. Говори важни неща[6], които падат право в сърцето на онези, за които това е важно. Едно малко човече, на заден план, по риза, съм аз. Знам, че съм под напрежение, че слушам разсеяно, като всеки организатор на събитие по конфликтна тема. Това, което не се вижда, е че залата е пълна. С важни хора. Повечето от тях – юристи. От моята боя – тази на социалната работа, май нямаше никой. Вероятно онзи ден някои хора са посетили лекцията на Тим, водени от желание да разберат какво е „възстановително правосъдие“ (ВП). Други са отишли защото са знаели какво е и са искали да покажат, че знаят. Noblesse oblige. Една от причините да не отида, е че не знам съвсем добре какво е ВП. Сигурен съм, че restorative justice,  се превежда неточно като възстановително правосъдие. Смятам, че не е точно правосъдие, така както съдът не е най-справедливото място на света, въпреки, че сме приучени, да вярваме, че там споровете се решават най-добре, въпреки, че самия съд, много често не се интересува от отношенията между хората, особено след като спорът (правният) е решен. В тази логика и престъпленията не са само обект на следствието, прокуратурата, полицията, съда, затвора, криминологията, пенитенциарната педагогика и социологията на „девиантното поведение“ но са и човешки трагедии. Затова превеждам енигматичното restorative justice с описателното основани на възстановяване на социалната връзка подходи към конфликтите и престъпленията. Кристи постоянно припомняше[7], че  конфликтите между хората са твърде важни за да бъдат оставени на едноличната власт на която и да е институция и че дори и любимото му ВП (или помирително правосъдие, или „възстановителна справедливост“ (ще ме разнасят като някой луд, за тези преводи) може да се институционализира –  да се вкара в министерства, процедури, стандарти, мерки, правилници, закони, ръководства, наръчници и изобщо – власт. Централна власт. Не местна власт и самоуправление, израз на които, Кристи виждаше в тази различна, възстановяваща социалната връзка, справедливост и позабравена гледна точка към спора като към колкото полезен така  и толкова потенциално разрушителен. Разрушителен по различни начини и затова – заслужаващ особен респект и внимание от участниците в него. Ние, участниците в него, лишени от конфликта и личната отговорност за тази ядрена енергия на социалната тъкан се превръщаме от граждани – съавтори на съвместния си живот – в зависими поданици. Или в дори по-лошо – в клиенти. Така разбирам Кристи.

 

На 31 март 2015 г. е обявено[8], чеВ Министерството на правосъдието е създаден кризисен щаб за детското правосъдие.“ Кризата в детското правосъдие е толкова отдавна, че създаването на щаб в този момент се дължи много повече на необходимостта администрацията да отговори спешно на някакви външни изисквания (например на ЕС) отколкото на някаква специална беда. Най вероятно Министерският съвет е форсирал МП. Целта, според мен, е била да се достави закон[9]. Позната картина, познат казус. Познайте дали се изучава в програмите по публична администрация и политология? Или в курса по социални политики. Дали студентите по медицина се занимават с тези неща?

В същия материал четем познат сюжет: началниците докладват какво са сторили по повод на факта, че нищо не се случва. Накрая, но и в началото, всички са единодушни, че „сме в дълг към“ … (тук може да се сложи което и да е име на „непривилигерована“ група, чието благоденствие (или липса на такова) е поставено под въпрос от някой външен донор или източник на авторитет и власт). В точно този случай това е някоя швейцарска агенция за развитие. Всеки е присъствал на десетки подобни безсмислия. Защо са толкова безсмислени тези събития? Когато участвате в тях (това е неизбежно) ще забележите двата основни актьора. Може би три. Първи прави впечатление Чужденецът. Той носи нормата, чуждостта, авторитетът, моралът на казуса, може би и власт. Изглежда не оттук и за малко. Човек постоянно се пита защо този е дошъл, какво го вълнува аджеба. И той така, според мен. После идва администрацията. Нашата, местна министерска администрация, облечена като за сватба, в скъпи чанти и обувки. Обувките, ах тези обувки! Сковани, говорят клишета. После се забелязват НПО-тата. Те са два вида – близки и далечни на властта. Как ще ги различите оставям на вашето почитаемо внимание. За ваше улеснение ще ви подскажа, че им личи. Тези, близките, ги наричам гарнитура. Те участват често в писането на спешните закони и естествено нямат време да участват в прегледа на прогреса по тези закони. Можете да ги наричате колкото си искате соросоиди и да ги ругаете като опасност за българския сперматозоид, но те не представляват никаква опасност за властта на скъпите обувки.

При отсъствие на разбиране защо законът го няма до този момент (въпросът за нагласите, знанията, културата в обществото, властта му, институциите, заинтересованите групи и т.н.) всеки закон, създаден така – кризисно и „на коляно“ става зависим от натиска на централната власт. При положение, че повечето от законите, които регламентират права са в областта на морала, т.е. на „меките“ социални проблеми (такова, които не се разглеждат, например, като заплаха за сигурността (въпреки че са) или за икономиката (въпреки че са), или за националната идентичност (това не знам какво е), решенията, които могат да доведат до положителни промени са винаги сложни, в смисъл на конфликтни. По правило, когато подобни конфликти се прехвърлят за решаване на централната власт, без възможност за спор и оспорване се поражда всеизвестния феномен корупция. Питайте пак в програмите по публична администрация какво учат за корупцията?

Централната власт у нас е узурпирала работата по решаване на социалните проблеми по начин, който корумпира повечето от мерките, до които тази власт така трудно достига. В допълнение на това самият дизайн на мерките носи белега на централната власт, т.е. на корупцията, разбирана като абсолютна власт = абсолютна корупция. Прочетете интервюто[10] на Константин Томанов от 2017 г., и ще се върнете „години назад“. Това е дискурсът: от едната страна е полицейщината на централната държава (свръх-централизираната държава няма как да не е полицейска) а от другата е „Европа“. Силите не са равни и за бедните ни деца и юноши, които правят бели (малки и големи) новината не е добра. Доктрината „Томанов“ е по-силна. Засега.

Един мощен съюзник, който е на страната на корумпиращата човешката природа полицейщина, е драгият университет. Същият, който отваря вратите си за Европа, за да посрещне поредните „пратеници на доброто, въплътено в закони“. Това за доброто въплътено в закони аз го измислих. Мисля, че преди да отида да държи реч уважананият Тим Чапман е добре да попита тъкмо университета:

  1. Сегашните полицаи, прокурори, съдии, социални педагози, психолози, публични администратори и др. какво учат по тези въпроси (за детската престъпност)?
  2. Има ли спорещи гласове и те имат ли своите аргументи, има ли спор и той част ли е от университета?
  3. Драгият Университет има ли позиция по въпроса? В случая по природата на детските бели (думите са важни а другите думи – „девиантност“ или „престъпност“ са и грозни и лоши и с тях няма начин да се сътворят добри неща).

Изобщо драгият университет има ли хуманен и хуманистичен дневен ред? Или преподава и се занимава основно с пари, власт и „пари прим“? Участието на същата тази Власт в университета е зашеметително – постоянно някой министър, депутат или друг висш чиновник става доцент и професор и обратното – професорите стават министри или министър-председатели и после – пак професори? И съветници. Съветници, съветници, съветници… В тази ситуация каква друга култура да се насади в университета освен тази на централната държава с нейните рефлекси, манталитет, сили и ограничения. Накратко университетът не може и не иска да предложи пространство за критична оценка на публичните политики, защото той е превзет от държавно-административната гледна точка (парадигма) за човешките отношения. И свръх-представеността на държавната администрация в университета е само едно от проявленията на тази структурна болест (обсебването на университета от държавата), която е като (дано се харесам поне на професионалните патриоти) диарбекирски букаи[11] върху крехките нозе на така срамежливият и препъващ се български социално-политически хуманизъм. Университетската автономия в този план е смешка, достойна само са таблата на Христо Комарницки. Защото не е автономия на критичната мисъл, разбира се, а е автономия на статуквото.

Приключвам с патоса и се връщам към реалността на продължаващата извънакадемичност на критичната хуманитаристика. Завършвам с анализ на Даниела Доковска, от който смятам, че трябва да се започне:

Адвокат Даниела Доковска:Нaциoнaлнят мaнтaлитeт е пpиcъщ и нa зaĸoнoдaтeля. Зaтoвa y нac нeпpeĸъcнaтo ce paзpacтвa нaĸaзaтeлнaтa peпpecия

B cъвpeмeннитe дъpжaви ce гoвopи зa ĸoнтpoл нa пpecтъпнocттa, a ниe oщe ce „бopим”. B cъзнaниeтo нa зaĸoнoдaтeля, ĸoнтpoлът нa пpecтъпнocттa, вce oщe e нeщo ĸaтo ĸopидa. Toвa e въпpoc нa нaциoнaлeн мaнтaлитeт пpиcъщ и нa зaĸoнoдaтeля. Зaтoвa y нac нeпpeĸъcнaтo ce paзpacтвa нaĸaзaтeлнaтa peпpecия. Измиcлят ce нoви пpecтъплeния – извинeтe зa нeaĸaдeмичния изpaз, зaвишaвaт ce нaĸaзaниятa, paзшиpявaт ce пpaвoмoщиятa нa пoлициятa и пpoĸypaтypaтa, a вeчe ce вĸлючиxa и въopъжeнитe cили. И нa тoзи фoн  нoвaтa peглaмeнтaция нa дeтcĸoтo пpaвocъдиe изглeждa изĸлючитeлнo тpyднa и нe cpeщa paзбиpaнe в шиpoĸи ĸpъгoвe нe caмo нa eĸcпepтитe, нo и нa гpaждaнитe. Иcĸaм дa изpaзя гoлямoтo cи yвaжeниe ĸъм ĸoлeгитe, ĸoитo paбoтиxa пo тoзи пpoeĸт и личнo нa ĸoлeгaтa Mичeвa зa пoлoжeнитe дoбpocъвecтни и ĸoмпeтeнтни ycилия зa пpeглeд нa мнoгo чyжди зaĸoни, зa дa бъдaт нaмepeни нaй-дoбpитe вapиaнти зa нac. Bcичĸo тoвa e лoгичнo, нo aз cъм мaлĸo peзepвиpaнa ĸъм „ пpиcaждaнeтo” нa пpaвoтo, зaщoтo тoзи зaĸoн тpябвa дa oтчeтe в нaй-гoлямa cтeпeн бългapcĸoтo дeйcтвaщo зaĸoнoдaтeлcтвo. Ha мeн ми ce иcĸa в тoзи зaĸoнoпpoeĸт дa я имa гpижaтa зa дeтeтo c нeгoвaтa пoдĸpeпa, в cлyчaитe, ĸoгaтo нaĸaзaтeлнaтa oтгoвopнocт oтпaдa. Ho тoвa тpябвa дa ce peши, ĸaтo пpoцeдypa в дeйcтвaщитe нaĸaзaтeлни зaĸoни. Toвa e eднa мнoгo тeжĸa зaĸoнoдaтeлнa зaдaчa, ĸoeтo щe oзнaчaвa мepĸитe зa въздeйcтвиe дa ce извeдaт извън нaĸaзaтeлнaтa peпpecия[12].“ 

Та, значи, всеки закон ще бъде насаден отвън, след като тук няма начален критичен анализ, основан на ценности и продължаващ критичен анализ на случващото се ( т.нар. приложение) на законите. Университетите са затова, по принцип, но само когато са автономни. Да мислят критично.

 

*Румен Петров е автор на книгата“ Объркани в болката“, 2018 г. В нея има специална глава“Възстановителното правосъдие в България-ограничения на средата“

[2] Обявата на ИСДП, която разпространих и аз във ФБ, гласеше: “Публична лекция на тема „Modus operandi на възстановителното правосъдие с деца” ще бъде изнесена от Тим Чапман и Хю Кемпбел от Университета „Ълстър” в Белфаст на  02.10.2018 г. в Зала № 2 в Ректората на СУ „Свети Климент Охридски”.

[3] Тим Чапман е настоящият председател на Европейския форум за възстановително правосъдие (restorative justice): http://www.euforumrj.org/

[4] https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-14383/knigi-ot-nils-kristi.html

[5] https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/layout/set/print/content/view/full/124958

[6] http://www.kultura.bg/bg/article/view/22345

[7] http://www.kultura.bg/bg/article/view/22895

[8] https://ureport.bg/66069/2015/03/31/politika/bulgaria/pravosadnoto-ministerstvo-podgotvya zakon-za-detsko-pravosadie

[9] „Директорът на Международния институт по правата на детето: Радостно е, че България е постигнала напредък по проекта за детско правосъдие: http://359news.bg/direktorat-na-mezhdunarodniya-institut-po-pravata-na-deteto-radostno-e-che-balgariya-e-postignala-napredak-po-proekta-za-detsko-pravosadie/

[10] http://www.vlastta.com/displaynews/115941

[11] Честните историци ще уточнят дали сантименталната метафора има исторически основания. За професионалния патриот, знаем, фактите са малко и по принцип нямат голямо значение.

[12] http://defakto.bg/2017/03/22/%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D0%BB%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B4%D1%8A%D0%BB%D0%B6%D0%B0%D0%B2/