Тинк-танковете – част от конспирация,или носители на либерална грамотност?

Севдалина – Доли Сандева е родена  във Варна. Завършва НАТФИЗ  „Кр. Сарафов” , специалност театрознание, теория и история на изкуството. Доктор на науките.  Работи като драматург в различни български театри и като редактор в БНТ. От 1990г. до 2015г. е  на работа в немската Фондация за свободата „Фридрих Науман” като асистент на проекта за Източна и Югоизточна Европа

 

В самото начало на прехода новите десни политици, хора от  философските среди, от  литературния „ъндърграунд“ и от  младите  независими издания , се събирахме в един апартамент близо до градинката на „Кристал“, прочута с гражданските протести и сблъсъци с полицията. Доколкото си спомням, това беше първата адресна регистрация на фондация “Фридрих Науман”, където ти работеше. Какво бе впечатлението ти от хората, които идваха там да обсъждат  неща свързани с  демократизацията на страната, с началото на свободните медии и правата на  малцинствата?

Това беше времето на неистов ентусиазъм и на известна доза страх, на еуфория и на съмнения, време  когато хората бяха жадни за нови идеи и знания. Добре помня датата първи март, 1991 г. когато се нанесохме в този стар софийски апартамент, първият офис на Фондация „Фридрих Науман” в България. Спомените ми, и емоционални, и рационални , са свързани с десетки лица на млади хора, повечето от които бяха на възраст между 30-40 години, т.е. хора в най-активнита си и продуктивна възраст, когато човек е все още любопитен, но и достатъчно готов да натрупва знания и опит. Офисът беше отворен почти денонощно и бързо се превърна в дискусионен клуб. Разговори, спорове, идейни провокации, приятелски раздумки за свобода, демокрация, либерализъм, целия регистър на политическото пространство бе важен.  В този смисъл в онези първи години нямаше такова разделение на „леви“ и „десни“, на консерватори, или либерали, или социалдемократи, защото всичките тези понятия /казвам го от личен опит/ бяха доволно неразличими, особено за широката публика. Разбира се, не говоря за философското или политологично образованите.  Това политологическо знание се преподаваше тук, във фондация „Науман“ в същинския смисъл на думата – с таблици, с графики, с книжки, с брошурки. Трябваше да  се помогне на хората, които десетилетия наред бяха облъчвани с една и съща идеология, да започнат да разграничават отделните политически движения в цивилизования свят. Фондация „Фр. Науман“ беше буквално училище, първата политическа школа след промените у нас  Нямаше партийни лидери. Имаше хора само с достоен ентусиазъм. Бяхме като от един клас, като съзаклятници.  Всички с висок интелектуален капацитет. Или поне аз съм ги възприемала така. А и първите ни прояви бяха в почти приятелски кръг.  Тези, които ги обучаваха правеха това с много всеотдайност и,държа да подчертая, напълно безплатно. Припомням също, че фондацията бе първата немска политическа формация, която стъпи у нас. А това носеше своите предимства що се отнася до целевата група, а и до тематичния спектър, за който ме питаш. Доста по- късно във времето се появиха другите немски политически фондации – „Конрад Аденауер”, „Фр. Еберт”, „Ханс Зайдел”.

Кои бяха основните лектори при вас?

Лектори едва ли е точната дума в случая. По-скоро референти или модератори. Семинарите се провеждаха основно с хора от Германия. Трудно си спомням имената им, това са повече от 25 години от тогава. Добре си спомням обаче взаимното любопитство и добронамереност от страна и на българи и на германци.

Познавах Арно Векбекерзапален беше да ни събира и да обсъждаме сума неща!В Бостън участвах в едномесечна програма “Promoting Tolerance”, организирана и от  него. Упрекваше ме,че либералите не сме представени достатъчно в Парламента…

Той беше ръководител на проекта, отговаряше  за България и Румъния. Участваше във всичките ни дискусии,семинари, конференции. Притежаваше удивителното качество, усет, интуиция дори,  да превърне кръга около фондацията в едно либерално семейство. Стремеше се да бъде ментор, да го възприемат като приятел, като съветник. Привличаше за референти както свои колеги от съседни европейски страни, така и хора от централата на фондацията в Германия, както и учени и журналисти, членове на Свободната партия на Германия / либералите/.

Кои бяха партньорите от българска страна ?

В първите две години идваха основно журналисти, студенти,учители, интелектуалци, така да се каже свободни граждани. Хора с демократична настройка, които биха могли да бъдат спечелени за либералната политическа идея,  Всички те не бяха партийно организирани. Мога да кажа,че те очакваха „светлото бъдеще на България“! Идваха и от любопитство, или  от искрен интерес към политическия живот на страната. Така че, в тези години имаше повече „кръжочна работа“, отколкото работа с политически лица. Апартаментът до „Кристал“, за който ме питаш,  се превърна в нещо като „щаб-квартира“. Като дом за всички тези хора, които идваха от улицата, от поредния митинг, или  от поредната дискусия. Търсеха се един друг. Тази „територия“ се зареждаше с толкова история!…Не съм имала самосъзнанието, че всичко това трябва да се запише…Защото това време никога повече няма да се повтори! Няма да има никога повече такъв живот в България, който да носи толкова положителна енергия, толкова положителна емоция. . И от тези денонощни разговори се раждаха и много ценни идеи, част от които нашите сътрудници публикуваха във вид на статии, лекции, телевизионни интервюта…Тука се  формираше цялата гама от послания, които да дадат новия смисъл на демократизираща се България.

А вече след 1993 г. акцент стана работата с организирания либерализъм, т. е. с политически субекти, с партии с повече или по-малко либерален профил. Първата от тях беше възродената Радикалдемократическа партия,  а по-късно и партията на Димитър Луджев „Нов избор”.

Иван Кръстев, Деян Кюранов, издадоха десетки статии, Лили Александриева написа рядко ценни документални книги за събитията до 1989. Те участваха в тези първи години и като експерти от България в знакови  международни конференции, на които се дебатираха основни проблеми на  гражданските права и пазарната икономика, на трудностите на политическия диалог в страните от Източна Европа. Това е моят спомен. Твоят какъв е?

Ще започна с това, че дължа много в човешки и в работен план на тези хора, за които ме питаш. Те ме мотивираха да участвам в процеса на установяване на фондация „ Науман” в България. На тях дължа политическото си „ограмотяване”. С времето и по различни обстоятелства пътищата ни се разделиха, но и до днес съм им благодарна за това, че през това време  споделяхме надеждите и разочарованията си, носехме заедно товара на отговорностите. Благодарение на работата с тях се срещнах със забележителни личности, с които при други обстоятелства не бих имала контакт.  Деян Кюранов. Той беше един най-почтените хора, които съм познавала. В политическия смисъл на думата, но и не само. Убежденията му по никакъв начин не можеха да бъдат изместени от конюнктура, или от силните на деня! Той е толкова последователен в своите убеждения и в отстояването на тези убеждения! Това е видно от всеки публикуван текст или аналитичен материал, под който се е разписвал.  Иван Кръстев е човек, на който “Науман” дължи много. Той има огромна способност на медиатор, а лекотата с която общуваше с хората, довеждаха до все повече и повече позитиви. Както за работата на Фондацията сама по себе си, така и за връзките между отделните групи, които започваха постепенно да се оформят. С днешна дата и Иван и Деян продължават да са програмни директори на Центъра за либерални стратегии, като пътят на Иван като политически консултант и талантлив анализатор прескача вече границите на Европа.

Ще добавя и още няколко имена на наши сътрудници, тясно свързани с началните години от работата на фондацията. Между тях са работохоликът Красен Станчев, създател на Института за пазарна икономика, Евгений Дайнов, току що завърнал се от Англия и пълен с нови идеи и послания, изследователят на социума и прецизен историк Валери Русанов, също младите тогава юристи Йонко Грозев, Кристиян Таков, Стефан Кючуков. По-късно се включваха и други хора – юристи, социолози,филолози, журналисти. Години след това започнаха изненадите…

Какво имаш предвид?

Не искам да изреждам имена, но бях изумена от факта,че някои от нещатните ни сътрудници и партньори се оказаха сътрудници  на тайните служби. Някои като откровени доносници, други като щатни служители на  Държавна сигурност…. Не съм имала какво да крия, но още се чувствам доста дискомфортно – заради собствената си наивност и заради пълното отсъствие на катарзис – личен, обществен, политически. Тези искрени разговори, споделянето на мнения и позиции, цялата еуфория около настъпващите промени в нашата страна, мисля, предполагам, е било транслирано по  каналите на все още действащите служби. Тези служби, ако и формално да бяха разтурени, продължаваха своята дейност, както виждаме и сега, 27 години по-късно след събитията от 89-та години. Службите се оказаха много  жизнени, много устойчиви, като плевели, които са се забили в снагата на демократична България. Разбира се, доколкото можем да говорим за демократизацията й. Човек се чувства ужасно зле, когато осъзнава,че срещу него е стоял някой, който всъщност го е „препитвал“…А аз съм си изграждала отношенията с този някой на базата на уж идейно съмишленичество. Навярно тези  посетители на нашия офис от онова време  сигурно са изпитвали „идейна криза”. Така де, като не знаеш „добро ли, зло ли насреща иде”…

Кога разбра за техния двоен живот? Едва след като бяха огласени като агенти на Държавна сигурност, така ли?

Да, след като бяха огласени. Тогава никой от нас не подозираше, че са такива. Кои са добрите и кои лошите са ясни само в посредствените криминалета. В наши дни  те станаха собственици на много влиятелни медии, занимават се с изкуство, развиват мощни бизнесструктури,  оглавяват или влизат в новите политически формации и така нататък. Други пък просто пропаднаха. Извинявай, но много ми личи, когато започна да говоря за тези неща…

Имали ли са  тайни задачи, за да идват във Фондацията? Да не би да са  били с раздвоена идентичност – ченгета от бившата Държавна сигурност, но и любознателни за съвършено младата ни демокрация?

На сложния въпрос няма прост отговор. Според мен било им е  важно да се ориентират. Не зная до колко са осъзнавали,че през тях се наблюдава Фондацията. Прекрасно си спомням усещането за несигурност у повечето хора накъде ще поеме страната.. Никой не знаеше, казано на народен език, дали няма да се обърне палачинката. Дали няма да е нужно отново да се присламчат към старите структури и система. Никой не знаеше дали ще се удържи, дали няма да се разпилее тази енергия за промяна. Мисля,че много от тях имаха сериозен личен капацитет, имаха своите изградени биографии и кариери и много внимателно се ориентираха за конфигурацията на политическия терен.

Как се зароди Центъра за либерални стратегии?

Това стана през 1994 година. Политическата ситуация в страната стана много нестабилна, потенциалните партньори на фондацията се разроиха на крилца и перца.Либералните формации се разпадаха една след друга. Шпиономанията превземаше както медиите, така и части от общественото пространство. Особено подозрение будеха немските институции  и специално  фондация „Фр. Науман”, за която говорим. А това препятстваше нормалното функциониране и активностите й в страната.Тогава ръководството на фондацията  предложи  да се създаде българска институция, с българско управление, която да бъде проводник и пропагандатор на либералните идеи. Трябваше да не излиза толкова на преден план Фондацията като институт за политическо ограмотяване. Налагаше се и смяна на концепцията за финансиране на дейностите и сътрудничеството с партньорите. Така една чисто българска институция пое функциите на Фондацията. Стратегията  бе да се изгради партньорство на място и по начин,чрез  който по-ненатрапчиво, по-близо до българския манталитет да се задейства механизъм за разпространение на либералните идеи и политически практики. А Фондацията да продължи финансовата подкрепа на проекта. Така юридически се разделиха двете институции – „Фондация „Фридрих Науман” и  ЦЛС. Учредители и програмни директори на новата българска институция, наречена Център за либерални стратегии станаха Иван Кръстев, Деян Кюранов, Виолета Караиванова, Йонко Грозев. Вече споменах ръководителя на българския клон на фондацията Арно Векбекер. Той по статут имаше право на вето върху решенията на  ЦЛС, доколкото фондацията в негово лице бе основен донор в тези първи стъпки на Центъра. Много скоро обаче се появи напрежение между „Фондация Науман” и ЦЛС. Получиха се и  известни лични напрежения между Арно Векбекер и Иван Кръстев и Деян Кюранов. Те категорично скъсаха пъпната връв с Фондацията. Монополното право на представителя на фондацията, изразено като единствено възможно роди серия от нелицеприятни разговори и намесата на много хора, включително и на президента  д-р Ж. Желев в качеството му на изявен либерал. Ръководството на фондацията в Германия заключи, че проектът в България е тотално компрометиран и офисът трябва да се затвори. Което и стана. Център за либерални стратегии пое по своя самостоятелен път, достатъчно еманципиран и обвързан с нови проекти и партньорски връзки.

След няколкомесечно прекъсване, за радост, проектът на фондация „Фр. Науман”- България бе реанимиран и с двама нови сътрудници – Аспарух Панов и Евелина Първанова, плюс мен.  В края на 1995г. пое в пълен обем програмните си задачи. През втората половина на 1995 г. бе въведена  нова стратегия за дейността на фондация „Фридрих Науман”в Централна, Източна и Югоизточна Европа. В рамките на тази стратегия, в България бе създаден Съвет за либерална политика и политическо образование, който да консултира фондацията при работата й в България и да препоръчва проектите, които да бъдат подкрепяни от фондацията. Съветът обединяваше политици, политолози, икономисти, публицисти и журналисти, представители на либерални политически партии и неправителствени организации.

Либералният съвет бе учреден официално на 15 ноември 1995 г. (с проучвателен срок на дейност до края на 1996 г.), като за председател бе избран Аспарух Панов от Института за либерални изследвания. Ето и съставът на Съвета: д-р Фридрих Бауерзакс от Регионалния офис на фондацията за Централна, Източна и Югоизточна Европа, Евгений Дайнов, Център за социални практики и списание „Инсайдър”, Иван Гунчев и Емил Мингов, Център за нова политика, Юлия Гурковска, кабинет на Президента д-р Желев, Стефан Хаджитодоров, РДП, Иван Кръстев, Център за либерални стратегии, Михаил Неделчев, дружество „Гражданин” и списание „Демократически преглед”, Георги Новаков, фондация „Зора”, Соломон Паси, Атлантически клуб, Валерий Русанов, Асоциация „Аксес” и Красен Станчев, ИПИ. С административните въпроси се занимаваше изпълнителният координатор на фондацията в София Евелина Първанова.

Той се създаде под егидата на Фондация „Фридрих  Науман“, която искаше да обедини всички либерални „парчета“ от политическото пространство на България. Защото типично по български, всеки започна да тегли чергата към себе си. В онези години те имаха нужда и от финансова подкрепа, за да провеждат своите семинари и конференции. Не става дума за раздаване на пари, а за проекти, съфинансирани от Фондацията.

Нека поговорим малко за следата, които оставиха тези  „тинк-танкове“. Преди близо десетина години излезе една доста съмнителна като научна етика книга „Експертите на прехода“. В нея авторката  Достена Лаверн, представяща се като „политически антрополог“, даде своята версия за работата на експертите по либерализъм. Сред тях основно място заемаха политолозите, за които вече говорихме – Иван Кръстев, Деян Кюранов, Евгени Дайнов. Версията на Лаверн беше типична   за конспиративното мислене  на левицата у нас. Нещо като „контраверсия“ на онази, за дългата ръка на Държавна сигурност манипулирала прехода. Каква е  според теб истинската стойност на участието на тези тинк-танкове в  политическия живот през 90-те години на м.в.? Наистина ли те оформиха „сива зона“, в която смесваха частни, национални и международни интереси?

Считам това „изследване“ на политическия живот на България за изключително недобронамерено в научно отношение ! Претенцията за комплексна оценка на теорията и практиката на либерализма и неговите апологети в България е на едно твърде спекулативно ниво.  Не искам да използвам по-тежки думи , но тази книга е едно клеветничество. Срещнах твърдения не само манипулативни, но и толкова дълбоко неверни, без никаква документална подкрепа, субективно оцветени, че ако не бяха толкова здрави нервите на хората, за които става дума, то би могло да се стигне до съд! Това е реакцията когато някого оклеветяват. Но тази  книга определено не остави следа. Не съм чувала някой някъде да я цитира.

Що се отнася до НПО и тяхната дейност на полето на политиката  през 90-те години на м.в. то струва ми се, че се изкривява фокуса в огледалото за обратно виждане. Системните дефицити в работата на българските партии не са плод на интервенция от страна на НПО-тата, а са резултат от невъзможността на основните играчи да формулират и узаконят ценностната си ориентация. Тази елементарна логика не задоволява „търсачите на истината” за българския преход и тогава на ход са конспиративните теории, в които се давим и днес.

Значително по-късно, по моите съвършено периферни наблюдения се очерта профила на т.н. „сиви кардинали”, когато ресурсите на политическото се изместиха от икономическото лоби.

Но до ден днешен  за мнозина, тръгнали от Фондация “Фридрих Науман”, останаха негативни стереотипи в общественото мислене за тях. Политици и жълти медии днес буквално стигматизират  „тинк-танковете“. Имат ли някакви основания твърденията им за  хора от  гражданския сектор, че са „сиви кардинали“ в политическия живот днес?

Не искам да хвърлям камък по никого. Много неща се повтарят папагалски, а се искат усилия да се проверяват твърденията. Разбира се, че много хора разбраха, че има келепир в това да бъдеш неправителствена организация. Да си свързан с организации извън територията на страната… На мен ми се губи нишката на достоверност, не съм прочела или видяла кой от кабинета на кой министър или депутат влиза и излиза. Работата ми във Фондация „Науман” продължи след „развода” с ЦЛС и ще бъде несериозно да умножавам слухове. Не съм пряк свидетел. Мога само да предполагам.  Освен това дали използваш експертния си капацитет в лично качество или от името на НПО-то, което представляваш също имат съответния политически резонанс. Някои се опазиха от такъв вид „услуги” – Деян Кюранов, Красен Станчев, Лили Александриева, Йонко Грозев, Кристиян Таков, моя доскорошен колега Аспарух Панов. При други надделя свръхегото. А това неминуемо обременява представата за независимия експерт и размива отговорностите му. Образът му обраства с негативи. Безпринципното поведение се обезценява.  И някои трябва да плати цената на тази „скокливост” по игралните полета.

Имаше ли, накратко, смисъл от действията на Фондация “Фридрих Науман”?

 Според мен – да! Нищо,че в момента се чува  този вой срещу либерализма като бич на човечество. За мен това ще отмине. Върховенството на закона, правата на личността, свободата на индивида и на обществото като цяло, това са темелите на либерализма, те няма как да бъдат отменени! Въпреки надигналата се популистка вълна. Няма как върховенството на закона да бъде пренебрегнат! Не може  личната свобода да означава  да правиш всякакви безобразия! Днес доминира тезата за силната държава, за силния водач, за силната ръка – но мисля,че това ще се изчерпи по-бързо отколкото ние си мислим! Ще поискаме пак за бъдем свободни. Ще поискаме повече демокрация. Ние сме живяли в условията на тоталитаризма, не мисля,че робът отново ще заобича своите вериги! Фактът, че в новия политически цикъл се включват съвсем млади хора, които се обединяват около идеите на либералната политика и създават свои организации – партии  и НПО-та ме кара да бъда умерен оптимист. А какво страшно има да започнем дебата за либерализма отначало?! Няма да е лесно, със сигурност.

 

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).