Тотка Монова: Ще има ли край прекрасният свят на корпоративния журнализъм

 

“Вече почти не се съмнявах, че Той е Медията, че е нейното въплъщение, нейното човешко измерение…

А сега започнете да свиквате с мисълта, че вашият бог не се казва Исус Христос. Бог е Медията. …

Добре дошъл в дивния нов свят! В света, който се управлява от  медията. …

И хората ще тръгнат след своя нов бог .(…)

Защото в действителност  човекът не е разумен, а водим. Засега по силата на  навика ние го наричаме homo sapiens. Но би трябвало да го наречем хомо ленивус, хомо тъпикус, хомо идиотос или хомо дегенератос.

И  няма никакви  други разумни форми на живот, освен media sapiens.”

 

Сергей Минаев, Media Sapiens /1/

 

Сергей Минаев обяви началото на Великата отечествена медийна война.  В  “Media Sapiens” героят му Антон Дроздиков  демонстрира как на практика Нийл-Постмановото “ще се забавляваме до смърт” се трансформира  в  “ще воюваме до смърт” по медийните бойни полета. Както всяка война, така и тази започва без никой да пита гражданите искат ли да участват в нея. При това те a priori са нейни жертви, а максимата на известния древен философ “аз знам, че нищо не знам”, положена в полето на новите, високо технологични, средствата за масова информация, е доведена до абсурд. Минаев сам определя основната цел на романа си – да създаде култ на ненавист към медиите. За да осигури тоталното влияние и манипулация върху аудиторията, героят Дроздиков реабилитира дори Йозеф Гьобелс като „гениален експерт по пропагандата и медиите”. Сергей Минаев – търговец на алкохол и бизнесмен, автор и водещ на телевизионни предавания, автор на сценарии за документални филми, завладя руския книжен пазар с романите си, независимо от ревностните си критици и отрицатели. Книгите му взривиха обществения интерес и оглавиха преди години всички класации в Русия, без това да се дължи нито на сюжета (добре познат например от филма “Да разлаем кучетата”), нито на писателската му дарба. Минаев не прави висока литература, той не е нито традиционен разказвач, нито модерен или постмодерен автор. Диалозите и наративът са най-слабите места в писателското му творчество. Минаев обаче е съвременен идеолог в буквалния смисъл на думата и отричайки Корпорацията (особено ярко в романа „Духless”) и Медията, той – дори и да го не иска или съзнава – на практика се превръща в техен апологет; той разкрива с ужасяваща обективност прекрасния нов на Медийната Корпорация, като не ни дава надежда, че можем да влияем, регулираме или дори да ограничим безмерната й власт.         Корпоративната култура е паралелен свят, изкуствен, урбанизиран, технологично създаден и в този смисъл неекологичен – тук се влиза със съзнателно отработени поведенчески техники и модели – в този смисъл, представителите на тази култура все повече се отдалечават от “естествено заченатите” в смисъла на героите от филма “Гатака”. Този свят е херметичен, движението става само вътре из етажите и коридорите на корпорацията, като придвижването по вертикала е същинската цел. Най-важното за корпорацията е да продава с максимална печалба, като не е задължително печалбата да има единствено финансови или икономически измерения – могат да се продават идеи, лица, сюжети, ценности, медийни послания. Корпоративната култура има свойството да засмуква, да подчинява масовите потребители/публики. Една от причините за това е, че ръководещият принцип е външното е по-важно от вътрешното. Защото продава именно външното, видимото, моментално разпознаваемото. „Най-важното е невидимо за очите” (по Екзюпери) е неработещ принцип за съвременните масови медии, той отдавна се е модифицирал в „най-важно е видимото”. Така пред мнозинството Достоевски окончателно загуби битката с Паулу Коелю, Хорхе Букай, Роз Мари де Мео или Венета Райкова. Важното е масовата публика да консумира, всекидневно, ежечасно, колкото повече – толкова по-добре. Или както ни казва Норберт Болц: „Комуникацията се оказва авангард на консумизма…Клиентът трябва да бъде оплетен в комуникации /2/ – ето защо са нужни стоки, които същевременно биват и дискурсивни факти.(…)Чувствата достигат истинската си интензивност не в живота, а в медиите и в консумацията.”/3/ Още нещо важно – „човек не може да се промени, но може да се „саморазкаже” по различен начин и да си сложи друг идентичностен грим. Ето защо най-важната задача на маркетинга и рекламата е да помагат при формулирането на самоконструирани истории, с които индивидите могат да се идентифицират.”/4/ При доминиращото участие на медиите във всички значими обществени процеси, през последните 30 години в публичното ни пространство се „самоконструираха” толкова много истории, че всеки, в зависимост от социален статус, образование, ценз, манталитет, личностни стереотипи и пр. успя да си намери своя „идентичностен грим”. А съзнателно провежданата политика на различните медийни корпорации успя – продължава да го прави и днес –  да парцелира общността, да сблъска различни социални групи, да противопостави до радикалност „нашата самоконструирана история” на „вашата самоконструирана история”. Корпорациите обективно не притежават интегративни функции, те винаги са в конкуренция, такава е логиката на пазара. Важно е обаче да се отбележи, че макар и за кратко, в резултат на конкретна общественополитическа ситуация, различни по характер корпорации могат да действат синхронно в името на някаква глобална, твърде често наднационална, цел, което за съжаление не е продиктувано от реалните потребности на хората (аудиторията, потребителите, таргет групата, избирателите и пр.). Илюзия е, че можем да сменим наложения за момента „идентичностен грим” (тренд!), ако това не е в интерес на медийните групировки. Можем обаче да провокираме гражданското общество да се обедини и да окаже отвън натиск върху корпорациите и  виждаме тези процеси („жълтите жилетки” във Франция са само един от многото примери) в европейските държави с утвърдени, стари демокрации.

Връзката медиии – политика – власт винаги е била ключ към разбирането на процесите в обществото, особено ако то преживява такъв специфичен, нямащ досега аналог в историята, преход. Деветдесетте години на ХХ век някои медийни изследователи определиха като десетилетието на таблоида и въведоха термина таблоидизация като синоним на елементаризиране на социалните факти и проблеми, резултат от пределното опростяване както на съдържанието на медийните послания, така и техния език. Именно таблоидизацията е трендът на корпоративната журналистика. Рационалното и интелектуалното не продава и в този смисъл тенденцията за размиване на границите между високо и ниско, между аналитични и качествени медийни послания и таблоида е обективен процес. „Мисля, че качеството се влияе много силно от това, че частните медии се ръководят като фирми, задължени максимално бързо да увеличат печалбите си/3/, без да обръщат голямо внимание на качеството. В много от случаите журналистическата професия на практика се превръща в чисто декоративен елемент, а в публичните или държавните медии положението все още е доминирано прекалено силно от различни политически интереси” – твърди Кристоф Зодеман от Медийната агенция ”Югоизток”, фирма за производство на телевизионни програми, ангажирана и в региона на Югоизточна Европа. /5/ Като анализира приватизирането на медиите в бивша Югославия, Зоран Арацки смята, че проблемите в балканските държави са сходни, защото „няма ясна позиция по отношение на метода на приватизиране”: „В повечето страни приватизацията започна спонтанно, без ясна идея за това кой може да бъде собственик и доколко пространството на собственост може да бъде предоставено на един човек или на една корпорация, па била тя и мултинационална. Едва години по-късно в тази дейност се включва и държавата със слаби опити да регулира взаимоотношенията. Оказва се, че и тук действията не са много чисти, тъй като страните в Югоизточна Европа в голяма степен са корумпирани, поради което са избухвали множество афери, за които много рядко се е говорило открито… Данните говорят, че главните инвеститори на компаниите са от Германия, Швейцария и Скандинавските страни, особено в печатните медии, докато действителните глобални компании (предимно с американски капитал) все повече навлизат на пазарите на тези страни в телевизионното и в радиоизлъчването.” /6/ Според Арацки качествената, елитна преса a priori не може да се случи в балканското медийно пространство. Джон Кенет Гълбрайт още преди половин век написа, че „големите повелители на печата” са заменени от „синтетични личности”, създадени от организацията, т.е. от медията: „Голяма част от информацията (…) се разпространява от организацията, а не от индивида, от личността. Във всички случаи репортерът говори в рамките на организационния консенсус. Всички те биват внимателно наблюдавани и ограничавани, въпреки че могат да отричат това в момент на самооценка.” Според Гълбрайт днес с малки изключения шефовете на големите вестници са анонимни, а “синтетичните личности” са създадени от организацията (медията) с единственвената задача да обслужват собствените й корпоративни цели. /7/ Именно тук според мен е имплицитната връзка между свобода на медията и вида послания, които тя създава. Синтетичната личност твори специфична регистрираща журналистика, която е встрани както от интерпретацията и анализа, така и от разследването на социалните факти. Подчинена на институцията, тя произвежда на пръв поглед авторски, но в същността си деперсонализиран поток от медийни послания, които от една страна не оставят трайна следа в съзнанието на аудиторията, а от друга – не представляват реална заплаха за властта. Д.Чалаби развива идеята, че краят на класическата журналистика идва, когато медиите се превръщат в индустрия: „От форум за дебати и източник на необходима, безпристрастна, фактологична информация, върху която да се дебатира, журналистиката се превръща в продукт за привличане на публика, в търговска стока, чиято стойност зависи от силата й да привлича. Работата на журналиста вече не е да поражда дебати и да просвещава читателите по отношение на участието им в управлението, а да създава такива продукти. (…) Сериозните теми се изтласкват към периферията и в същото време се покрива един по-широк спектър от неща и дейности./8/ Макманъс също дава подобни примери за това как информативната журналистика бива изместена от тъй наречената от него „отпадъчна журналистика”. Ноам Чомски отдавна квалифицира транснационалните медийни корпорации като корпоративен тоталитаризъм и отбеляза, че той е много по-страшен и с непредвидими последици за разлика от класическите затворени тоталитарни общества, с които светът се раздели след падането на Берлинската стена, защото хората са трайно изолирани от същинските проблеми, а вниманието им е отвлечено. Според него корпоративният тоталитаризъм се случва по хоризонтала, наднационален е и може да обхване много държави едновременно. По-точно той се случва в толкова държави едновременно, в колкото Корпорацията е открила свои филиали.  Френският журналист Серж Алими е краен в оценката си, че днес професията е мафиозна структура, а медийните босове във Франция функционират като твърди ядра. Според него днес рекламата и спонсорите задължават един вестник да се продава два пъти – първо на рекламодателя, после на читателя. /9/ Редица автори в последното десетилетие на ХХ век (Спаркс, 1991; Голдинг, 1998; Бел, 1991;) чрез различни изследвания стигат до извода, че непрекъснато се разширява пропастта между информирания елит и забавляващите се маси. /10/

Факт е, че откриваме проекции на негативните световни тенденции, свързани с монопола на мултинационалните компании във всички сфери на българското медийно пространство. Към тях обаче трябва да се прибавят и всички негативи, наследени от десетилетия тоталитарен режим. В България в областта на медиите еднопартийният комунистически монопол изключително успешно метаморфозира във финансов монопол и наложи на медийния пазар доминирането именно на таблоидните формати в пресата и шоу и риалити форматите в праймтайма на електронните медии. В началото на Прехода медиите имаха своя коректив в едно – бих го нарекла – тренирано съзнание. Медиите в този период бяха принудени да се съобразяват с това съзнание, защото то имаше рефлекса да открива, да разпознава зад тоталитарната фикцията реалността, а зад псевдореалността на социалистическата преса, радио и телевизия – фикцията. Съзнанието бе чувствително по отношение разпознаването на онтологично/неонтологично, пресъздавано в журналистическите текстове. И медиите се съобразяваха с това. Те говореха, въпреки експлицитните идеологеми и видимото обслужване на конкретни партийни или корпоративни интереси, за политическото с езика на политиката, за бизнеса с езика на икономиката и за шоуто с езика на развлекателното. Въпреки наличието на ясно изразени политически послания, които често се превръщаха в доминанта по страниците на вестниците, в първите години на Прехода в повечето централни вестници беше видна демаркационната линия между високо и ниско, в много от публикациите личеше стремежът за максимално приближаване на медийния свят до реалния, а това е същностният белег на качествения журнализъм. В електронните медии, от своя страна, все още имаше добър избор на коментартни и аналитични предавания, както и на културни формати. На външните спрямо журналистиката и медиите интереси, материализирани в непрекъснати трансформации на собствеността, им бяха необходими почти десет години, за да се разпаднат тези граници. А стагнацията, икономическата разруха, безработицата, несигурността, високата престъпност, корупцията, политическата нестабилност обективно доведоха до това, че тренираното съзнание от началото на Прехода, с цел самосъхранение, насочи остатъка от силите си в посока оцеляване. Така в началото на новия век мечтата на собствениците на медийните корпорации се сбъдна – те имаха вече за своя масова аудитория това, което У. Липман безцеремонно нарича „объркано стадо”. „Обърканото стадо” – допълва Н.Чомски термина на Липман, – също има функция в демокрацията. И тя, според Липман, е да бъде зрител, а не действащ участник. Но освен тази функция, хората в стадото имат още една – защото все пак говорим за демокрация. От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на „специалната класа”.  И това е така, защото живеем в демократична, а не в тоталитарна държава. Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на „специалната класа”, те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници. Така е при „правилно функциониращата” демокрация.” /11/

Непрекъснатото преразпределение на собствеността върху медиите у нас е една от основните предпоставки за създаването на трайно нестабилна среда, в която редакциите и творческите екипи трудно успяват да реализират информационна стратегия,

отговаряща както на изискванията на модерния свят, така и на специфичните особености на едно преструктуриращо се общество. Корпоративни интереси посредством икономически механизми създадоха у нас медийна система, в която a priori отсъства елитната, качествена журналистика.

На въпроса, дали според него свободата на словото в САЩ е в опасност, Гор Видал отговаря категорично: „Разбира се, че да. Страната принадлежи на шепа хора, които контролират и медиите. Погледнете към General Electric. Те правят атомни оръжия за Пентагона, а освен това притежават кабелния канал NBC News, което е един много изтънчен апарат за цензура, вътрешно присъща на системата. Гениално е. Това е като електронна клетка около нацията, която не позволява на информацията да проникне вътре.” /12/ В края на миналото столетие проф. Робърт Карл Маноф, ръководител на Центъра по проблемите на войната, мира и новите средства на информация при Ню Йоркския университет, обяви края на класическия журнализъм. Десетина години по-късно Джон Пилджър регистрира рязко намаляване на разследванията, проучванията и анализите в масмедиите, както и отдръпване от целите и функциите на класическата журналистика. Според него това е обективен резултат от тоталното налагане на медийните конгломерати, които предпочитат забавни програми и шоута и възпрепятстват журналистическото специализиране в една конкретна област. Прилагането на формулата новини + забавни програми, при непрекъснато местене на информационните центрове, съчетано с постоянна липса на време за анализ и интерпретация, създава според него така наречения „корпоративен карцер”. /13/ Корпоративният карцер обективно води до изолация на населението от най-значимото, което се случва в обществото, преструктурира обществения дневен ред, отклонява вниманието от политическата власт и управлението. Пространството на съвременната журналистика днес очевидно е някъде между корпоративния карцер и електронната клетка на Гор Видал. Исторически погледнато, основните черти на корпоративната журналистика в САЩ се налагат в пресата още преди началото на Първата световна война. /14/ Известният германски медиен специалист Мартин Йотинг, като отчита, че промените в днешния медиен свят са фундаментални, твърди, че „трансформацията на медийната публичност може да бъде обяснена като разпадане и ново подреждане на четирите съставни части на нашия медиен апарат”: „ 1.Медийната система на разпределение (подч.тук и до края на цит. на М. Й.): техническата инфраструктура за разпространяване на съдържанията. 2. Медийната система на финансиране: начинът, по който се печелят пари със съдържанията. 3. Медийната продукционна система: капацитетите за производство на съдържания. Те обхващат всички ония, които произвеждат предназначените за разпространение съдържания – репортери, редактори, журналисти, писатели, говорители и кинодейци. 4. Медийната система на филтриране: механизмите на сортиране и определяне на значимост, според които се подреждат съдържанията. /15/  Трансформацията на всички тези четири нива се извършва непрекъснато и в системата на българските медии. Особено видно е, че „реална власт в масово-медийната система имат не редакторите, а техните шефове, в края на краищата издателят. Филтрирането винаги е било решаващият въпрос на властта: онзи, който е изградил скъпите системи за разпространение, а заедно с това получава и рекламните постъпления, обикновено извършва и филтрирането.”/16/  Бих обобщила, че схемата на филтрирането в крайна сметка решава проблема какъв тип журнализъм да определя гражданския дневен ред.

          Анализатори и политически наблюдатели днес все по-често говорят за „корпоративно робство”, „медиен тероризъм”, „информационен фашизъм”, а прогнозите не са оптимистични. Междувременно както в медийното, така и в политическото пространство се утвърди нов, поливалентен аргумент – всичко, което не отговаря на нашите самоконструирани истории (Н.Болц), автоматично се обявява за „хибридна война”. Интензитетът на събитията сякаш изведнъж смали света и все по-осезаемо се усеща как на практика действа медийната компресия на време и пространство. Като че ли всичко най-съществено за тревожните тенденции в медиите, които днес протичат пред очите ни, може да се резюмира с тази кратка характеристика на Джон Пилджър: „Времената, в които живеем, са толкова опасни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече „невидимо правителство”, както я наричаше Едуард Бернайс, тя е самото правителство. …Всъщност имаме война на медиите, цензура – чрез медиите, изкуство за демонизиране – чрез медиите, възмездие – чрез медиите, отвличане на вниманието – чрез медиите. Тоест, ставаме елемент от един сюрреалистичен конвейер от клишета на послушанието и фалшиви предположения. Тази мощна машина за продуциране на нова “реалност” се създава отдавна.” /17/ През 2003 г. във Вашингтон Пилджър снима интервю с известния разследващ журналист Чарлз Люис, което, положено в съвременен контекст, заслужава особено внимание: „Дискутирахме инвазията в Ирак, осъществена преди няколко месеца. Попитах го: “Какво би станало, ако най-свободната медиа в света се бе противопоставила най-сериозно на Джордж Буш и и Доналд Ръмсфелд и бе разследвала техните твърдения, вместо да пусне по каналния път нещо, което после се оказа най-груба пропаганда?” Отговорът му беше, че ако ние, журналистите, си бяхме свършили работата, “имаше много добър шанс да не започнем война в Ирак. Това е шокиращо заявление, поддържано и от други известни журналисти, на които съм задавал същия въпрос. Дан Рейдър, работещ преди в Си Би Ес (CBS), даде същия отговор. Дейвид Роуз от “Обзървър”, както и старши журналисти и продуценти от Би Би Си, пожелали да останат анонимни, отговориха по същия начин. С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако бяха поставили под съмнение и разследваха пропагандата, вместо да я усилват, стотици хиляди мъже, жени и деца биха били живи днес; милиони не биха напуснали домовете си; сектантската война между сунити и шиити не би пламнала и фамозната “Ислямска държава” не би съществувала днес.”/18/

Медиите отдавна не са четвърта власт и коректив на останалите три. Новите технологии и огромният потенциал на социалните мрежи превърнаха медиите в сила от първостепенно обществено значение. Те дори не са вече символ на власт. Те са Власт. Ние живеем в медиен свят. Още в края на 70-те години на миналия век Умберто Еко предупреди, че телевизията вече не отразява действителността, а произвежда паралелна действителност. Бодрияр нарече това симулакрум. Киното ни показа какъв е животът в матрицата. Скот Лаш ни предупреди, че живеем в дезинформирано информационно общество с всички последици от това. Класацията на „Репортери без граница” от последната година по същество е индикатор, че сливането на политическа, икономическа и символна власт у нас вече е извън допустимите граници. Това реално застрашава правата и свободите на гражданите, а оттам и на все още крехкото като структура гражданско общество. Бидейки корпоративни, медиите няма как да създават и гарантират т.нар. граждански дневен ред. Тяхна алтернатива могат да бъдат обществените медии, както и тематичните портали, онлайн платформите, информационните сайтове, личните блогове, т.е. движението на информация и идеи като цяло през различните канали на социалните мрежи. Важно е да се отбележи, че в много от тези специализирани портали и сайтове могат да се открият образци и на качествената, и на разследващата журналистика. Поръчковите публикации са лесно разпознаваеми, особено ако следиш развитието на конкретната политика на отделни медии. Форумите от своя страна са индикатор, че и голяма част от аудиторията вече също ги разпознава. Случаят „Пеевски” днес е само върхът на айсберга, той е по-скоро нарицателно за обществото ни като цяло. В условията на олигархично управление, повсеместна корупция и все още незряло гражданско общество, в което аномията продължава да е една от основните му характеристики, доминиращият модел на корпоративна журналистика е единственият, който обективно може да се случи. В този смисъл по-точно е да говорим не за „несвободни медии”, а за „корпоративни медии” и това много усложнява нещата. Защото средствата, с които се борим срещу несвободата, са неприложими спрямо корпорациите. По данни на Националния статистически институт (НСИ) българите се информират предимно от телевизиите, пред чиито екрани прекарват средно около 3-4 часа на ден, като тук е и големият рекламен пазар. Затова основният проблем всъщност е какви са програмите на телевизиите в праймтайма. Видно е, че те отдавна работят на принципа корпоративния карцер на Пилджър, т.е. налице са новинарски блок, в който анализът априори отсъства, и шоу програми от всякакъв вид.  Впрочем прокарването на пропаганда и идеология през забавлението и удоволствието е патент на Гьобелс, заради което той прави своеобразна революция в германската филмова индустрия.

Медийният монопол у нас не е стихийно случил се и няма нищо общо със свободния пазар. Впрочем отдавна е известно, че свободният пазар не гарантира автоматично свободата на медиите. При нас почти съвпаднаха по време началото на Прехода и налагането в световен мащаб на транснационалните медийни корпорации. Така, преди да се създаде класическа демократична медийна система у нас, такава каквато историята на западноевропейската и американска журналистика познава от края на XIX век, партийният монопол (да не забравяме и Корпорацията ДС!) много бързо и гъвкаво се преструктурира във финансов и корпоративен. Той няма да се разгради от само себе си. Напротив, струва ми се, че наблюдаваме как все по-отчетливите форми на авторитарно управление се обслужват от този медиен монопол. Кой има интерес да бъде ограничен? Във всеки случай това не са политическите партии и властовите структури. Проблемът обаче е по-сложен, той има и друга страна, която работи в полза именно на този монопол. В последните почти две десетилетия битката култура-таблоидизация в духовнияни живот завърши в полза на таблоидизацията, схващана в широкия смисъл на думата като пределно опростяване на сложния социален свят, в който живеем. Цял един дял от журналистиката – културната журналистика, намираща израз в сериозните жанрови форми на художествената критика, изчезна от масовите медии. Не може да се пренебрегне и фактът, че по редица причини вече е налице не малък процент полуграмотно поколение, но с дипломи за висше образование. Част от тях отиват в медиите (и в политиката!) и съвсем естествено и обективно мултиплицират своята неграмотност. Ако нещата вървят все в тази посока, за най-голямо съжаление, в близко бъдеще на корпоративните медии въобще няма да им се налага да упражняват цензура.  Съществуващата днес автоцензурата също ще се измества постепенно от неграмотността, което е много по-притеснително, защото при автоцензурата има съзнателен контрол върху обема знания и интерпретации, които представяш на публиката, а при неграмотността и графоманията дори липсва съзнанието, че те използват за манипулации от всякакъв вид. Мисля, че синтетичните личности, които Гълбрайт описва, вече са налице.

        Можем да обобщим – без съмнение в медийната ни система днес доминира специфична корпоративна журналистика. Конкретната медия е част от Корпорация, която задава, съобразно собствени моментни или дългосрочни цели, информационната стратегия и политика на медията, диктува дневния ред на новините, формира екипите често пъти не на професионален принцип. И понеже по-голямата част от медиите по ред обективни причини в глобалния и свръхтехнологичен свят не могат да съществуват самостоятелно, извън корпорациите, които от своя страна най.често съвместяват още редица други дейности, то нека представим схематично (поради ограничения обем на настоящия текст) някой от най-специфичните черти на тези медийни корпорации – тук за по-кратко ще ги наричам обобщено Корпорацията:

  • Корпорацията е мобилна структура – съобразно конюнктурата на пазара и финансовата и икономическа изгода, тя често се трансформира. Може да поглъща в себе си по-малки структури, може и да се откаже от извършваните до момента дейности и да премине в друга сфера или пазарна ниша. Затова често е налице трансформиране на собственост, логично новият собственик задава нови политики. Корпорацията може да бъде създадена за кратко време с определена цел само, за да обслужи моментни интереси.
  • В същото време Корпорацията е капсулирана, ако разполага с мощен финансов ресурс, тя трудно се повлиява от външни фактори. Затова е и трудно да бъде променяна медийната й информационна стратегия. Не обществото задава гражданския дневен ред на новините, а Корпорацията го „спуска” и налага, съобразно собствените интереси. Тя е строго йерархизирана и вътре в себе си работи на тоталитарен принцип. Разликата от класическата тоталитарна държава е тази, че в либералния свят, дори само в една държава, съществуват N на брой корпорации и конкурентната им борба за надмощие на пазара и за спечелване на общественото внимание създава измамното усещането за плурализъм.
  • Корпорацията произвежда конфекция – трендът се налага предимно от извънжурналистически висшестоящи кръгове. Да припомя, че още А.Тофлър определя медийния текст като „конфекция” и казва, че масмедиите произвеждат текстове на „принципа на фабриката”. Трендът на българската корпоративна журналистика е повсеместна таблоидизация и „хиперхедонизъм”(по Ж.Липовецки).
  • Корпорацията винаги е прицелена в масовата аудитория, тя не просто страни от интелектуалното, то й е противопоказно.
  • Корпорацията е безлична, тя унифицира, полира, шлайфа, нивелира. „Стърчащите” и „летящите” хора са ако не вредни, то безполезни за нея. Понякога спорадично тя допуска нещо „да лети” – просто за цвят и колорит, но именно поради епизодичността си, колкото и да е ярко, то е безобидно за властта, а често остава и незабелязано от масовата аудитория.
  • Корпорацията не създава ценности – тя е ценност сама по себе си и сама за себе си. Нейните привърженици й се възхищават безкритично и изискват това от другите.
  • Корпорацията обективно създава демаркационни линии – тя разделя, а не обединява. Трайно налага сепаратистки модел за света – наш/ваш, добър/лош, наш/враг, патриот/родоотстъпник. Нещо повече, Корпорацията има претенция, че можем да бъдем равни/еднакви (изравнени от нея, разбира се и по зададен от нея модел) и в емоциите си, че е възможна групова радост и групов възторг, групово страдание. Нещо повече, тя задава матрица за правилна радост, правилен възторг, правилна национална гордост и дори правилна омраза!
  • Корпарацията работи само с видимости, затова информационната й политика почти винаги е печеливша, тя обслужва битово-всекидневното. Когато това битово-всекидневтно се промени, тя веднага сменя (нагажда) стратегията.
  • Корпорацията приласкава верните си членове, охранява ги, стимулира ги с бонуси, подаръци, награди, като в същото време е безжалостна към членовете на конкурентите.
  • Работещите в Корпорацията, дори и никога да не са чували за прозореца на Овертон, де факто го създават и моделират, насаждат го всекидневно в съзнанието на аудиторията/потребителите.
  • Корпорацията мисли вместо теб, тя задава готов смисъл. Не е необходимо, например, да четеш Истанбулската конвенция – просто си избираш допадащото ти медийно-корпоративно интерпретиране и а priori го приемаш, нещо повече – готов си да го защитаваш и браниш с всякакви средства.

„Имате ли куража да хвърлите едно око към света, какъвто е в действителност?” – с този въпрос започва книгата си „Какво премълчават медиите” известният австрийски журналист и изследовател Виктор Фаркас и веднага след него изброява теми и факти, към които медийните корпорации биха проявили интерес само ако се вписват в някакъв изгоден за тях към момента контекст. Ето темите, които Фаркас изброява в началото на книгата си, съкращавам ги почти наполовина, но и така обемът е повече от красноречив:

 

Детски труд, гета, пръскащи се по шевовете си мегаполиси, преживяващи от ровенето в боклуците хора, тънещи в нищета квартали, кожодерски наеми, експлоатация, спекуланти със земя, лудост по изкупуване на акции, глобализация, централизация, контроли над гражданите, самоубийства, алергии, агресия (…), нелегална търговия с хора, блудство с деца (…), смог и катастрофи, унищожаване на природната среда, съсипано селско стопанство,скандали с отровни отпадъци,завърсяване с петролни продукти (…), аварии на атомни реактори, генни манипулации, войни и изтезания, масови убийства, гладна смърт (…), търговия с оръжие, снизходително отношение спрямо престъпниците, корупция, жажда за печалба, лихви, задлъжнялост на държавата, общество на разточителството, терор на консумацията (…), лицемерен брътвеж за морал, почти пълна зависимост от микрочиповете и магнитните карти, електронна идиотия…

Как се изтърпява всичко това?(…) Независимо дали се отнася за голямата световна сцена или за родния пристан – така го чувстват мнозита, все по-безсрамно и все по-видимо се разпространява дезинформация, било то за да се постигне необезпокоявано печалба, да се узаконят агресивни войни или да се изкарат на сцената мероприятия, които са във вреда на болшинството собствени гласоподаватели. Убийствената лудост по невъзможния вечен икономически растеж изобщо не се споменава.” /19/

 

 

 

Всеки журналист извън Корпорацията може да допълни или да конкретизира списъка, съобразно спецификите на националния обществен и политически живот. Без съмнение тридесетгодишният ни преход се отчита подобаващо пред изброеното тук. Списъкът на Виктор Фаркас наистина е стряскащ, защото ни представя синтезирано и накуп проблеми, които всекидневието ни поднася хаотично и разпиляно във времето и пространството на медиите. Трябва да се отбележи, че медиите по принцип регистрират  голяма част от посочените факти. Но само регистрират, вярно понякога емоционално и патетично-сантиментално, и само толкова, в това е проблемът. Както казва Жан Бодриар гражданите попадат в капани от безкрайни информационни урагани и нямат време да осмислят информационните потоци, които ги заливат отвсякъде. Още през 1987 г. в есето си L`Autre par lui-même той развива идеята, че „живеем в един модерен космос на хиперкомуникация, който хвърля гражданите в помитащия всичко по пътя си водовъртеж на кодираните послания”./20/ Положен в този контекст, въпросът Има ли място днес за качествена, аналитична и разследваща журналистика? е чисто реторичен. Защото само интерпретативната и разследващата журналистика могат да въведат ред в този информационен хаос, само те могат да бъдат реален коректив на властта и управлението в едно – по определението на Скот Лаш, – „дезинформирано информационно общество”. И защото ако една журналистическа публикация отговори смислено поне на два от двадесет жизнено важни за обществото в момента въпроса, то рискът, който неизбежно съпътства всеки разследващ репортер, си заслужава. Проблемът, за съжаление,  не е дали разследващата и качествената елитна журналистика в нейния класически вид, който историята познава, днес има своето подобаващо място в медиите – без съмнение именно този вид журналистика прави социалната роля журналист/репортер обществено значима и престижна. Проблемът е в това дали в условията на глобален пазар, обуславящ обективното съществуване на транснационални медийни конгломерати, тази журналистика въобще има шанса да се случи. Защото и експерти и практици още в края на миналия век констатираха, че транснационална медийна корпорация и качествен журнализъм са две почти несъвместими неща.

В държавите със стабилна демокрация една от основните задачи на регулаторните органи и механизми е да се грижат дневният ред на новините да е пряко свързан с интересите и правата на гражданите. Проблемът е, че регулацията и саморегулацията на медиите у нас и досега си остават в сферата на добрите намерения, а лостовете на олигархични и корпоративни кръгове и групировки да управляват медиите са впечатляващо многобройни. Налице е медийна система с остър дефицит на рационален анализ на фактите и проблемите, който да търси генезиса и причинно-следствените връзки на актуалните социални ситуации и рецептурна лайфстайл журналистика, която няма никакво отношение към интелектуалното и духовното. Резултатът от факта, че в медийната среда доминира специфичен вид корпоративна журналистика, не закъсня. В специалния доклад на организацията „Репортери без граница” още през 2009 г. се констатира, че разследващата журналистика и плурализмът на информацията в България са сериозно застрашени от мафиотски групировки и различни видове политически и икономически натиск. „Българският медиен пейзаж е доминиран от бизнес интереси, а неясната собственост е сред големите проблеми на бранша – коментира д-р Дирк Фьоргер от германската фондация „Конрад Аденауер” в разговор с Антоанета Ненкова от „Дойче веле”. – Невъзможно е да се прави разследваща журналистика в медии със съмнителна собственост. Затова и журналистиката, която се прави в България, изкривява представата за политика и икономика. Българските журналисти често смесват собствените представи за нещата с независимата оценка, а текстовете на пиари заменят журналистическите. Може би заради всичко това българските медии не се вземат насериозно.”/21/

Най-притеснителното към днешна дата са все по-видимите опити обществените БНТ и БНР да се превърнат също в Корпорация, като по този начин станат своеобразен придатък на властта. Притеснително, защото управлението у нас става все по-авторитарно. Стартът е даден с разчистването на терена от всичко, имащо отношение към културата и интелектуалното. Няма как да не се съглася с проф. Г.Каприев, че „Отстрелването на умното село” e „пореден епизод от лова на гонка срещу носителите на ума и духа през сезон 2019… През 2019 г. уж обществената държавна телевизия с ударни темпове съкрати дистанцията между себе си и масовите частни телевизии. В тях място за висока култура няма „по дефиниция“: интересът към нея е набеден за „статистически безинтересен“. На теория БНТ няма право на подобни сметки, на практика обаче тя следва вече съзнателно избистрената правителствена програма по неутрализиране на тази култура… Доскоро хаотичният огън срещу духа и ума днес е канализиран в официална държавна програма. Способен съм да обоснова твърдението си чрез продължителни анализи на тактическите действия, прокарвани от министерствата на културата и образованието. Дали обаче тази програма има и стратегически характер?” /22/  Коментарът май е излишен…

Добре дошли в прекрасния нов свят на корпоративния журнализъм!

 

Бележки:

  1. Минаев, Сергей. Media Sapiens. Книга 1: Битката за третия мандат. София: Персей, 2003; Вж. също и С.Минаев. Media Sapiens. Книга 2: Дневник на информационния терорист. София: Персей, 2008.
  2. Подчертаното тук и навсякъде до края на текста при цитирането е от мен – Т.М.
  3. Болц, Норберт. Консумистически манифест. София: ИК „Критика и хуманизъм”, 2004. с. 110; с. 8
  4. Болц, Норберт. Консумистически манифест. София: ИК „Критика и хуманизъм”, 2004. с. 102
  5. Цит. по: Арбутина, З. Медиите не могат да са по-добри от обществото, в което работят. // Обектив, издание на БХК, февруари 2009, бр. 162, с. 15
  6. Арацки, Зоран. Медиите в глобализирания свят. // Литературата. Издание на Факултета по славянски филологии. София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2008, Год. II, кн. 4, с. 91-92
  7. Гълбрайт, Джон Кенет. Анатомия на властта. София: Христо Ботев, 1993, с. 161
  8. Разследваща журналистика. Контекст и практика. Редактор Хюго де Бърг. [Б.м.]: Апострофи, 2005, с.57-58
  9. Алими, Серж. Новите кучета пазачи. София: Монд дипломатик, 2008, с. 142; с.92
  10. Вж. по-подробно в: Разследваща журналистика…., Цит. съч., с. 57-60
  11. Чомски, Ноам. Медиите под контрол Забележителните постижения на пропагандата. София: Агата-А, 2994, с. 10
  12. Видал, Гор. Гор Видал и краят… Интервю на Лила Азам Загане. // Онлайн списание Либерален преглед, 22.08.2012. Достъпно на: http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1745&Itemid=204
  13. Разследваща журналистика… Цит. съч., с. 23
  14. „Епохата на новата журналистика в САЩ се характеризира и с невиждано дотогава развитие на рекламната дейност. Корпоративната същност на новата журналистика означава края на редактора -собственик от предишните епохи и възхода на мениджърски екип във вестникарската индустрия, подобно на развитията в другите области на бизнеса по това време… Мястото, отделено на реклами, в повечето вестници се увеличава от 25% до 50 на 50 в съотношение с журналистическите материали до началото на Първата световна война.” Вж. по-подробно: Василева, Мадлен. История на американската преса. // Медиите във Великобритания и САЩ. Съставител М. Василева. София: Полис, 2000, стр. 112
  15. Йотинг, Мартин. Повратът на комуникацията. // Онлайн списание Либерален преглед, 10 януари 2010 г. Достъпно на: http://www.librev.com/index.php?option=com­_c0ntent&view=article&id=798&Itemid=107
  16. Пак там.
  17. Пилджър, Джон. Медийна война и триумф на пропагандата. 2 февруари 2015 г. Достъпно на: http://svetoven.pogled.info/news/62056/Mediina-voina-i-triumf-na-propagandata
  18. Пак там.
  19. Фаркас, Виктор. Какво премълчават медиите. София: Литера Прима, 2006, с. 3-4
  20. Цит. по: Джон Кийн. Медиите и демокрацията. София: ЛИК, 1999, с. 178
  21. Чалга-културата – българската специфика. Антоанета Ненкова от „Дойче Веле” разговаря с Дирк Фьоргер за развитието на медиите през последните години не само в Югоизточна, но и в Западна Европа. Достъпно на: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=2311331
  22. Каприев, Георги. Отстрелването на умното село. Портал Култура, 2 януари 2020. Достъпно на: https://kultura.bg/web/%d0%be%d1%82%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b5%d0%bb%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b5-%d0%bd%d0%b0-%d1%83%d0%bc%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d1%81%d0%b5%d0%bb%d0%be/

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Тотка Монова

Тотка Монова, доктор по филология, професор в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на четири книги, последната от която е "Корпоративен журнализъм. Медийна идеология на прехода", С., 2015.