Незададените въпроси, потънали в Дунава

Знаете ли кой е Айлан Кюрди? И да не сте запомнили името, няма как да не се сещате за снимката. Става въпрос за тригодишното сирийско кюрдче, чието тяло беше открито на морския бряг край Бодрум преди година. Изображението на трупчето му се превърна в попкултурен символ на трагедията на сирийските бежанци, пресъздава се чрез графити, пясъчни статуи и по множество други начини.

Айлан успя да стане символ не на последно място защото, освен ужасяващо-невинната снимка на смъртта си, той притежаваше и лице, име, биография. Имаше кой да разкаже за него. И кой да чуе разказа.

Трагедията, която подминахме

На 12-ти септември вечерта „Нова телевизия“ съобщи за „нелегални мигранти“, които са се удавили в Дунава. В района на Лом са открити две тела – на 5-годишно дете и на мъж, около 23-годишен. Във вторник беше открит трупа на още един мъж край остров Цибър, а сряда в района на Никопол беше открит и трупът на около 4-годишно момиченце, предаде БНР. Издирват се още две жертви, вероятно деца, едното от тях – на около годинка. Оцелелите са четирима – две жени и двама мъже, за които се смята, че са от Ирак.

Местната полиция е намерила спасените на 8-ми септември късно вечерта и е започнала да издирва тела на следващия ден. Труповете на детето и мъжа са открити на 11-ти сутринта, но информацията се разпространява едва на 12-ти вечерта. Междувременно за издирването на предполагаемите каналджии, които са избягали, след като лодката се е обърнала, не е направено на практика нищо. Защо? Защото, по думите на директора на Регионална дирекция „Гранична полиция“ в Русе комисар Димитър Чорбаджиев[1] (за разлика от жертвите и оцелелите, той си има име, лице и глас) „нелегалните мигранти“ не говорели нито български, нито английски, а, представете си, само арабски език.

За медиите и за огромната част от обществото тази информация явно е достатъчна успях да намеря само един коментар по темата – в „Труд“. Не проявяват особен интерес към случая и граждански активни личности, блогъри, правозащитници, неправителствени организации. За мен това е абсурдно и непредставимо, но тази трагедия не стана водеща новина на деня, че и на седмицата. Доколкото за нея беше съобщавано, повечето заглавия споменаваха за „мигранти“ или „нелегални мигранти“, без да се уточнява, че голямата част от предполагаемите жертви са деца. Някои от тях почти бебета, впрочем. Жертвата може да е на една годинка, но е „нелегален мигрант“. Чак когато беше намерен трупът на около 4-годишното дете, този факт започна да се извежда в заглавия.

Любопитно, впрочем, но забелязах, че „пеевските“ медии като цяло излизат с по-състрадателни, макар и сензационно-състрадателни, заглавия за трагедията. Допускам, че причината е в някакви предизборни сметки, но честността изисква да отбележа този факт.

Какво официалният разказ, тиражиран от медиите, пропуска?

Докато информация за невръстните жертви все пак има, макар и представена в опаковката „нелегални мигранти“, други аспекти на събитието не се споменават. Има логични въпроси, които изобщо не се задават. Въпросът, който си задавам на първо място, е:

  • Защо на оцелелите не са осигурени своевременно преводач и адвокат?

За комисар Димитър Чорбаджиев от МВР е саморазбиращо се, че ако някой не знае български или английски, той не може да бъде разбран. И точка. Цялата информация, която има по случая, е събрана посредством жестомимично общуване. С изключение на думата „Ирак“, предполагам. Странно как е станало ясно, че лодките са били метални.

Допускам, че в близост е нямало преводач от арабски. В България обаче има много хора, които владеят този език, сред тях – и професионални, заклети преводачи. Не става дума за езика на племето кри например – арабистика се изучава поне в два български университета, а и в страната ни живеят достатъчно хора, за които арабският е роден език. Ако се окаже, че задържаните не са араби, а са кюрди – и преводачи от кюрдски има у нас. Още на 9-ти би могъл да пристигне преводач на Дирекция „Миграция“ на МВР, на Агенцията за бежанците, външен или дори – доброволец.

МВР е длъжно да осигури преводач и защита,  по поне по четири причини:

  • МВР е задържало оцелелите. Всеки, който е задържан, има право на защита; съответно и на преводач, ако не говори български.
  • Когато се отнася за имиграционно задържане на чужденци, осигуряването на преводач е задължително, както и достъпът до правна помощ. В случая няма яснота дали става дума за обикновено или за имиграционно задържане, но все пак чужденците са задържани по подозрение, че са „нелегални мигранти“, тоест поне основанието за задържането е имиграционният им статут.
  • Става въпрос за предполагаеми престъпления. Доколкото оцелелите са успели да обяснят, хората, които са превозвали групата деца и възрастни, са ги оставили да се удавят и са избягали с друга лодка. Престъпленията са поне две – незаконно прекарване през границата и причиняване на смърт по непредпазливост. В продължение на няколко дена чужденците не са разпитани по същество, а през това време виновните са имали безброй възможности „да се укрият или да извършат друго престъпление“. Че в неосигуряването на преводач няма умисъл от страна на МВР, следва да се докаже, особено след историята с каналджията, спечелил поръчка на ведомството да превозва мигранти легално. И след като в сряда Йотко Андреев, отстранен от поста заместник-директор на „Гранична полиция“ заради този случай, оглави отдел в Дирекция „Миграция“.
  • Задържаните са бедстващи хора,  част от които вероятно са загубили децата си след обръщането на лодката. Вероятно са с тежки психологически травми. Дни наред те са задържани без никой да поговори с тях, без да имат каквато и да е информация, без да могат да зададат въпрос, да споделят, да се изплачат. Това е равносилно на изтезание и със сигурност е нечовешко.

Има и друг, не по-маловажен въпрос:

  • Защо всички са толкова сигурни, че става дума за „нелегални мигранти“?

Изглежда очевидно, че ако някакви хора твърдят, че са от Ирак, и са плавали с лодка от България към Румъния, става въпрос за бежанци, които се опитват да се доберат до Западна Европа. Но няма как да сме сигурни в това, без да сме разбрали тяхната история, без да сме им осигурили правото да бъдат чути. Има вероятност – може да не е голяма, но не трябва да се изключва – хората всъщност да са жертви на трафик с цел експлоатация. (За разликата между каналджийство и трафик по-подробно съм писала тук.)

Хората, които търсят убежище, са лесна мишена за онези, които се занимават с трафик на хора. Много от тях са в изключително уязвима ситуация, нямайки жилище, работа, доходи, опитвайки се по всякакви начини да уредят живота си. Особено уязвими са децата – бежанци. В края на август например беше разпространена информацията, че само в Германия близо 9000 деца бежанци са обявени за изчезнали. Предполага се, че поне част от тях са станали жертви на трафик.

Ако допуснем тази хипотеза, може да се окаже, че хората от обърналата се в Дунава лодка са тройни жертви – на трафик, на трагедията във водите на Дунава и на предубеждението на българската държава към тях.

Етикетът „нелегални/незаконни мигранти“, така, както се употребява у нас, отнема всякакво човешко качество у жертвите. В брифинга, който даде по случая, комисар Димитър Чорбаджиев без никакво притеснение заяви, че полицейските служители първоначално не са повярвали на опитите на оцелелите да обяснят, че има удавени деца. Защо? Защото са „незаконни мигранти“, един вид – в нарушение, и може би с тези обяснения са искали са се оневинят:

„Първоначално нашите действия бяха като за случай на незаконна миграция, тъй като обстоятелствата по случая, с изключение на твърдяното от незаконните мигранти, по никакъв начин не доказваха, че има удавени лица. Тоест, работихме и по версията това да е тяхно… да представят обстоятелствата по начин, който да оневини, нали, техния опит за незаконно преминаване през границата.“

Един вид – щом така и така са „незаконни“, вероятно и лъжат. А защо са „незаконни“? Защото изглеждат такива в главите на хората, които са ги видели.

  • Защо случаят е сведен до провинциален инцидент?

Ако анализирам думите на директора на „Гранична полиция“ в Русе, то е, защото той е единственото публично лице, разказало пред медиите факти за трагедията с удавените в Дунава иракчани, повечето от които, предполага се, малки деца. Трябва да се признае обаче, че ведомството му все нещо е свършило. Организирало е например издирване на телата в Дунава, като е осигурило подкрепление и от Румъния за целта. Уведомило е прокуратурата в Монтана.

През цялото време обаче се говори за Арчар, Добри Дол, остров Добрина, Русе, Монтана, района на Лом. Румяна Бъчварова единствено каза в кулоарите на Народното събрание, че има „установени“ (каквото и да означава това) каналджии и че по въпроса се работи активно, но повече информация не може да даде. Позиция от представители на ръководството на МВР на национално равнище липсва. Не става ясно

  • знаели са в ръководството на МВР и в негови главни дирекции (кои?) за трагедията;
  • ако са знаели, кога са разбрали, какво са предприели и какво не са, например осигурили ли са преводач и защо своевременно не са съобщили за случая;
  • ако не са знаели, ще потърсят ли отговорност от потулилите трагедията?

В началото на седмицата Юлия Рафаилович писа в коментар за „Маргиналия“ във връзка със случая „Бююк“:

„Грешката, която се допуска в отношението към МВР, е принципна: към нарушенията, които успеят да стигнат до публичността, се гледа като изолирани събития. Всъщност те са части от картината на състоянието на МВР въобще, то как (и за кого) функционира. (…) то трябва да престане да бъде силова структура, пазеща държавата и/или изпълняваща безкритично политическите желания на премиера, и да се превърне в система за опазване на обществения ред, сигурността в страната и правата на гражданите. Ако въобще е възможно постигането и на половината от работата, която трябва да се извърши в тази посока, се изисква не само постоянен натиск, но и излизане безусловно от илюзията, че нормалният модус на МВР е обикновена полиция, работеща в условия на модерна демократична държава.“

И в този случай трагедията е представена като изолирано събитие. Дори не като трагедия, а като някакъв незначителен инцидент – там, в бедния Северозапад. „Чисто“ излиза не само ръководството на МВР, а и правителството като цяло. Случилото се по никакъв начин не се свързва с устойчиви практики, да не говорим пък за политика. В същото време

хиляди хора бягат от България, включително с риск за живота си

не на последно място поради отношението към търсещите убежище в страната ни.  И на равнището на официалния дискурс, и в медиите, и в обществото като цяло липсва добра воля да се разбере, че това са хора, които бягат от война и преследване. Вместо това, те се възприемат като престъпници, като „нелегални“ и „незаконни“ хора, защото са пресекли нелегално границата. Въпреки че всеки, имал и най-бегъл досег с миграционно право, ще знае, че незаконното пресичане на границата не те прави „незаконен“, ако търсиш убежище. Това е нещо, за което страната ни е критикувана неведнъж.

Хайде да сме честни: в България нито държавата, нито хората очакват, че бежанците ще останат тук, ще работят, ще се интегрират, децата ще ходят на училище. Основното желание е те изобщо да не бъдат допускани в страната ни, а ако случайно влязат в нея, да я напуснат по най-бързия начин. А това, къде пряко, къде косвено, поощрява каналджийския бизнес.

Да се учудваме ли тогава, ако иракската група действително се е опитвала да напусне страната? Това прави ли оцелелите хора, които лъжат по подразбиране, за да се „оневинят“?

РазЛОМ в човешкото

По-страшно от очаквано защитната реакция на полицията е безразличието към трагедията от страна на медиите и обществото, включително граждански активната част от него.

Опипани жени в Германия стават топ новина в България за седмици наред. Малки деца, намерили смъртта си край нашите, български, брегове, в близост до Лом, не представляват почти никакъв интерес. Нито състоянието и съдбата на оцелелите им близки. (Не подценявам сексуалното насилие. Просто сравнявам.)

Опитвайки се да проумея защо е така, се сещам за един термин от психоанализата – „изтласкване“. Има неща за себе си, които не искаме да видим, осъзнаем, помним, защото са непоносими. Затова ги „изтласкваме“ в подсъзнанието си, но те продължават да се проявяват по някакъв начин.

Може да ни е трудно да понесем, че отблъскваме хора, които имат нужда от спасение и помощ, до степен да допуснем смъртта им. Затова ги мразим още повече. Ако гледаме на едногодишно детенце като на „незаконен мигрант“, животът му изглежда по-незначителен, а смъртта – по-поносима. Оправдана, дори. Така, де, кой ги е карал да преминават незаконно през Дунава?

Румен Петров написа във втората си публикация от поредицата за социалната травма:

Пред лицето на подобна жестокост винаги започваме да се тревожим за вината, търсим виновния, стараем се да го изолираме от нас. (…) Но това, всъщност, е и разговор за невинния – за възможността да очертаем място на сигурност и надежда, че злото може да се ограничи, защото има и добри (добро) и ние да се разпознаем там. Все пак сме хора.

Особено успешен (и многократно изпробван в историята) начин да се убедим, че сме от добрите, е да намерим виновните в лицето на самите жертви на жестокостта.

Хора сме, да. Човешко е. Толкова човешко, че чак нечовешко. Човешко по отношение на нас си, ала нечовешко спрямо жертвите.

Ако има нещо положително в безразличието към тази трагедия, то е само това, че тя не се превърна в (продаваема) медийна сензация. Никой не показва „ексклузивни“ снимки на детски трупчета, никой не навира камери и микрофони в лицата на оцелелите и никой не ги пита как се чувстват. Но то не е, защото медиите са взели на сериозно журналистическите стандарти. То е от липса на чувствителност към човешкото.

 

[1] „Нова“, оттам и множество други медии, изписаха фамилията на комисар Димитър Чорбаджиев по различни начини, напр. „Джамбазов“ и „Чорбаджийски“. Ако журналистиката има някакво отношение към фактите, работа на журналиста е да сравни и да провери, да попита, ако не е сигурен за името. Както направихме ние в „Маргиналия“.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.