Църква

 

Асоциация за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“ и жури в  състав доц. д-р Калин Михайлов, писателят Деян Енев и поетът Маргарит Жекова, обяви наградените автори от конкурса за християнска творба – в два раздела – за разказ и за поезия. Първото място беше присъдено на д-р Албена Стамболова за нейния разказ „Църква“. Албена е позната на читателите на Маргиналия с изящните си малки новели и я поздравяваме с новата й награда!

„М“

Не ходя на църква, когато трябва. С едно изключение, когато винаги ходя.

От дете знаех, че в килера има кандило, окачено на стената. Беше на прабаба ми, която никога не говореше нито за него, нито за Бог. В килера беше тъмно. Отворех ли вратата му, виждах рафтове със съдини и буркани нагоре по стените, чак до тавана. Рафтовете бяха покрити с розов табак, който избеляваше с времето. Бях толкова малка, че почти не можех да видя кандилото върху дясната стена най-горе. Гледах непознатия предмет отдолу и виждах, че е дървен, че има нещо като пръстен и стъклен съд в него. А в съда с тайнствена форма на кокиче жълтееше течност. Веднъж се покатерих на стол, за да видя по-добре кандилото. Върху задната му дървена част имаше много красива цветна картина на майка с дете.

Това ли е кандилото? Няма да палиш кандилото, ще стане пожар.

Много по-късно започнах да разбирам, че дядо ми е разпоредил кандилото да стои само в килера, не можеше да се изнася и да се пали другаде.

Когато някой отваряше вратата на килера, винаги се сещах за арестуваното в тъмница кандило. Веднъж изненадах прабаба си, застанала в профил с вдигнато нагоре към кандилото лице. С един крак вътре, с другия навън. Кръстеше се и шепнеше. Когато ме видя, бързо излезе и затвори вратата.

Ходеше облечена само в черно, тънка и крехка, с дълга до земята черна рокля, с черна престилка върху нея и с черна кърпа на главата, сложно вързана. Тъничка бяла плитка се проточваше отзад на гърба й изпод кърпата. Не се сърдеше, когато я наблюдавах как сваля кърпата от главата си, за да я върже отново. Беше лека като паяжина, тя я сгъваше триъгълно, поставяше я върху челото си, промушваше кръстосано двата края под плитката на тила си, изваждаше ги от двете страни, издърпваше ги, за да стегне кърпата главата й и ги вързваше високо на върха на малка фльонга. Издърпваше третия край над плитката отзад, за да я скрие почти изцяло.

Лицето й беше светло, с изпъкнали скули, леко вдълбани очи и ситни бръчици. Костеливо и отчетливо, восъчно лице. Гласът й беше тих и леко напевен, рядко го чувах, защото баба ми почти не отговаряше. И не защото е зле със слуха. Когато казваше нещо, беше съвсем кратко. Често някой от семейството се обръщаше към нея, но сега знам, че този тип обръщания се наричат риторични. Прабаба ми много добре знаеше кога си струва да се отговаря. А я наричах „Бабо“, а на баба си казвах „Мама Катя“. Мама Катя беше единствената оцеляла от трите дъщери на прабаба ми, която останала вдовица преди да навърши трийсет години. И сложила черните дрехи и черната кърпа.

Израснах с три поколения преди себе си и бях свикнала да разчитам телеграфните знаци, чрез които общуваха. Нямаше дълги разкази, само кратки реплики във всекидневието. Всичко важно и интересно оставаше скрито като кандилото в килера.

Край моето училище имаше църква, тогава съвсем малка, необикновена постройка в средата на градинка. Не припарвахме там, сякаш беше гробищно място. Място забранено и тайнствено. Това убеждение се затвърди, когато веднъж видях през за кратко отворената врата, че вътре е съвсем тъмно.

В училище не се говореше нищо свързано с религията и Бог, с църквите и свещениците. Бе не точно забранено, а направено невидимо, отречено като призрак или като лош сън. „Сънувах нещо страшно! – Не си, това е сън, той не съществува“. Но може ли да се отрече нещо, което си преживял, защото ти казват, че такова нещо няма? Не знаех думата религия, но знаех думата Бог, кой знае от къде. Може би от гръцката митология.

В първи клас децата са пакостливи. Колкото и да беше призрачна църквата, ние все пак я виждахме, тя се различаваше от всичко наоколо и стоеше тихо в градина. Веднъж видях един свещеник, поп, облечен в черно, с дългополо расо. Като прабаба ми. Не знаех и думата расо. Но можех да свържа поп, Бог, расо, църква, кандило, черно и баба. Призрачна църква, скрито кандило. Не помня откъде и как ние децата знаехме, че църквата е недостъпна, както и кандилото.

Беше преди голямата ваканция, когато решихме да влезем в църквата след училище. Най-просветен от всички се оказа собственият ми братовчед Гошо, чиято майка идваше от Босилеград. Той самият беше гостувал на баба си и дядо си в Югославия и ни разказваше как там всички се кръстели, когато си пожелавали нещо. И ни показа как се прави.

Мислех, че църквата е затворена и няма да можем да влезем. Но влязохме, няколко деца с ученически униформи. Наистина беше тъмно, но и светло, имахме само минута, преди да видим нещо без наистина да го видим онова светло в тъмното. Идваше от тънки и дълги прозорци, каквито никога не бях виждала. Появи се попът и ни каза бързо да са махаме. Избута ни навън и заключи вратата зад нас. Дали защото бяхме деца, зачудих се. Дори не можахме да се прекръстим, както бяхме се наговорили.

Това посещение остана единствено, защото после никога вече не намерихме вратата отворена. С никого не можех да говоря за него, нито с родители, нито с баба ми и дядо ми, нито дори с прабаба ми. Разбирах, че тя вярва в Бог и исках да разбера как точно се прави.

Посещението в църквата остана в тайна. Но оттогава започнах по-внимателно да наблюдавам прабаба си и да улавям моментите, когато оставахме сами и тя се молеше в килера. Веднъж дори успях да зърна запаленото кандило.

И докато отвън изглеждаше, че се забавляваме с попа, църквата и прекръстването, интересът ми към другия живот на прабаба ми се увеличаваше.

И изобщо към живота й. Тя беше станала интересна, загадъчна, необикновена и различна от всички многобройни членове на семейството, в което живеех. Когато я срещах в кухнята, където всеки от другите можеше да бъде срещнат, не можех да преодолея интереса си и да наблюдавам какво прави. Тя правеше едни и същи неща, движеше се като по часовник, закусваше, намираше си някаква домакинска работа, често излъскване на бакър или единичен сребърен прибор, или нещо стъклено, обяд преди другите, почивка, понякога излизане в края на следобеда, вечеря, оттегляне и лягане. Забелязах, че рядко яде от общата храна и то ако тя е я сготвила. Боб, или фасул например, леща. Ако ние имахме някакво месо, тя си отделяше съвсем малко, една хапка, или си правеше попара, придружена с маслини, или кисело мляко с малко прясно вътре и залъци хляб. Ако мама Катя беше приготвила баница, което ставаше по празници или по някакъв повод, за нея се отделяше миниатюрно късче, беше много строга по отношение на размера на порцията. Тя се грижеше за чая в големия вечен чайник върху печката, добавяше липов цвят и вода и поддържаше наличието на тази най-употребявана от всички напитка. Понякога рано сутрин чистеше камината и я палеше. Помня, че имаше много специална хавлия за къпане, на сини и червени птици, подобни на щъркели. Зървала съм я гола, съвсем слабичка и костелива с мокра изтъняла коса. Беше много красива, много твърда и мълчалива, но съм я заварвала и да плаче. Само когато дядо ми или някой друг повиши тон и й попречи да прави това, което си е наумила. Чувала съм да казват, че е голям инат. Майка ми я обожаваше, знаех, че я обича повече от всичко и всички. А аз, като дете, интуитивно схващах, че ако има някой, с когото се отнасят като с мен, това беше прабаба ми.

Бях я кръстила баба Капка. Тя имаше друго име, но то никога не се произнасяше. Всички започнаха да я наричат баба Капка. Бях прекръстила и себе си, защото не харесвах името си.

И един ден чух думата „пост“. Говореха за него и за баба ми и как не бива да го прави, защото е много слаба. Усещах, че има напрежение с този пост, научих и думите „постно ястие“, „постене“. И разбрах, че е свързано с Коледа. Споменаваха се 40 дни и колко много били. Баба се хранеше както обикновено, но не се докосваше до сирене и месо. Постепенно научих, че това е начин на хранене, който свършва с настъпването на празник, Коледа. Колко малко се говореше за интересните неща в семейството и колко много се говореше за всичко безинтересно като кой какво има да върши, уча ли и дали ме пускат да играя навън, дали чета на изкуствена светлина и ако да, как ще си разваля очите, дали сме изчистили и какво има да се пазарува. И дали не съм настинала.

Наблюдавах баба и все повече научавах как се пости. Почти при всяко хранене някой й се караше, тя се разстройваше, ставаше от масата с чинията и си отиваше в стаята. Мама тръгваше след нея. Разбирах също, че не се случва за първи път и че съм била малка, а сега съм пораснала и вече знам, че баба ми вярва в Бог и пости, и се моли и пали кандилото в килера.

Всичко това се пречупваше през силата и слабостта. Знаех, че те няма да надделеят над баба, но нейната решимост да се храни както иска, беше предмет на непрекъснати кавги. Официалният празник беше Нова Година. Вече чаках мистериозната Коледа и аз, за да свърши историята с поста на баба.

Майка ми защитаваше баба, но дядо ми беше много строг. Виждах и мама да плаче и, вместо да защити баба, отиваше тя да я утеши. Баща ми все отсъстваше, вечно на работа и оставаше встрани от дневните драми.

Баба си лягаше по особен начин. Винаги на дясната страна, за да не притиска сърцето и завита с юрган почти до върха на главата. Пашкул. Понякога отивах и я целувах за лека нощ. Не беше лесно, трябваше тя да си повдигне лицето към мен и ако беше заспала или искаше да изглежда така, си тръгвах. Оставях я в защитния от безбожния свят пашкул.

Понякога през деня сядах до нея и тя хващаше ръцете ми в своите. Гледаше ме настойчиво с искрящите си очи сякаш искаше да проумее нещо без да ме пита. Аз се удивлявах от мърдащите изпъкнали вени по нейните ръце с дълги тънки пръсти. Чувствах колко много думи има в нея и докато си държахме ръцете, тя ми предаваше нещо, което нямаше нищо общо с всекидневния живот в това семейство, с моя обикновен живот, нещо, което по-късно нарекох благословия и което е с мен и до днес. От тогава зная, че животът не е само това, което се прави всеки ден, а е и нещо, което протича между килера, поста, забранената църква, и Бог, в който баба ми вярва и на когото се моли, и другите, които не вярват, но все пак, макар и намръщено, търпят. Деликатната сила, с която баба ми не възразяваше, но правеше, каквото иска, приличаше на театрален ритуал, разиграващ се всеки ден.

И така, една зимна и снежна вечер, докато си миех зъбите в банята, усетих, че нещо става в кухнята. Излязох в коридора и започнах да слушам какво си говорят вътре. Майка ми настояваше баща ми да заведе баба до църквата. Той описваше каква виелица е навън и че тя ще се простуди. Спореха. Знаех, че мама Катя и дядо ми си бяха легнали. После вратата се отвори и видях баба както никога не я бях виждала. Тръгна със ситната си походка по коридора към пътната врата, облечена в дълго черно астраганено палто с вдигната яка до средата на главата като в пашкула на юргана. Краката й бяха обути в лъскави красиви шушони, с които напредваше неотклонно към изхода. Баща ми в движение облече балтона си, сложи си такето и мърморейки тръгна след нея. Мама вървеше след тях и шъткаше, за да не се събудят другите.

Така научих, че баба все пак ще отиде на църква за Коледа и баща ми ще я заведе. После мама ме видя и ме изпрати да си лягам.

На другия ден баба изглеждаше различна. На масата се хранеше с каквото и всички останали, усмихваше се и дори проронваше по някоя и друга дума, грееше. Дори дядо ми каза, че е „светнала“ от поста и се засмя. После, същия ден или друг, не помня, баба ме заведе в стаята си и мушна в ръката ми малко картонче. Каза ми да го прибера и да го пазя. Когато останах сама го погледнах, цветна репродукция на Богородица с младенеца.

През следващите години ритуалът с придружаването на баба до църквата се повтаряше на Коледа и Великден. Пътят до училището и пътят до църквата съвпадаха, и през зимата, и през пролетта. Вече знаех, че ходенето на църква е невидим път по пътя за училището.

Години по-късно родих син, когото майка ми и баща ми тайно кръстиха. Научих го, когато попитаха и мен дали не искам да бъда кръстена. Васко се казваше мъжът, който беше станал кръстник на сина ми и който стана и мой кръстник. Харесах го на мига, в който го видях. Беше млад, но някак си възрастен, излъчваше спокойна и сдържана сериозност, която не му пречеше винаги да се усмихва. Подари ми библия в кожена подвързия. Мислех си за баба и за листовете, които криеше под дюшека си и които така и не успях да видя.

Сега моя църква е всяка църква по пътя ми. И винаги ходя на Връбница.

източник

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
a.stambolova@gmail.com'

Албена Стамболова

Албена Стамболова е българска писателка, преводач, преподавател и психоаналитик. Завършва докторантура при Юлия Кръстева във Франция. Член е на Международната Фройдистка асоциация.