Цветелина Йосифова: Феноменологичен разказ от първо лице втора част. Разговор с основните действащи лица: Екипът и децата

от -
581

Продължаваме разказа за Павилион 19, място за работа с деца млади хора и техните семейства чрез изкуство, култура и психо-социална подкрепа. Това е начинание на Центъра за култура и дебат „Червената къща „Андрей Николов“ (Фондация „Гъливер клиринг хауз“). Павилион 19 следва съвместно организирания през ноември 2015 година от Червената къща и Гьоте-институт България Форум за култура „Състояние бежанец.

Първа част –  http://www.marginalia.bg/aktsent/tsvetelina-josifov

Участници в разговора са Ангелина Рангелова, Николай Божков, Цветелина Господинова, Невена Борисова, Александрина Алексова, Юлиана Сайска-Павлова, Мартина Станева-Антонова и Цветелина Йосифова.

 – Какво правим с децата?

Николай: Опитваме да ги разбираме, да навлезем в техния свят, да сме съпричастни на преживяванията им. Предлагаме им друга опитност, отваряме пространство различно от ежедневното.

                          Николай Божков,Фото Братя Трейман

Цветелина Г.: Правим неща, които да ги вълнуват. Всичко, с което ги занимаваме, обмисляме конкретно за групата, за точно тези деца. Добавяме към усета им за живота и света – цветове като чувства, маска като съвкупност от качества, диалози като представа за отношения…

                      Цветелина Господинова – Фото Братя Трейман

Ангелина: Осъществяваме контакт с децата и техните семейства. Помагаме в контакта между тях самите – съпътстваме ги в приятелства и конфликти, въвличаме се в техните теми. Спомагаме контакта между тях и хората на пазара…

Ангелина Рангелова , Фото Братя Трейман

 

Мартина: Запознаваме се с  децата от пазара, опознаваме се, играем, гледаме филми, правим театър, разиграваме приказки, запознаваме се с родителите им, настойниците, семействата.

                 Мартина Станева – Антонова, снимка Иван Николов opnn

 

Невена: Създаваме условия за среща, в която да ги чуем извън стереотипа на ежедневието. Създаваме пространство за неща, които не могат да бъдат назовани извън него. Преминаваме през взаимен процес на опознаване и допускане заредено с личния опит на всеки. Това прави срещата едновременно автентична и удържана в рамка.

                               Невена  Борисова- Фото Братя Трейман

Юлиана: Достигаме до техните светове и чувствителност. Общуваме с тях, настройваме опита си към тях. Учим ги да се изразяват. Изкуствата стават наш общ език. Заедно драматизираме личните им истории. Подпомагаме израстването им и търсим отговорите на важни екзистенциални въпроси – „Кой съм аз?“, „Какъв искам да бъда?“, „Как да правя избори?“…

                            Юлиана Сайска-Павлова, Фото Братя Трейман

Цветелина Й.: Домогваме се до мига на истинската среща. Правим го с ясното съзнание, че сме нещо случайно и временно в техния живот. Надяваме се да оставим поне минимална следа в техните умове и преживявания, както те оставят значима следа в нашите.

 

Цветелина Йосифова – снимка Иван Николов,opnn

 

Цветелина Йосифова: Снимка Иван Николов, opnn 

– Защо го правим? Защо работим тази работа?

 Николай: Да се работи с деца винаги носи смисъл. Тези деца са заложници на трудно променящи се възприятия и нагласи – в рамките на обществото и вътре в общността. Да положиш идеята за собствена идентичност в едно такова детско съзнание дава смисъл.

 

Ангелина: Правим го, защото осъзнаваме нуждата от това. Ние сме едно малко звено, което е необходимо, за да се движи веригата на социалната промяна.

 

Цветелина Г.: Заради живия процес… Всяка следваща среща поражда смисъл. Заради общото да създаваме нови смисли – за себе си и за децата. Това е благодарното в работата с децата.

 

Мартина: Това е група, която няма почти никаква подкрепа, а има огромна нужда. Това много ясно се вижда в тяхната креативност, когато е подкрепена, както и в развитието им, когато имат условия за него.

 

Невена: Форматът на работа е обогатяващ – давам много, но и получавам много. Дори перфектният план може да претърпи промяна – тук и сега в момента на срещата. Работата с децата ме предизвиква да динамизирам себе си в полза на другите. Отказвам се от собствената си нагласа, научавам нещо ново…, както става в истинския живот.

 

Цветелина Й.: Подпомагаме децата да станат автори на собствения си живот като ги изваждаме от анонимността и предопределеността на гетото. Правим го чрез изкуство и психодрама. Артистичните метафори, креативността и спонтанността са мощен посредник за изразяване и спомагат израстването им като автономни личности.

За какво си говорим с децата на пазара? Какви са историите, които ни разказват?

Юлиана: Срещите ни винаги започват с еуфория, с много възклицания. Интересувам се как са, питам дали са ходили на училище, дали се местят, дали са правили нещо през деня. И те не само разказват, но и любопитстват какво става с нас. Говорим си, най-общо казано. Говорим за живота, с децата. Разговаряме и с техните родители.

 

Цветелина Г.: Те разказват за нещата, които им се случват. По начина, по който го правят, опитваме да разбираме тях. Ако някой е агресивен, получава се разказ за това как се живее с агресията, как преживява нещата, които го заобикалят.

 

Николай: Като възрастни виждаме историите от ежедневието на децата като цялост. Те живеят в поредица от случки, които не винаги мислят като своята история. Питам се дали съзнават, че това, което им се случва, всъщност е тяхната лична история…

 

Александрина: Историите – няма къде другаде да бъдат разказани и чути – за връзките и любовта, за доматите, за ъгъла на улицата, за раждането и смъртта, за къщата на съседния ъгъл… Един свят, колкото реален, толкова и въображаем и много често мечтан. Появяват се много въпроси – кое е истина и кое не, кое е добро и кое не…

       Александрина Алексова – Фото Павилион 19

Мартина: Разказват за неща от техния детски бит, семейни истории, фантазии, мечти, желания, болки….

 

Невена: С Пламена говорим за момичешки неща. Разказва истории, с които иска да ме скандализира и тества. Пробва да направи паралел между моя и своя свят, да се ориентира, да поиска съвет… Срещите с тийнейджърите са като да се движиш по ръба на много хлъзгава повърхност, без да знаеш какво има в края на подхлъзването. С Илко си говорим за коли и момичета, (които нарича мадами), за майка му и баща му, за това колко е силен и смел.

 

Цветелина Й.: Идеята е да чуем историите като свържем текста им в една цялост, да го направим значещ и да им го върнем като достъпно тълкуване и разговор с някой възрастен, който знае. По този начин техния глас бива чут и те самите вписани в културата.

– Разкажете какво се случва с тях.

 Юлиана: Трудно е да се избере една история с едно дете. Сещам се за един следобед, когато имахме група с малките, около десетина деца. Имахме задача да се запознаем с персонажите на цирка. Едно от децата, Илко, още от влизането си не спираше да повтаря: „Много съм гладен, много съм гладен…“ Предложих му да постави глада си на сцена. Той влезе в ролята на клоун, който се превива от глад – това беше експресивната част. След това, в символичната част, клоунът имаше една шапка и всички участници пускаха по нещо вътре – пускаха въображаеми пари, храна, съвети – изговаряха всичко. Илко се успокои, сякаш се нахрани по някакъв начин от тази съпричастност, от това, че някой е имал фантазия да се погрижи за него. Разбира се, това не може да замести нуждата от реална храна и да задоволи основни потребности, но развива психическата устойчивост, дава опора, за да не се разпаднеш от ежедневните липси. Такива спонтанни случки имаме ежедневно.

 Цветелина Г.: Никола например. Още от самото начало много силно се представи. Държеше да запомним името му, да знаем кой е той. Много съдействаше. След това групата стана голяма, започнахме да работим с нови деца и той се отдръпна, стоеше все настрани. Показваше, че нещо се случва. Понякога ставаше агресивен към нас, беше ни ядосан. Напоследък се завръща по различен начин. Идва заедно със сестрите си Донка и Диляна. Както и повечето пазарски деца, Илко носи една много тежка лоялност към семейството си. Звучи странно, но е така – носи една тежка лоялност…

Ангелина: Той се държи като главата в семейството, като най-големия и зрелия.

Цветелина Г.: По никакъв начин не позволява някой да проявява чувство на съжаление към него и семейството му. Това е ясно.

Ангелина: Имам силен спомен от Коледно тържество в Червената къща. Когато свърши спектакъла, бяхме приготвили храна за почерпка. И те тримата – Никола, Донка и Диляна, не опитаха нищо. Взеха всичко за вкъщи. Не смееха да получат нещо, което не е споделено с останалите от семейството.

Николай: Лоялността им е не само към семейството, а към общността като цяло. Има безброй случаи на конфликти помежду им и цялата група страда от това. Помежду си се обиждат и бият, но в момента, в който някой външен им направи забележка, се обединяват и защитават безкомпромисно. Инстинктите на общността за оцеляване се събуждат и с цялата си мощ заличават всяко „аз“. Когато някой се почувства застрашен, това се предава към останалите като заплаха и реагират като група, като общност. Преживяването е за голяма насрещна сила… Случвало се след време някое от децата да каже, че сме били прави тогава, но в момента на случването реакцията им е бурна и защитаваща общността.

 Цветелина Г.: Спомням си една случка през зимата. Беше мокро и кално. Няколко семейства живееха в една барака, наричаха мястото „мръсния двор“. Отиваме да потърсим децата да ги вземем заведем в Павилиона. Те излизат – без зимни дрехи, някои дори боси. Вътре в бараката е тъмно. Представям си как прекарват времето си, когато не са разпръснати по пазара – седят в някаква тъмна, разпадаща се постройка, като едни укрити хора.

Николай: Сещам се за случка с Искра. Студена сутрин. Появява се силно разтревожена, почти влетява в Павилиона. Иска да звънне на дядо си. Според правилата, децата нямат право да използват телефона. Но имаше някакво усещане за спешност. Позволих й да се обади. Попитах я какво става. Тя отговори: „На вас мога да кажа. Дядо ми започна да пие и не ни пуска в къщата. А аз трябва да взема шишето с биберона на Гришо…“. Бяха останали на улицата. Без дрехи, без подслон. Характерната закачливост в погледа й беше изчезнала безследно… Не знаеше къде ще отидат и колко ще продължи пиянството на дядото. Отдалечи се забързана и сериозна, изведнъж изгубила безгрижната лекота на своите тринадесет години…

Ангелина: В този период редовно виждах Искра на Лъвов мост или на стълбите пред Халите, рано сутрин. Един път ми каза, че е тръгнала на училище, но нямаше чанта, а по-късно отново беше на пазара. Не знам къде е ходила. Спомням и случка със семейството на Анелия, Стефка, Дафина, Младен и Илко. Срещам ги на Витошка, преди около година, късно, около полунощ. Стефка ме вижда, хваща ме за ръка и ми повежда към една пейка. „Госпожо, елате да ви запозная с мама…“. За първи път виждам Желязка – жена, износила и отглеждаща шест деца. Питам се какви ли сили са нужни и откъде се черпят в един такъв живот като нейния.“Мога ли да ви водя най-малкото си дете, Илия, той е почти на годинка, само за през седмицата и да си го вземам през уикенда?“. Обяснявам, че Павилионът е място за срещи, за игра, за творчество, че може да ни потърси за споделяне на трудностите си и подкрепа. Днес Илко вече умее да ходи и идва при нас със сестрите си.

 Цветелина Г.: Всички деца много пораснаха през тези две години. В това семейство, за което говориш, децата са много зрели. Не личи на пръв поглед, но, когато се вгледаш, виждаш, че размишляват особено много. Как да не мислиш много, когато животът ти се случва по такъв начин…

Николай: Анелия – най-голямата, се грижи за останалите. Спомням си как се молеше някой да поеме Илко, тогава бебе, за да може тя да порисува малко. През това време родителите й седят на някоя пейка в градинката… Жестоко е, когато си дете и майка на братята и сестрите си едновременно, и нямаш свое време, в които да си свободен да бъдеш дете…

Цветелина Г.: Спомням си майката на Антония преди да влезе в затвора. Идваше на индивидуални срещи. Сама дойде при нас. В началото не можеше да говори. Не че не знаеше езика, беше толкова подтисната. В един момент подстригаха много късо Антония и тя стана много мълчалива. Имаше период, в който другите деца бяха много агресивни към нея, групата ѝ се нахвърляше.

Николай: Антония има по-малък брат. Дадоха го на бабата да го гледа. И Росен направи много, за да си вземе децата. Едно от първите ми впечатления от хората на пазара беше точно той – с количката с бебето и Антония хванала го за ръка.

Ангелина: Баща ѝ (Росен) много я защитава. Винаги, като я изпраща в Павилиона, й дава съвети как да се държи, какво да прави.

 

Николай: Един ден ги срещнах на Пиротска, Антония беше много спретната. Вярвам, че той се е погрижил за децата. Каза, че са ходили на море. Росен винаги се отнася с уважение към нас, към целия екип.

 

Цветелина Г.: Радо познаваме от един предишен проект – „Преходни пространства“, в който работеше голяма част от сегашния ни екип. Той е израснал в дома в Горна Баня, а сега отглежда децата си. Може да се каже, че работим с второ поколение деца… Впечатлява ме колко е старателен в опитите си да бъде добър баща и да има семейство, каквото самият той не е имал.

Мартина: Поизоставени са да порастват по-сами, с малко грижа за най-неотложното. Поне тези, които аз съм виждала последно в Павилиона…, с риск да останат неграмотни и без шанс за живот по-цветен от този на родителите им…

Невена: Какво се случва с тях…? Веднага си помислих, че много зависи дали е пролет, дали е лято, есен или зима. Сякаш се случва един постоянен опит да се установят, живеене днес, с очакването, че утре нещо неизвестно и неизбежно ще стане. Там някъде стои един идеал, замъглен и ангажиран от волята на общността. За децата е трудно когато имат желание да излязат извън зоната на групата. Налага се да се конфронтират със законите й… Спомням си Пламена. Имахме среща, за да довършим една картина, която бяхме започнали. Отидох да я взема от пазара. Там беше нейната майка заедно с група мъже. Играеха покер на една празна сергия. Майка й не я пусна, защото трябваше да гледа малкия си племенник. Тя много плака. Майка й крещеше и я унижаваше пред всички. Проблемът не беше кой ще гледа бебето. Проблемът беше, че някой иска „да гледа“ Пламена. Беше урок и демонстрация за мен пред общността. Дадох си сметка, че надеждата и перспективата за различен живот, на индивид свободен да определя за себе си, могат да не съществуват. Помислих също, че да излезеш от общността е по-лесно, отколкото да влезеш в нея.

Александрина: Историята за изчезналата къща. Нея вече я нямаше, но децата продължаваха да оцеляват, сменяйки място след място за живеене и винаги завръщайки се на пазара като тяхното място…

 

Александрина

– Как удържа човек дълго време в такова начинание?

Юлиана: Аз самата съм артист, който търси свързване с различни хора и общности. Аз също съм маргинална. Имам много общо с хаоса и всеки ден изследвам дали той ще роди нещо. Децата на пазара до голяма степен са в същата позиция. Въпрос на взаимодействие е – те имат нужда от нас като ментори, но и ние като артисти имаме нужда от тях, за да се разберем по-добре, да осъществим взаимодействие, първо със себе си, а след това и с околния свят. Чувствам се приобщена към тях.

 Цветeлина Г.: За мен тази работа е свързана със специална самоорганизация и изисква подреденост. Защото тези хора имат нужда от нещо подредено, от структура и последователност. То е като импровизационно представление – трябва да имаш концептуална организация и да действаш спонтанно.

Александрина: Усилията ни довеждат нови образи, отношения и смисли. Така държат настрана отчаянието, обезсмислянето и гнева, които могат да бъдат лошите съветници в дългосрочното удържане в такова начинание.

Мартина: С човещина, емпатия, обич, постоянство и доверие в човешките им възможности.

Невена: Правя това вече от 15–16 години…, с прекъсвания. Винаги има едно всмукване в групата. Няма как да бъдеш допуснат в групата без да допуснеш групата в себе си. Всмукването понякога е толкова силно, че губя представа за собствената си принадлежност… Закъснявам за работа, не водя децата си навреме на училище или въобще не ги водя, вземам вещи от кофите за боклук… После обаче, за да мога да продължа да бъда полезна за групата, да продължа да работя, се завръщам към „здравия си разум“. Правя преглед на периода от въпросното всмукване и така се ражда нова идея, нов поглед. Нещо обаче в мен завинаги се променя след всяко едно всмукване. Обсъждането на процеса с колеги, супервизията, четенето на подходяща литература, това са островите, на които стъпвам и на които е моята си група. Там се приютявам и така удържам.

Цветелина Й.: Иска се специално настройване и постоянство в тази работа и удържането й. В думите, които често ползваме за тези хора – маргинал, маргиналност – има една специфична отместеност – на мнозинството, което се произнася за малцинството. Мнозинството трябва да поеме достойно отговорността да се грижи за малцинството. Понякога се питам от коя страна сме ние…

Може ли да кажем, че ние сме първите, които предлагат този вид работа – чрез изкуства и креативност, на децата от пазара?

Невена: По-важно е да не сме последните. Допуснати сме в тази общност. Това е същественото. То е плод на присъствието и включването ни в живота на пазара, на адекватността, на начините, по-които го правим. Дали сме първите…? Не знам. Този въпрос ме кара да мисля за девственост и това ме разсмива в контекста, в който работим.

Цветелина Г.: Ние сме специфични с това, че разговаряме с хората на пазара, с децата и техните родители за различни неща от живота. Това означава да чувстваме и разбираме, че ни чуват. Не говоря за психотерапия, не правим това. Просто не ги подминаваме, не ги съветваме, не ги администрираме, не ги порицаваме, не ги назидаваме, не ги заплашваме, не искаме да ги направим като нас. Говорим с тях. Самото разговаряне вече променя много неща.

Николай: Правим това в естествената им среда, в ежедневните им отношения. На практика ние дойдохме при тях и останахме на тяхна територия.

Юлиана: Не знам дали сме първите, но определено сме специални с това, че общуваме наравно с тях, имаме близост, обвързани сме лично, проявяваме човешка загриженост. Павилион 19 е специален с това, че екипът ни работи с творчеството на децата, със създаването и себеизразяването. Това ни прави от една група.

Мартина: Със сигурност – да.

Александрина: Първи сме в отварянето на пространство за думите и преживяванията на децата, каквито са. Разликата е в безусловната подкрепата, не в желанието да контролираш, поучаваш и моделираш според собствените си принципи, представи и ограничения.

Цветелина Й.: Павилион 19 носи всички предимства и дефекти на уникалния, единствен опит, който по-често е саботиран, отколкото му се е случвало да бъде подкрепян и който е повече екзистенциален избор на нашия екип, отколкото амбициозна система и политика.

 

– Какви са важните ни постижения?

Николай: Децата вече са способни на сътрудничество с нас. В самото начало не разбираха какво правим и защо сме тук. Непрекъснато ни тестваха по особено агресивен начин, бивали сме подложени на всякакви нападки. Преминахме етапа на доказване. Да оцелееш в тази среда означава да бъдеш приет със съответното уважение и това е постижения. Нещата не са еднопосочни. Приемането трябва да се случи и от двете страни – не само ние тях, а и те нас.

 

Ангелина: Това е важно както за нас, така и за тях. Това е нашият пример, един вид послание. Защитавайки се от агресията и отстоявайки се, ние даваме пример как те самите да се защитават, когато излязат от Павилиона отново на улицата.

 

Николай: Те живеят пропито от импулси и агресия ежедневие, постоянно са или жертва, или нападат. Заради способността за оцеляване са по такъв специален начин интелигентни. Интелигентност е не само да знаеш пет езика и да умееш определени неща, тя има и един важен компонент – да си адаптивен. Да можеш да оцеляваш и да се развиваш в подобна среда.

 

Цветелина Г.: Постижение е начинът, по който се впускат в игра и се представят на сцената. Как преминават през ролите и как усещат всичко, за което говорят. Способни да излязат от себе си, да влязат в нечии други обувки, да изпитват емпатия. Да предизвикат промяна. Последните две години са оставили отпечатък.

 

Ангелина: Постижение е взаимното доверие. Съвсем скорошен пример – ателието за изработка на букварчета. Вървим се към Павилиона с петнайсет деца от пазара. Непрекъснато се присъединяват нови. Най най-отпред съм. Усещам групата зад гърба си. Следват ни мълчаливи, настаняват се на определените места и приемат всичко, което сме подготвили. Преди една година това беше невъзможно – само с половината от тях щяхме да сме изправени пред скандали, отказ да работят, посегателство над материалите, напрежение. Днес ги виждам способни да бъдат внимателни, да удържат времето и пространството в работа.

 

Цветелина Г.: Това пространство не е нито вътрешно, нито външно. Това е нефизическото пространство между нас.

 

Николай: Елмира тръгна на детска градина, Илко е приет в 100 СОУ, повечето от тях вече познават литературни произведения от световната класика, гледали са качествени филми, умеят да се изразяват повече с думи, станали са по-спретнати.

 

Юлиана: Правим нещо, от което общността има нужда и получаваме признание за това. Получихме наградата за нови практики на БАП[1], което означава, че трудът ни се забелязва и се разпознава като важен. Създава поле, където да се осъществят артистични психо-социални практики.

 

Невена: Когато се разхождам из пазара винаги някое дете ще се затича към мен да ме поздрави. Става ми много приятно. Разбирам, че това са трайни отношения.

 

 

Вярвате ли в метафората за грозните патета относно тези деца?

 

Николай: Не знам кой от тях може да се види като лебед.

 

Цветелина Г.: В „Грозното патенце“ има едни лебеди накрая, които го припознават.

 

Ангелина: А ние припознаваме ли ги? От една група ли сме с тях?

 

Цветелина Г.: Имаме много общи неща. С тях може да се говори като с възрастен човек. Никога не се вдетенявам с тях. Те имат изключителен усет към фалша. Възможността да общуваме ни прави от една група.

 

Юлиана: Натъжава ме тази метафора. Въпрос на гледна точка е какво виждаш – грозното пате или лебеда. Вчера бабата на Искра каза за нея: „Тя винаги ще си остане мургава. Хората виждат, че е циганка и не я приемат в българските училища…“ Едно несполучливо виждане на дете, което всъщност е много умно и красиво. Вярвам, че работа ни помага на всички да разбират по-добре тази метафора.

 

Невена: То метафора ли е винаги съм си мислела, че историята за грозното патенце е по действителен случай…? Наистина е много драматично групата ти да не те разпознава, да не те приема, да те отхвърли. Друг е въпросът каква е цената, която плащаш, за да станеш лебед в твоята си общност.

 

Александрина: Приказките разказват истории на действителни герои от живота…

 

 

– Какво ни задържа в Павилион 19 и какво би ни отказало от тази работа?

 

Цветелина Г.: Харесва ми дори само идеята, че има една група, която е толкова интересна и пълна с енергия. Представления, картини, филми, музика – неща, които специално измисляме. Креативността, която черпя от тук, ме мотивира. Самата аз, с каквото и да се занимавам, все съм някъде на ръба, не принадлежа напълно на никоя група, никъде не съм определена. По това сме близки с децата на пазара.

 

Ангелина: За мен обменът е особено важен. Освен тук, работя и като учител по френски език и възпитател в детска забавачница на френски. Това ми позволява да пренасям системността на образователните процеси в Павилион 19, а спонтанността, която получавам от децата на пазара, пренасям в класната стая. Също така обменяме с тях и личния си опит. Когато аз бях дете, моите родители работеха на пазар близо до ромска махала, чувствам се комфортно на такова място.

 

Николай: Труден въпрос. Имало е моменти, в които съм казвал, че повече не мога да се занимавам с това. Давам си обаче сметка, че това ме и задържа. Всяка среща с децата е и едно малко предизвикателство. Ако човек тръгне с отворено сърце, дава шанс да научи много за себе си.

 

Юлиана: Задържат ме видимите резултати – промяна на децата, съзряването. Децата дават много силна обратна връзка относно искреността на общуването, не могат да бъдат излъгани. Те са лакмус за естественост. Общуването с тях събужда много чувства. Аз изпитвам чувства към тях, а ние, артистите, психодрама-терапевтите и консултантите, работим чрез чувствата.

 

Невена: Има много трудни моменти в тази работа, моменти в които се питам какъв е смисъла на това да си капка в морето. Моменти, когато съм положила много усилия и желание, и насреща няма отговор или стои едно безразличие. Когато несигурността е взела такъв превес, че задушава креативността ми. В такива моменти съм на ръба да се откажа.

Екипът, с който работим, е основен двигател за задържането ми в Павилион 19. Не мога да си представя да работя с други хора. Мога да си представя екипа да допуска други обаче. То сякаш е и донякъде огледално на групата от пазара…

 

 

***

 

За екипа на Павилион 19

 

Александрина Алексова

Човекът-координатор, който опитва да проумее и сложи ред и в най-заплетените ситуации. Не се притеснява да прави административни и всякакви необходими и полезни неща. Носи в себе си нещо от духа на хората с възрожденски плам и отдаденост. (клиничен психолог, психодрама-терапевт)
Ангелина Рангелова 

Отговорникът по образованието. Франкофон, социален човек и почитател на детската литература. Винаги разбира добре от какво имат нужда децата. Умее да приготвя найвкусните палачинки, които някога сте опитвали. Води ателието за четене и творческо писане. (педагог, автор, психо-социален работник)

Мартина Станева-Антонова

Нашият човек в Казанлък. Посветеният на каузите. Най-верен приятел и съмишленик. Един от положилите началото. Винаги може да разчитате на добър съвет, аналитичен поглед и безусловна подкрепа. (артист, философ, групов аналитик)

Невена Борисова

ЧовекътПавилион. Артист, социален агент и добър слушател. Може да разчитате на нея винаги когато труден проблем търси спешно решение или просто имате нужда от истински приятел. Работи със студентите. (артист, психодрама-терапевт)

Николай Божков

Онзи изискан господин, който се чудехте дали тъкмо е притичал покрай витрината. Загадъчен и дълбок, винаги когато е нужно. Умее да придава смисъл дори на найбезсмислените хрумки на децата. Води ателието по социални умения – по говорене, рисуване и споделяне. (социален психолог, психодрама-терапевт, групов аналитик)
Цветелина
Господинова

Пазителят на смисъла. Може да решите, че е момичето или пък момчето от квартала. Прави сте. Някой местен е. И преди сами да разберете, тя вече знае какво имате предвид. Води литературно-театралното ателие „На пазара“. (артист, психодрама-терапевт, групов аналитик)
Цветелина Йосифова

Авторът на идеята. Човекът зад кулисите. Играчът на терена на ума. Разбира от чувства и знае как да прониква в чужди мисли. Мечтае да се засели на пазара. (университетски преподавател, автор, психодрама-терапевт, групов аналитик)

Юлиана СайскаПавлова

Носи омаята. Безстрашна дори в страшни ситуации. Предчувства полъха на вятъра и разбира езика на птиците. Във всеки момент е способна да предложи гениалното решение, което дълго сте търсили. Води ателието по кино, драма и всякаква друга драматургия. (артист, психодрама-терапевт)
[1] Павилион 19 беше отличен с годишната награда на Българската асоциация по психотерапия за 2016 година за приложението на психотерапевтични подходи в работа с общности.