Тука пипаш, тук – не, или какво е цензурата днес

Да се твърди, че в медиите няма цензура, е все едно да кажеш, че в политиката няма корупция. България е най-бедната, най-корумпирана и с най-несвободни медии държава в ЕС. Този “рейтинг” не идва от нищото. Поради нивата на бедност и корупция общественият интерес изисква медиите да изобилстват от разследвания за корупция на всички нива и ужасяваща бедност. Но третият липсващ фактор – свобода на словото – изкривява огледалото. Затова мейнстриймът ни показва говорещи глави, лотарийни щастливци и криминални хроники, гарнирани с по някой динковец и “свински опашки”. Изобщо пълна дезинфекция на заблатената среда, в която живеем – и форматиране на обществено мнение на пост-истините.

Въпросът не e има или няма цензура – и корупция, въпросът е има ли в България механизми, които да противодействат на тези вредни гризачи в името на правдива, качествена информация от обществен интерес – и на политика от обществен интерес. Може ли един журналист в България да се защити от налагането на цензура, но също и медията от безпочвени обвинения за цензуриране. Отговорът е не.

Ситуацията е: Дума срещу дума на принципа на кого вярвате повече. Заплахи за съд, които често не се реализират след заглъхване на скандала. Та, на кого вярваме повече – на журналиста от Нова телевизия Васил Иванов, обявил, че напуска заради цензура от страна на директора на “Новини и актуални предавания” Дарина Сарелска, или на самата Сарелска, обвинила Иванов в лъжи и манипулация? На Слави Трифонов, чието шоу bTV спря заради огласени от Иванов записи и твърдения, или на bTV, която твърди, че по този начин се нарушават професионалните стандарти. (Каквито и да са те, защото ние не знаем какви са…)

Стигне ли се до съд обаче, Нова телевизия ще използва цялата си корпоративна мощ, а Иванов не би могъл да разчита на опитни адвокати, освен ако някой не се съгласи да го защитава pro bono.

Впрочем, медията не за първи път попада на прицела на обвинения за цензура. Миналата пролет творчеството, както и медийните изяви на карикатуриста Чавдар Николов бяха изтрити от платформите на Нова броудкастинг груп след карикатурата му за премиера и “ловците на мигранти”. Тогава Николов каза, че “политкомисарите трябва да освободят медиите”.

Собственост

Скандалът съвпадна с процеси по смяна на собствеността в двете не просто най-големи телевизии, но най-големи медии в България – bTV и Nova. Само купувачите (!) знаят как ще се отрази на цената на Nova например. За нас, като потребители на информация, не е без значение в чии ръце ще попаднат тези две медии. Дали ще се установи диктатурата на търговците на влияние и зависимости или ще видим налагане на високи професионални стандарти за обективност и (почти) безпристрастност на информацията.

И понеже говорим за собственост, има въпрос, чието обсъждане е назряло – редно ли е собствениците на медии да имат и друг бизнес, различен от издателския? Това е проблем в световен мащаб, в България е още по-сериозен заради неясния произход на средствата в част от българските медии и липсата на информация за действителните собственици. Едва ли някой има съмнения, че общественият интерес е увреден, тъй като освен гонитбата на рекламни приходи, медиите в по-малка или по-голяма степен са принудени да се съобразяват и с интересите на собствениците си.

В САЩ например, когато мощният конгломерат General Electric (GE) придоби NBC и MSNBC, известното онлайн издание Salon. com коментира, че контролът на GE над две от най-големите американски медии “е по същество опасен – дори и без доказателства за редакционна намеса”. Корпоративните интереси на GE в американската политика са огромни и нямат нужда от преувеличаване. Salon цитира данни на The Boston Globe, че през 2005 г. General Electric Co. са похарчили $21.5 милиона за лобистки действия, опитвайки се да повлияят на американското правителство – повече от всяка друга корпорация.

(Впрочем именно едно блестящо разследване на екип на The Boston Globe, филмирано като “Спотлайт” – за педофилията в католическата църква, спечели “Оскар”-а през 2016 г. Там ясно се вижда как работи истинската медия.)

В една слаба икономика като България, въпросът за собствеността в медиите е важен толкова, колкото и в най-силната икономика в света. Държавата, като същност и начин на функциониране, продължава да е посттоталитарна и етатистка и трите поредни мандата на Бойко Борисов и ГЕРБ само засилват тенденциите. Освен това в парламента има депутати, които контролират медии и медийни групи, използвайки ги на принципа на дроновете – просто ги насочват към целта за поразяване. Каква информация от обществен интерес да очакваме?

Един от лидерите на Обединени патриоти – вероятно и бъдещ министър, Валери Симеонов, пък не вижда нищо укорително във факта, че телевизията (му) СКАТ, на която Волен Сидеров и “Атака” трябва да са до гроб задължени за политическото си материализиране, притежава мотел до Малко Търново, край българо-турската граница, който се пълни от пазителите й – командировани военни. Симеонов, който твърди, че има само дял в СКАТ – сиреч, обикновен съдружник, купи мотела през 2005 г., но го ремонтира и пусна през 2016 г., след като стана ясно, че физическата охрана на българската граница ще е дългосрочен процес.  И опция за бизнес.

В България въпросът за собствеността има и друго измерение. Доказателство е вестник “Прас-прес”, чиито създатели – и издатели, имаха челен сблъсък с монопола в разпространението, който очевидно не притеснява никого, най-вече Комисията за защита на конкуренцията. И така бяха принудени да се справят сами с разпространението. Това е също форма на цензура, макар и не така крайна като Великата защитна стена в Китай, където се филтрира достъпа до интернет.

Арбитраж

Ако през XIX век в Италия е било лесно да се различи цензурата, наложена на различните форми на визуални изкуства, особено на карикатурите, в резултат на папизма и “моралните” му обструкции, то как да “видим” цензурата в медиите днес? Искате да публикувате материали за нагласена обществена поръчка в детска градина, ами за обществените поръчки в НЕК или за храненето на армията? Цензурата е в разрешения пеример на действие – “тука пипаш, тука не”. Цензурата е в спестяване на факти. Цензурата е в спускане на “папки” – за ревизия в болница например, или пускане на дронове над определени къщи, от които не произтичат последствия за собствениците им – било то митничари или кметове. Цензура е, когато новоизлюпена собственичка на сайт ти каже: “Нас не ни интересува съдържанието, а кликовете”. Или те натискат за повече музика и по-малко “говорене”, по-лековати “темички” в радио. Затова и някои медии все повече изглеждат като кавър версии на рекламата и пиара.

Ако някой журналист иска да сезира за цензура, или медия да се защити, няма независими арбитражни механизми, благодарение на които да бъдат проучени фактите и твърденията, да бъде разделена художествената измислица от истината, да бъде разграничен обществения интерес от личния и корпоративния интерес на журналисти и медийни собственици. И никаква етична комисия не би могла да се справи с това. Камо ли казионна организация като Съюза на българските журналисти, чиито основания за съществувание се изчерпват до управлението на няколко имота. Не съществува организация на журналистите в България, която да защитава интересите им, защото това би било санкционирано от собствениците на медии.

През 1971 г. известният “Ню Йорк Таймс” публикува т.нар. The Pentagon Papers – тайни документи на военното министерство, които подробно описват проблемите на американското участие във войната във Виетнам. Подобно нещо никога дотогава не е излизало в медиите в САЩ. Въпреки че се обръща към съда, администрацията на Никсън не успява да спре публикуването им. 40 години по-късно обаче Националният архив на САЩ публикува всички тези документи за свободно ползване.

Няколко десетилетия след секретните документи на Пентагона WikiLeaks пусна над 250 000 американски грами и документи, много от които засягат националната сигурност. Когато “Ню Йорк Таймс” публикува част от тях, американските ВВС блокираха уебсайта на вестника от компютрите си, а основателят на WikiLeaks Aсанж е заплашен от съдебно преследване в САЩ.

В тези документи, изтекли през WikiLeaks обаче, наред с много други любопитни за България констатации, има и за медиите: “Българските медии са силно манипулирани, а собствеността им се концентрира в ръцете на все по-малко хора. Репортери и редактори приемат подкупи, за да отразяват определени новини, за да публикуват пропагандни материали под формата на новини, и не публикуват информации, които не се харесват на спонсорите им. Корупцията в медиите очевидно ограничава тяхната способност да служат като глас на гражданското общество.” Заключението е на бившия вече американски посланик Нанси Макълдауни и датира от 2009 г., когато България беше по-напред в класациите за медийна свобода от днес. Така че какво виждаме, когато се огледаме в медиите – манипулирани потиснати хора, които се възмущават от “корупцията по високите етажи”, но дават по някоя десетачка на пътния полицай, плик на чиновника, друг – на учителя.

Искаме ли обективна информация или искаме да търкаме с монета карти от лотарията. Май чувам отговора: “Аре давай билетите, ма”.

Avatar

Емилия Милчева

Емилия Милчева е завършила журналистика във Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ "Свети Климент Охридски" през 1988 г. Професионалният й път като журналист включва вестник "Нов живот", БТА, вестник "Труд", вестник "Класа", Градски вестник, Webcafe.bg, Ureport.bg