Университетите като фабрика за продавачи

Споделете статията:

 

 

През 2018 г. една реплика на френския президент Емануел Макрон предизвика вълна от възмущение сред френското общество. Държавният глава на Републиката, превърнала се в образец за промяна в края на XVIII в., високомерно „отвори очите“ на безработен млад мъж с висше образование, че възможността да открие работа по специалността си е минимална, и открои решението: ориентиране към сфера, където имат спешна нужда от работна ръка – като ресторантьорството. Българските медии отразиха по стандартния си телеграфичен начин казуса – без сензационните заглавия от типа „Шок“, „Скандал“, „Само при нас“. Липсата на какъвто и да е коментар и на опит за ситуиране на френския сюжет в някакъв контекст, завоалирано от предъвквания разказ за „обективността“ на медиите (които не искат или не могат да си позволяват да анализират и концептуализират, а просто отразяват с няколко прости изречения), показа начина на възприемане на аудиторията от страна на медиите, ниските очаквания за критично приемане на информацията, неспособността на журналистите да изведат проблем от дадена информация и елементаризирането (опростяването) на наратива. Това, разбира се, е свързано и с променените нагласи в българското общество и с привикването към новото „нормално“. Не е тайна, че това адаптиране към новите обществени тенденции се среща и в образователната система. Специалисти от различни университети и експерти от регионалните управления на образованието, които дълги години отстоявали идеята за качественост, също отстъпват под натиска на „промяната“. Именно това „свикване“ с нещата, без да искаме тяхното подобрение или поне да задаваме въпроси защо те така се случват, е и причината за липсата на каквато и да е емоционална реакция от по-голямата част от българското общество във връзка с предадения семпло от медиите разказ от Париж.

„Свикването“ е породено и от несъстоялата се в българското общество промяна по отношение на политиките към младите хора. Демагогията на редица политици, че ще бъдат предприети политики за даване на шанс за развитие на младите хора у нас, и липсата на видими резултати в това отношение не преустанови пътникопотока към Терминал 2. Резултатите от проучването на германската фондация „Фридрих Еберт“ от 2015 г., установило, че младите хора масово напускат балканските страни (в това число и България), остават актуални и четири години по-късно в сходно проучване, направено от същата фондация. Ориентирането към купуване на еднопосочен билет за Западна Европа е свързано не само със смелостта на младите хора за излизане от зоната на собствения си комфорт и живеене в чужда среда и култура, но и с липсата на каквато и да е перспектива за професионално развитие за тях.

Многократно и унизително Бюрата по труда предлагат на завършили висше образование възможности за работа, свързани с позициите „продавач-консултант“ и „сервитьор“. Опитът на Меглена Кунева да създаде „приоритетни“ и „защитени“ специалности осъди на безизходица „непривилигированите“ студенти. Акцентът в политиката на нейния наследник Красимир Вълчев беше върху „привличането на повече млади хора в педагогическата професия“. И дори тук Министерството не постигна очакваните си резултати, което показва неспособността на българските управляващи за трезва преценка при комплексното разглеждане на проблема. Дори завършили „защитени“ и „приоритетни“ специалности, включително и такива с педагогически профил, не успяват да се реализират успешно по специалността си. Липсата на професионален стаж и изказаното гласно съмнение, че без опит трудно ще се справиш с предизвикателствата, замаскират резултатите от предварително решените конкурси. А в „държавата на безумията“ студентските практики и стаж не се признават. Не се признава дори и докторантурата за трудов стаж по специалността, въпреки все още неотмененото Разпореждане №224 на Бюрото на Министерския съвет от 23.10.1973 г. (ДВ, бр. 89 от 1973 г.). В същото време Правилникът за организацията и провеждането на докторантурата в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, например, определя, че „редовни докторанти не могат да постъпват на щатна длъжност по време на докторантурата за повече от половината от законоустановеното работно време“. Работодателят обаче не се интересува от този член, а държавата не е конструирала необходимите механизми за признаване на докторантурата като трудов стаж. За сравнение във Франция периодът на докторантурата се зачита като трудов стаж, а университетът се превръща във фактически работодател за периода на докторантурата.

През 2018 г. Министерство на образованието и науката все пак призна, че голяма част от завършващите бакалаври не могат да се реализират по специалността си и се ориентират към магазините и ресторантите. По този начин индиректно Министерството призна две очевидни неща: 1) че всъщност университетите са фабрики за продавачи; и 2) че Министерството няма яснота какви политики да предприеме, за да овладее образователната криза. Резултатите от рейтинговата система от 2019 г. също показаха ниската реализация на завършилите „Социални дейности“, „Психология“ и „История и археология“. Медиите потърсиха причините за това в бума на строителството на молове в големите градове. Ако след думите на Макрон французите започнаха поне да си задават въпроси за бъдещето на новото поколение, то в българския контекст информацията от рейтинговата система на МОН беше за пореден път поднесена като откъсната без никакъв контекст порция от информация, която в такъв случай не представлява интерес и/или не може да бъде осмислена достатъчно добре от средностатистическия българин. Последният е свикнал да се примирява с мисълта, че той не може да промени нищо, защото „те горе си решават“ /в случая да се подразбира Народното събрание или – за по-смелите конспиратори – може би някакви имагинерни илюминати/. Нотките на смелост остават в пространството на дома, където сме най-силни и където дори сме готови да вземем оръжие като смели спартанци и разбирачи по всичко…

Резултатите от апатията и страхът от задаването на въпроси са видими. В хранителните магазини, МОЛ-овете, големите търговски обекти работят хора със завършено образование, неуспели обаче да се реализират по специалността си и примирили се със съдбата си. Тази констатация директно реферира с въпроса защо имаме толкова много студенти, а толкова малко специалисти. Системата е позната на всички: днес всеки може да се запише студент и всеки може да завърши бакалавърската си степен /и не само/ с елементарни знания – в повечето случаи наизустени или дори открито преписани. Университетите имат своята причина да пропуснат частта за качествен подбор на записването и завършването на студентите: те носят пари. Търсенето на студенти „под дърво и камък“ развенчава мита за качественост на образованието, толкова зорко поддържан от редица образователни министри, включително и от сегашния. „Напълването на бройките“ не означава обаче, че новоприетите студенти всъщност имат интерес да се занимават с наука или с каквото и да е. Те са поредните „фиктивно учащи“, които запълват университетската документация, но не и скамейките в празните зали. Неявяването им в аудиторията и неизпълнението на възлаганите задачи не ги притеснява, защото те са убедени, че ще завършат. Следвайки принципа на „пазарната икономика“, която изобщо не познават, но криворазбрано имитират и геройски отстояват, те настояват, че щом са инвестирали капитал, той трябва да им се възвърне с един лист хартия, на който пише „Диплома“ и който легитимира отдавна пазеното им място в някоя общинска администрация, банка или училище, чийто директор е от „нашите“.

По-тъжната съдба е отредена на онова малцинство студенти, които се интересуват и искат да научат нещо, искат да се занимават усилено с това и да продължат да се развиват в областта, която доброволно и без натиск са избрали. Феномени като „човекът курс“, които бяха рядкост за времето около 2015-2016 г., вече се превръщат в тенденция. Опитът за реализиране след тяхното отлично завършване на бакалавърска, магистърска и дори докторска степен е предварително обречено на провал, защото мнозинството с подарените тапии вече е заело пазените си позиции. Тази порочна практика намира отражение и в системата на университетите. Академичното израстване на хора, припознати заради работата си от международната академична общност, се пренебрегва за сметка на това на фаворитите на академичните геронти, натоварени с отговорната мисия да крепят статуквото и имагинерното академично спокойствие.

Проблемът се корени в разбирането ни за „университет“. Университетът училище ли е, в което започваме всичко от начало и чието ниво на „учениците“ в този етап е потресаващо ниско в сравнение дори с петокласници?! Ако университетът трябва да надгражда, какво по-точно и до каква степен?! Ако университетът е вид самоподготовка с методическо съдействие на университетските преподаватели, но последните достатъчно подготвени ли са за справяне с предизвикателствата на постмодерността  и адаптират ли новите научни изследвания към своя курс лекции?! Как да се очаква напредък и промяна при разрастваща се функционална неграмотност и сричащи студенти, незнаещи как правилно да напишат думи като „контекст“, „охрана“, „упреквам“?! Университетът място за изграждане на критично мислене ли е? Как да се случи това при липса на елементарни форми на мисловна дейност и на липса на смелост за излизане от собствената си комфортна зона?! Университетите имат ли потенциала да формират благоприятната среда за зараждане на „социална чувствителност“ и навлизане в нов етап на „гражданственост“ от студентите?! Основите за това поставени ли са в училището и по какъв начин?!

Проблемът не е един и не се свежда само до намалените критерии за прием в университетите, „избутването“ на ученици от основното и средното образование или липсата на интерес от страна на родителите за бъдещето на собствените си деца. Проблемът не е и само в Министерството, което поне видимо нищо не предприема за комплексното разрешаване на проблемите. Проблемът е и в обществото! Че не изисква! Че не задава въпроси! Че се е примирило с „анормалната нормалност“ и с безвъзвратно течащите процеси по елементаризиране! Че с криворазбрания си сарказъм задоволява апетита си с политическите фрази: „Аз съм прост и вие сте прости“, но не изисква да знае това, което другите народи се осмеляват да зададат на своите политици, защото разбират, че всъщност не политиците, а те самите представляват суверена!

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Kovachev@abv.bg'

Кристиян Ковачев

Кристиян Ковачев е завършил спец. „История” в Югозападен университет „Неофит Рилски” с дипломна работа „Духовно-канонични и културно-обществени аспекти в историята на Тросковския манастир „Свети Архангел Михаил”. Продължава висшето си образование в магистърската програма „Българско средновековие: държава, общество, култура” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитива магистърска теза на тема „Манастирите като средища на книжовността в средновековна България (ІХ-ХІV в.)”. Научни интереси: духовната култура в Средновековна България. "