В кривото огледало: забрадки и шорти

 

Още, когато случаят „Бирали” беше представен от Нова телевизия със съпътстващи го бурки от Пазарджик, си казах, че нещо не е наред. В началото се колебаех дали става дума за журналистическа неосведоменост, объркваща забрадени и забулени жени, или за нарочна инсинуация. След поразяващите „разкрития” на „Господари на ефира”, представящи закъснялата гледна точка на нападателките, самопровъзгласили се за жертви, престанах да изпитвам колебание.

Веднага след огласяването на „разкритията”, изобилно тиражирани от самата Нова телевизия, медийното пространство се препълни със съобщения за „обрат”, претендиращи да ни поднасят „истината за случая със заместник главния мюфтия”.

Обществото ни, вероятно, се е успокоило, научавайки, че (най-сетне!) нещата са се разпределили по местата си, че редът не е плашещо преобърнат: не „лошите” мюсюлманки са били жертви, а невинните българчета – както е било винаги, от „турското робство” насам.. .

Закъснелият „обрат” и закъснялата „истина” не предизвикаха – нито у медии, нито у общество – съвсем близкия до ума въпрос:

Логично ли е нападателите („лошите” мюсюлманки) да извикат полиция и да освидетелстват медицински последствията от нападението, а жертвите (невинните българчета) да избягат, за да бъдат намерени ден по-късно от същата тази полиция?

Разбира се, невинните българчета също били освидетелствани – почти след седмица. Техните рани (от нокът) ни бяха показани, съпътствани от разкази за леене на кръв, които – предполагам – трябваше отново да ни напомнят за „турското робство”.

Цялата версия на „обрата” показваше сериозна липса на въображение: „случаят” беше представен огледално (като в криво огледало?) преобърнат. Освен раните, беше прекопиран и повода за свадата. „Оказа се”, че дъщерите на заместник главния мюфтия се били подиграли с облеклото на невинните българчета, които били по шорти. При това – се подиграли на „техния език”, който българчетата внезапно разбрали. И отново на никого не хрумна простичкия въпрос:

Откога шортите в София правят впечатление на когото и да било?

Освен, може би, на „лошите” мюсюлмани… Значи – нещата пак си идват по местата.

Със забрадките положението е съвсем различно. За забрадките беше създаден цял закон. Вярно, не точно за забрадките, а за бурките, но нали – според някои медии – това е едно и също…

(Преди закона забулените жени в Пазарджик бяха по-малко от 10. След него наближават 40. Прочетох, че някои от тях се изхитрили да заменят булото с медицинска маска, но и заради нея ги глобявали. Това дали означава, че не ги считат за заразни?)

Вносителите на въпросния закон вече ни управляват. Единият от тях дори е назначен да решава интеграцията на малцинствата. Наскоро (по повод едно друго сбиване) той съобщи, че ще реши всички проблеми с малцинствата. Не каза дали ще извърши това, като блъска бабички по границата…

Друг един пък сезира прокуратурата, че заместник -главният мюфтия заплашвал невинното българско общество, защото мислел, че на някои мюсюлмани може и да не им издържат нервите. Същият този беше написал – под снимката на едни други хора – думата „евтаназия”. А прокуратурата не се самосезира… Впрочем неговият политически събрат (този с интеграцията) беше казал навремето, че хората, към чийто етнос принадлежат и онези от снимката, не са съвсем хора. И прокуратурата пак не се самосезира.

По повод заплахите бих искала да припомня войната в Югославия, която избухна именно, защото всички общности се почувстваха заплашени. Развиха (или им развиха) съзнание на мъченици, което е най-прекият път до националистическа мобилизация. А оттам – до война.

Друг един модел се случи в Швеция преди няколко години: когато нападнаха забрадена жена на улицата, множество жени християнки (сред които – депутатки и телевизионни водещи) се снимаха със забрадки. Кампанията се казваше „Призивът на хиджаба”.

В България, разбира се, този модел няма да се случи. В България все още се запенваме от ярост, ако някой се опита да ни отнеме „турското робство”. Може би затова е възможно политици, блъскащи бабички или пишещи под снимки на хора „евтаназия”, да ни управляват.

Може би си го заслужаваме?

Avatar

Евгения Иванова

Евгения Иванова е професор по антропология в Нов български университет. Тя е сред учредителите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството преди 1989. Автор е на монографии, сред които: "Балканите: съжителство на вековете. Изследване върху (не)състояването на балканската модерност", "Отхвърлените "приобщени" или процеса, наречен "възродителен" и "Българското дисидентство", "Ислямизирани Балкани. Динамика на разказите", а също и на романите "Фото Стоянович", "Оглушително бяло" и "Планът Константинопол".