В лагера „Трайскирхен“ ме накараха да си отворя устата, за да ми видят зъбите като на говедо

 

 

 

Документалният сборник „Държавна сигурност и бежанските лагери на Запад 1944–1991 г.“ е петдесет и третото издание от поредицата „Из архивите на ДС“. Той включва 93, а разширеният му електронен вариант 194 документа, обособени по тематично-хронологичен принцип. Архивните материали са подредени хронологично за всяка страна и лагер по отделно, както следва: Гърция, Турция, Югославия, Италия, Австрия, Федерална република Германия и Швеция

 

Предложената тема представлява несъмнен обществен и изследователски интерес, особено сега, когато Европа се опитва да намери отговори на най-тежката бежанска криза от Втората световна война насам. Публикуваните документи дават възможност да се вникне в проблематиката не само през призмата на Държавна сигурност, но и през очите на завърналите се бегълци от запад и техните разкази пред следствието. Книгата, която читателят държи в ръцете си не просто ще обогати наличната вече литература по въпроса за българската емиграция през указания период, а ще насочи вниманието му към един почти непознат и неизследван задълбочено проблем – този за бежанските лагери.

Необходимо е да се направи уточнението, че понятието „запад“ в заглавието е използвано по-скоро в поличитески (в стилистиката на епохата), отколкото в чисто географски смисъл. През разглеждания период, който времеви съвпада и със Студената война България е в обкръжението на две натовски и прозападно ориентирани държави в лицето на Гърция и Турция, а Титова Югославия, която е специален случай, също неслучайно е определяна в някои от документите на ДС като „капиталистическа държава“. От териториите на посочените държави се извършват и диверсионните и шпионски набези срещу Народна република България.

За ДС бежанските лагери представляват допълнителен механизъм за извършването на подривна дейност срещу НРБ от страна на „разузнавателно-диверсионните служби на противника и вражеските емигрантски центрове“. Поради тази причина всички въпроси свързани с техния политически и административно-правен статут, видовете такива обекти, кадровия им апарат и неговите форми, методи и тактика на действие представляват контра-разузнавателен интерес. От съществено значение е фактът, че лагерите в „капиталистическите страни“ се издържат и функционират с американски средства. Това се отнася за лагерите в Гърция, Турция, Триест, Италия, Австрия и Федерална република Германия. Последната е нещо като „обетованата земя“ за голяма част от бежанците не само днес, но и в годините, за които разказват документите в тази книга. На другия полюс имаме примера за скандинавския модел, ако можем така да го наречем, в лицето на кралство Швеция, което и до ден днешен е неутрална държава, респективно не е част от Северноатлантическия пакт, а издръжката на бежанските лагери там става със собствени средства.

Въпросът за изучаването на бежанските лагери, в които живеят българските „изменници“ и „целесъобразността тоя въпрос да се използва в печата у нас и зад граница“ е поставен на дневен ред с една инструктивна бележка от зам.-министър Георги Кумбилиев от 28 март 1955 г.

Изучаването на лагерите в сравнителен исторически аспект показва, че най-общо те може да се разделят в три основни групи обекти: 1/ Лагери за бежанци в капиталистическите и други държави, официално признати от техните правителства и международните организации; 2/ Лагери, военно-диверсионни (тайни) обекти, създадени „скрито“ на територията на европейските капиталистически страни и използвани за активно придобиване на разузнавателна информация и провеждане на шпионска и подривна дейност; 3/ Лагери и места за устройване на задържани и репресирани за бягство и невъзвращенство граждани на социалистическите страни на територията на някои от останалите държави, в това число и СФРЮ.

Представители на първата група например са лагерите край Трайскирхен . По своя статут тези обекти са известни като обединени, сборни, открити, транзитни или етапни лагери и тяхната задача формално е да служат като места за приемане, настаняване, и проверка на „политическата благонадеждност“ на бежанците с цел даване на същите на убежище в съответните страни или разселването им в другите държави. Някои от тези лагери са специализирани по устройване в тях на лица по национален, народностен, социален или партийно-политически признак.

Втората група лагери безспорно представлява значителен интерес за контра-разузнавателните органи на ДС. Типичен неин представител е лагерът „Кемп Кинг“[7] край град Оберурзел в подножието на планината Таунус, ФРГ. Към тази група може да се причислят и разузнавателния център в град Драма, както и школата-лагер в Агия Параскеви за подготовка на кадри за водене на психологическа борба и идеологическа обработка.

Третата група лагери имат изправителни функции и се срещат в Гърция, Югославия и Италия. Емигрантите са настанявани в тях за различни провинения и нямат право на свободно придвижване, в общия случай и на територията на самите лагери.

Друг основен проблем е въпросът за охраната на лагерите. Тя не е еднаква на различните места. В процеса на събиране на информация са констатирани редица слабости във функционирането на охранително-пропускателния режим. За изпълняването на охранителни функции се привличат и доверени лица от средите на бежанците. Най-строг физически охранителен режим е установен в западногерманските лагери за бежанци от социалистическите страни, както и в лагерите – военни обекти.

Има много особености в реда на приемане и настаняване на бежанците в лагерите. Обикновено това става посредством правоохранителните органи, които са ги задържали или установили за пръв път случаите на тяхното пребиваване на територията на съответните страни с цел искане на политическо убежище или разселване в други държави. Както е видно от документите, съществува и практика на самоинициативно явяване пред лагерните власти. В различните държави се подхожда диференцирано при вземането на решение за устройването на бежанците в лагерите на основата на наличните данни за политическата благонадеждност, професионален признак, пол, семейно положение, възраст и др. на молителите. Обръща се внимание преди всичко на личността на обектите, на убедителността на тяхното „алиби“ за бягство от страната, на връзките им с „местни лица“ и на възможностите последните да гарантират за същите.

За решаването на въпроса за приемането на лицата в лагерите с цел даване или не на същите на политическо убежище или за разселването им в другите държави, лагерните органи провеждат система от агентурно-оперативни, следствени, справочни, медико-санитарни, физиологически, психологически и други мероприятия. В лагерите се възбуждат „съдебни процедури“ и се водят административно-политически дела. В тях периодично функционират различни изселнически комисии на страните, които са съгласни да приемат определени контингенти бежанци за техни граждани.

В системата на бежанските лагери съществува подробна картотека на лицата, преминали през един или друг лагер. Когато някой даде данни за себе си във втори лагер, същите се съпоставят с вече наличните. Евентуално противоречие удължава престоя му до пълното изясняване и установяване на самоличността му. Престоят в лагера зависи от националността, интелигентността, езиковата подготовка, професията и възможността на съответното лице да се устрои в чужбина.

Според анализаторите на ДС кадровият апарат на разузнавателните служби в лагерите е представен от сътрудници на различно равнище, в това число разузнавачи, контраразузнавачи и агентура, които провеждат мероприятия сред лагерниците. Използват се както добре подготвени и владеещи езиците на съответните социалистически и други страни следователи, така и разузнавачи, легендирани сред административно-техническия персонал. „Агентура“ има и в средите на различните „помощни служби“ и вражеската емиграция, сътрудниците на които заемат официални длъжности в лагерната администрация. От наличните материали за ДС става ясно, че американските специални служби разполагат с добре разработена методика за проучване, обработка, проверка и използване на бежанците с разузнавателна цел. Специално внимание американците обръщат на категоризирането на бегълците, подготовката и провеждането на техните разпити, „мотивите за предателство“ и определянето на степента на благонадеждност на всеки един от тях, както и на формите на подлагане на проверка. Основаната цел на това е: 1/ Събирането на шпионска информация за европейските социалистически страни; 2/ Подборът и привличането на подходящи граждани от тези страни към сътрудничество и използването им за шпионски акции.

Към края на 1948 г. общият брой на българските емигранти, намиращи се по гръцките лагери, не надвишава 300 души. Над 70% от тях са определени като политически престъпници, врагове на НРБ и ОФ. Около 15% са характеризирани като хора избягали нелегално от страната, но без да са врагове на народната власт. По-големият процент от политическите емигранти в Гърция по това време са характеризирани като „закоравели фашисти с престъпно минало“ (полицаи, сътрудници на полицията по избиване на партизани и др.). Другите са представителите на земеделската опозиция, най-вече около Г. М. Димитров. Тези две политически групировки, макар и формално неорганизирани, са в постоянен конфликт помежду си по въпроса за борбата срещу ОФ и комунистите. Групата на „фашистите“, повечето от които са офицери, са за незабавна и кървава борба срещу ОФ. Ето защо английското и гръцкото разузнаване вербоват от техните среди участници за „бандитските групи“ прехвърляни на българска територия.. Към 1955 г. 101 пъти от гръцка територия са изпращани диверсанти в България. На последните се внушава, че ако се предадат на българските власти впоследствие ще бъдат ликвидирани от доверено лице, специално изпратено от гръцкото разузнаване.

По същото това време от територията на Турция са разселени по света около 45 хил. души. След като турските власти приключат разпитите на бежанците последните биват настанени в лагерите с цел тяхното разселване основно в САЩ, Канада и Австралия. За входна виза там се чака средно по 4 месеца, но всеки бежанец е задължен да работи най-малко по 6 месеца за издължаване на разходите по пътуването. На основата на функциите и дейността на бежанските лагери, както в Турция, така и в другите капиталистически страни, е направен извод, че: „техните подривни органи използват подходящите за тях вражески емигранти за провеждане на активна подривна дейност против социалистическите страни“. След провеждане на разпити от страна на турското разузнаване лица биват връщани на българска територия с разузнавателни задачи. Преди това даденият човек е заставен да напише и подпише бележка, в която информира, че е изпратен в България от турското разузнаване с цел шпионаж. Турските служби запазват въпросната уличаваща бележка с цел да я дадат на българските власти, в случай че лицето не се върне при тях.

От 9 септември 1944 г. до края на 1953 г. от България в Югославия са избягали общо 1316 души. В повечето случаи там те живеят в специални лагери, стопанства, мини и др. или пък са пръснати по различни градове и села във вътрешността на страната. Бежанците членуват в следните организации, строго контролирани от УДБ: 1. „Съюз на българските политемигранти“, чиято основна цел е борбата срещу установената в България власт; 2. „Пирински клуб“, в който „изменниците“ от Пиринския край биват проучвани и политически подготвяни в полза на УДБ за присъединяването на този край към Вардарска Македония в рамките на Титова Югославия. От всички изменници на Родината, намиращи се по това време в Югославия, УДБ е вербовала и изпращала системно на българска територия около 150 души.

Сред множеството лагери на територията на Югославия този в Ниш прави впечатление с псевдонима си – „Прихватилище за българската емиграция“. Помещава се в бивша казарма и там са изпращани всички бегълци от България, за да им бъде проведен разпит за изясняване на положението им. Хората, които не били съмнителни били освобождавани и изпращани на работа из страната. На съмнителните от гледна точка на УДБ следствието се продължавало или ги изпращали в Нишкия или други затвори.

Друг по-интересен лагер е този в местността „Падинска скела“ на около 20 км. от Белград, който е за бегълци от социалистическите страни. Престоят на бегълците в него не е регламентиран по време и зависи от това, какво е установено и изяснено от югославските органи за съответния беглец. На бегълците, желаещи да заминат за някоя западна капиталистическа страна, не се издават лагерни документи. Обикновено прехвърлянето се извършва от югославските органи за сигурност по следния начин: беглецът бива заведен от двама служители до югославско-италианската граница в близост до 200 метра. Посочва му се посоката на движение и изрично го предупреждават пред италианските специални органи да не споменава, че е бил задържан от югославските власти при преминаването му през СФРЮ или, че е излежавал някаква присъда в югославски затвори. .

В края на 80-те години югославските власти предвиждат ограничаването до минимум на приема на български граждани. По принцип трябвало да се разглеждат молбите само на лица, преминали нелегално българо-югославската граница или такива, които действително представят доказателства, че са преследвани по политически причини или на верска основа. Останалите лица щели да бъдат предавани обратно на българските власти.

След края на Втората световна война в Италия са построени 16 лагера за прием на бежанци от социалистическите страни. До 1962 г. броят им е намален три пъти. Концентрирането е извършено под предлог, че лагерите трябва да са в близост до канцелариите на посолствата и до международните организации, които движат работата по преселването на лицата.

След 9 септември 1944 г. всички политически емигранти в Италия минават през транзитния лагер в Баньоли, от където след два-три месеца биват разпращани по другите центрове. От начало сред българската емиграция там не се забелязвала организирана политическа активност, но това се променило след едно посещение на Г. М. Димитров и Александър Цанков през ноември 1948 г. Емиграцията се организира главно в две политически групировки – Подкомитет на Българския национален комитет „Свободна и независима България“ и националистически „Комитет за подпомагане на българските емигранти“. Последният се занимавал с уреждане положението на емигрантите пред италианската полиция, настаняването им на работа или в лагерите, изпращането им в други страни. На този комитет се приписва и „подготовката на шпиони и диверсанти из средата на емигрантите за изпращането им в НРБ“.

В началото на 70-те години в лагерите в Триест, Латина и Капуа има около 80 души българи, чието положение било доста тежко поради липса на финансови средства. Както се казва в документите Гемето отпускал малко средства, а цар Симеон се задоволявал само с голи декларации към хората. Ватиканът давал средства, но с тях трябвало да се издържат и църквата, и свещениците от български произход. Последните не били склонни да отделят от тези средства за издръжка на емигрантите, сред които имало много болни – основно с разклатено психично здраве. По този повод се носели слухове, че част от тях нарочно са изпратени от българските служби. .

По  това време в италианските лагери основното задължение на бежанците е да посещават курсовете по чужд език. Разпити се провеждат рядко. Въпреки формалната забрана голяма част от хората биват наемани от местните, които имат нужда от работници по частни предприятия и градини. Заплащането е по-ниско в сравнение с това на италианските работници. Престоят там обикновено е няколко месеца – до извършване на необходимите проверки и уреждането на формалностите по разселването в САЩ, Канада, Австралия, ЮАР и Швеция. При заминаването си за САЩ бежанците подписват декларации, че няма да се занимават с политическа и друга дейност, насочена срещу политиката на страната.

През 1986 г. 5070 граждани от социалистическите страни са искали убежище в Италия, но само молбите на 4% от тях са били удовлетворени. В общия случай емигрантите искали да се установят там водени от желанието си да натрупат материално благосъстояние. Подадените молби от български граждани били 50, а най-голям бил броят на поляците – 4097. През 1988 г. и началото на 1989 г. има данни, че лагерите в Италия са закрити поради извънредно големия наплив на емигранти от социалистическите страни и главно от Полша.

До втората половина на 1968 г. в Австрия функционират 29 лагера за бежанци, които са на издръжката на Червения кръст, но постепенно минават към компетенциите на министерство на вътрешните работи. След потушаването на Пражката пролет техния капацитет се оказва крайно недостатъчен.

На австрийска територия храната е безплатна през първия месец, а след това всеки трябва да си я заплаща. За целта всяка сутрин има своеобразна трудова борса за наемане на работници от различни австрийски фирми. Обикновено на емигрантите се предлага най-нископлатената и черна работа – копаене на канали, пренасяне на въглища, товарене и разтоварване, боядисване и пр. За труда си те получават четири-пет пъти по-ниско възнаграждение от австрийците. Повечето от лагеристите почти винаги са без пари. Някои пък пестят, за да си купят сами билетите до САЩ, а на други това се предвижда в договора за разселване, със задължението тези пари да им бъдат удържани след постъпването на работа. Книги в етапния лагер няма. Липсват дори емигрантски издания, което показва, че и „политическата емиграция във Виена не счита за нужно да „подковава“ новите попълнения“.

В лагерите действат различни организации по разселването, които са формирани по верски принцип. Бежанците сключват договор със съответната организация за срок от две години. Един месец след това се провежда интервю в легацията на съответната държава, в която емигрантът желае да замине. Ако въпросът се разреши положително, се чака първия самолет. Пътят се заплаща изцяло от емигранта като една част от 600 австрийски шилинга се броят след започване на работа. Преди заминаването съответната организация отпуска еднократна безвъзмездна помощ от 100 шилинга. Преди отпътуване всеки трябва да е уредил сметките си в лагера, в противен случай го задържат докато не се издължи. Това е редът за икономическите емигранти. Всеки, който успее да убеди администрацията на лагера, че е преследван в родината си и е извършвал дейност срещу комунистическата власт след месец престой се сдобива с политически паспорт. Притежателят му може да отиде, където си пожелае и има известни привилегии в страната, в която се изселва. Договорите, които подписват икономическите емигранти не важат за политическите. От решаващо значение за получаването на политическо убежище е наличието на гарант – австрийски гражданин, който да подпише документ в полицията, че поема отговорността и разходите по пребиваването на чужденеца в Австрия. Срокът за решаване на всеки конкретен случай варира от 8 месеца до 3 години. Жените получават австрийско гражданство, ако са живели най-малко 4 години в страната, от които 3 години в брак с австрийски граждани. Мъжете получават гражданство, ако са работили най-малко 5 години в Австрия или 3 години са били в брак с австрийски гражданки..

Около 80% от бежанците заминават за Австралия, която приема най-бързо и лесно. Канада приема най-трудно, а след нея е САЩ, но за там интерес почти няма. Европейските страни не взимат никой, който вече е минал през Австрия. Последните дават политическо убежище (но не винаги) само ако даденото лице транзитно е пристигнало в съответната държава и е помолило за азил в първите 24 часа от влизането си. Емигрантският поток основно зависи от активността на туристическия сезон. През 1989 г. емигрантите от лагерите все по-трудно са приемани от трети страни за постоянно местоживеене и е изказано предположение, че до края на годината лагерът „Трайскирхен“ трябва да бъде закрит.

По данни на ДС към Федералната разузнавателна служба (външното разузнаване) на Германия функционира т. нар. „Служба за допитване до населението“. Нейните сътрудници „се допитват“ до всички лица, които легално или нелегално са се преселили от социалистическите страни във ФРГ или временно пребивават там поради служебни или лични причини. В бежанските лагери също има клонове на тази служба.

Съгласно Законът за чужденците във ФРГ от 1965 г. в Цирндорф, област Фюрт, са концентрирани всички служби, които вземат участие в приемането на чуждестранни бегълци. Там е съсредоточена и цялата процедура по легализация и придобиване на политическо убежище. „Сборният лагер за чуждестранни бежанци“ в Цирндорф възниква на мястото на някогашния сборен лагер „Валка“, чието предназначение е било да прибира всички лица от социалистическия лагер, с изключение на тези от ГДР. В процеса на установяване на самоличността и историята на беглеца се прави опит последният да бъде спечелен за работа в американските помощни части във ФРГ. Сведенията от бегълците за социалните и политическите условия в техните страни се предоставят на радиостанция „Свободна Европа“ за провеждането на „политическо-идеологическа диверсия срещу социалистическата общност“. След като добият основни впечатления за търсещия убежище в резултат на първите разпити и след консултация с „неизвестна служба“ се решава дали даденият човек може да чака да бъде признат за политически бежанец или трябва да бъде изпратен в друга страна. Срокът за престой в лагера за различните лица е много различен – от няколко дни до шест месеца. . След приключването на процедурата за получаване на убежище и разрешение за престой във ФРГ следва освобождаването от лагера, който е значително по-уреден от този в „Трайскирхен“. Охраната е на ниво, а полицията никога не извършва проверка безпричинно. Лагерният ред се спазва от всички, защото при нарушение провинилият се бива „изхвърлен на улицата и повече никой не се интересува от него“. Капацитетът на лагера е 500 души и то само от Източния блок. За немци от Източна Германия има специален лагер до Дюселдорф, където условията били „фантастични“.

Част от българските бегълци във ФРГ постъпват на служба в армиите на САЩ и Англия, дислоцирани там като шофьори, монтьори и охрана на военни обекти. Преди да бъдат приети на служба преминават 15-20 дни строева и стрелкова подготовка в американското поделение в Кайзерслаутерн. Има данни за групи от по 30-40 бегълци в поделенията в градовете: Гермерсхайм, Кайзерслаутерн, Мизау, Мюнстер, Пирмазенс, Швецинген и др.

Дипломите на емигрантите от България не се признават от немските власти и се налага полагането на допълнителни изпити по специалността. По-голямата част от емигрантите, успешно издържали изпитите, са изпращани на работа в малките градове в близост до френската и швейцарската граница.

Всеки човек стремящ се да получи политическо убежище в Швеция, се явява в кой да е полицейски участък и заявява своето желание. Разпитът или „интервюто“ в полицията трае около 4 часа и се провежда от един полицай в униформа на криминален инспектор и при необходимост в присъствието на преводач. След това срещу паспорт или шофьорска книжка от полицията издават карта за самоличност с жълт цвят и валидност от една година. С този документ чужденецът няма право да работи или пътува в чужбина, а може единствено да учи и да получава определена сума месечно за издръжката си. За сам човек сумата е 2020 крони за наем на квартира, храна и ежедневни нужди. Освен това 4 пъти годишно, в началото на всеки сезон се полагат по 1500 крони за дрехи. Всеки емигрант преминава обстойни медицински прегледи в местната болница и получава личен здравен картон. Всички бежанци задължително изучават шведски език по три часа на ден до получаването на отговора на молбата им за политическо убежище. Това обикновено става между 2 и 6 месеца в зависимост от конкретния случай. Първоначално бежанците биват настанявани в т. нар. „шлус“ – предварителни лагери, където престояват не повече от 4 седмици. Ако бежанецът има близки или познати живущи в Швеция Държавната служба по миграцията им предлага да се погрижат за него. В случай на съгласие бежанецът се освобождава от предварителния лагер и се регистрира в бюрото към комуната, където живеят близките му. Ако до 4 седмици бежанецът не бъде приет от някоя комуна го прехвърлят в някои от т. нар. лагери за бежанци, които са нещо като пансиони, където да изчака решението на властите за оставането му в страната.  Българските граждани обикновено нямат проблеми да получат политическо убежище в Швеция.

Според официалната статистика на шведската служба по миграция за първите девет месеца на 1989 г. са приети като политически бегълци 1190 български граждани. От пристигащите в Швеция български граждани по-голямата част изповядват исляма. По данни на местната българска колония поради големия наплив в последните два месеца в района на Малмьо е изграден палатков лагер, където се намират около 5 хил. български граждани. Съобщава се, че шансовете им да получат убежище са минимални. Евентуална надежда има само за тези, чиито близки вече са се заселили в Швеция.

Животът на българските емигранти в лагерите определено не е лек. В Гърция полицията и местното население не ги гледат с добро око, а „единствената достойна и монополизирана работа“ за тях бил ваксаджийският занаят. Описанието на живота и настроенията сред българските емигранти на остров Макронисос откровено буди печал: „Всеки гледа да се представи по-добре пред полицията, всеки доносничи. Ежедневно има кавги и побоища, било за храна или на политическа тема […]. Националистите обвиняват геметовци, че Гемето си е купил в Америка къща с обществени пари […]. Геметовци псуват националистите и казват по-хубаво комунистите да управляват вместо вие. Често в лагера има и кражби. Във всеки политически спор едни други се обвиняват, че са шпиони, изпратени от комунистите. Наричат се и полицейски шпиони (на гръцката полиция). Като цяло сред лагеристите цари пълно разложение и всеки се страхува, че може да бъде убит от гръцките комунисти. Почти всички емигранти имат желание да се завърнат в България, но ги е страх, понеже не знаят съдбата на завърналите се. Част от българските бежанци в лагера Лаврион вдигат стачка с искане да се завърнат в родината си. След известно протакане те са изпратени в България. Показателен е примерът как дългогодишен обитател на лагера съветва новопостъпил първо да види какъв е животът там, да не бърза да се записва в никоя партия, а да почака 20 дни и после ако иска да се определи. Той разказва как има емигранти, които са работили за разузнаването, а сега седят изоставени в лагерите. Има също така и хора, които чакат по 5 и повече години, за да се разселят на Запад, но това не става, понеже няма кой да гарантира за тях. Човекът, който е получил съвета и препредава тези думи пред органите на ДС, споделя, че извън пределите на лагера за емигрантите няма свободен и достоен живот, а лично той е отвратен от „свободния свят“ и е предприел стъпки на всяка цена да се завърне в България.

В сравнение с Гърция животът в турските лагери (за които информацията е по-оскъдна) сякаш изглежда по-приемлив. Там се раздава добра безплатна храна. Осигурена е работа за всеки и трудът се заплаща. Организират са радиотехнически курсове и се изучава английски език. Който не желае да работи и да посещава определените му курсове, бива изгонван с право да живее в града.

Общата характеристика на лагерите в Триест е, че условията там са много мизерни – повечето от хората гладуват и носят скъсани дрехи. Работа почти не се намира и бежанците обикалят по боклуците да търсят старо желязо. Условията са крайно нехигиенични, помещенията са пренаселени, а храната е слаба и безмесна. Поради голямата влажност има много болести – предимно туберкулоза.

По отношение на живота в австрийските лагери в документите откриваме две крайно поляризирани гледни точки. Няма съмнение, че условията за живот в лагерите не отговарят на предварителните нагласи на някои от бежанците, което от своя страна формира настроения за завръщане по родните им места. Такъв е примерът за осъществено бягство по време на екскурзия до Виена. Действията на лицето са импулсивни, а подбудите му явно авантюристични: „Останах много възхитен от […] лукса и разкоша, в които на пръв поглед живееха виенчани. […] Тогава през ума ми мина една мисъл, а именно – защо да не мога да живея и аз така разкошно?“ След явяването пред местните власти следва процедурата по прием в лагера „Трайскирхен“: „След малко започнаха да ни извикват за снемане на отпечатъци и описание. Най-обидното беше, когато ме накараха да си отворя устата, за да ми видят зъбите като на говедо. След като свърши всичко това ни раздадоха чаршафи, одеяла и прибори за хранене и по една малка пластмасова чанта с бръснарски принадлежности. Всичко това беше под всякаква критика. Вкараха ни в една голяма стая, в която имаше 16 железни легла и до тук свършиха моите илюзии. […] Навсякъде цареше мръсотия и нищета. Там този своеобразен затвор наричаха карантина. […] Стоях там и се проклинах хиляди пъти за глупостта, която бях извършил. […] Там ни наричаха всякак: бандити, шпиони, свине и с още много други обидни имена.“ След сблъсъка с лагерната действителност лицето прави постъпки посредством българското консулство във Виена и се завръща в България. И макар финалните му думи пред следствието да будят усмивка, всъщност до голяма степен разкриват драмата на тези, които са предпочели да извървят пътя на бежанеца до край: „Пренощувах в нас и днес дойдох при вас другари от МВР да се разкая и да ви кажа, че жестоко се лъже тоз, който мечтае за Запада.“

Другата гледна точка, която откриваме в едно агентурно донесение, принадлежи на българска емигрантка, споделила пред свои приятелки в София впечатления за пребиваването си в Австрия. Според жената бежанският лагер бил много добре уреден, а храната била изобилна и хубава. Пансионът, в който е настанена след интервюто й бил „лукс“ категория в живописна курортна местност с много туристи. Жената също така търсила начин да сключи брак с австриец, за да получи гражданство. Тези сведения ярко контрастират на данните, които предоставят завърналите се мъже – за мизерията, която цари навсякъде в лагера „Трайскирхен“. Последното може евентуално да се обясни с факта, че в лагера мъжете са отделени от жените (изключение правят семействата) и е забранено мъже да посещават женските отделения и обратното.

В сравнение с други направления работата на ДС по бежанските лагери на Запад е по-скромна по обем. Същото важи и по отношение на изпълнението на поставените задачи. През март 1982 г. се говори за планиране и провеждане на мероприятия и за извеждането на агентура в лагерите с цел изучаване на режима и разкриване дейността на разузнавателно-диверсионните служби, но голяма част от мероприятията остават само на хартия. В началото на 80-те години се налага мнението, че наблюдението на лагерите не е достатъчно ефективно: „Не са на необходимото равнище на целенасоченост, активност и настъпателност мероприятията ни за създаване на надеждни позиции сред противника, с цел разкриване, предотвратяване и пресичане на неговите подривни дейности против страната. Поради това на етапа ние все още нямаме добри възможности за своевременното установяване на бегълците и невъзвращенците, които пребивават в тях, както и евентуалната агентура на разузнавателните служби сред апарата им. Изостанал е и анализът на неговите прояви и нашето противодействие“. . Обективният прочит на документите показва, че в крайна сметка този извод остава непроменен и в края на обхванатия период, когато работата е преустановена и делата са свалени в архив.

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.