В огледалото за обратно виждане – 2

 

Този път авторската колонка ще бъде нещо като литературен коментар за книгата, която прочетох, докато пътувах. Независимо от бурните събития, които изпълваха месец юли, някак си цялото ми внимание и вълнение бяха приковани от „Чамкория” на Милен Русков, издателство „Жанет 45”.

Загубих желание да коментирам напрежението между роми и българи, защото правих това близо 25 години без ефект. Нашият Център през тези години, направи каквото е по силите на една малка неправителствена организация – стипендии за малцинствата и образователни програми „Да върнем децата в училище”. Предполагаше се, че това са успешни пилотни проекти и след това ще ги поеме и мултиплицира държавата. Не се случи. Може би пък сега да се получи нещо с новата „образователна магистрала”, ама не съм сигурна. На единствения журналист, на който вдигнах без да искам телефона, като коментар за Асеновград казах, че „ако една четвърт от децата в отбора по гребена бяха роми, побоища нямаше да има”. Ама звучи като фантазия, нали? Няма друг път, обаче.

Разбира се, през този месец станах абсолютна почитателка на Макрон. Винаги съм обичала Франция като идея и не само. Впрочем и бае Славе (героят на Милен Русков) много харесва Франция заради свободата, културата и техническия напредък.

Младият президент на Франция през юли 2017 г. направи извънредно силен и смел жест с речта си по повод 75 години от депортацията на френските евреи в концентрационните лагери на смъртта. Той каза нещо, което ние в България, непрекъснато се опитваме да не изговорим за нашите погубени 11 343 евреи от Тракия и Македония, или сумтейки предпазливо, гледаме да насметем темата в ъгъла. Президентът Макрон каза: Ние французите извършихме това срамно злодейство, моля за прошка (преразказвам опростено).[1]

Юлските теми са много, национално и световно важни, но аз съм потънала в обаянието на Милен Русковия герой Славе – шофьор на такси „Бенц”, а сетне и на омнибус „Шевролет”. Разнасях книгата навсякъде със себе си – по мазни кръчмарски маси, по пясъци и вълни, дори в каяка по Велека я бях стиснала заедно с греблото, добре, че младите приятели ме спряха, а синът ми каза: „Ако се обърнеш, ще си загубиш очилата”. Убедителен аргумент. Край. Гребах по Велека без Милен Русков и бае Славе. Скъсих доста гребането, за да се върна бързо и пак да чета. Тръстики, корморани и водни кончета, костенурки и жаби, слънце и вода, а аз бързо греба обратно, за да чета как бае Славе с омнибуса превозва в чували труповете на „безследно изчезнали” от мазетата на военните след атентата в „Св.Неделя”, мобилизиран от  кап. Кочо Стоянов и в компанията на ликвидаторите -убийци от ВМРО четата на скопския войвода Чичо Величко.[2]

Славе много обича да чете и аз като него. Той много харесва Димо Казасов. Размишлява върху текстовете му и казва: „Ашколсун…Голема работа е Димо Казасов, голем ум!…”.[3] И аз така казвам за Милен Русков, че е голяма работа и много талантлив писател, историк и народопсихолог. Обичам да чета и Иван Хаджийски[4], но е очевидно, че от младите може да го разлистят за изпит само студентите, а Русков ще го прочетат повечко млади и стари хора, а и има защо. Проучил е историята по архиви, писма, пресата от 20-те години, сленга – всичко е автентично, а едновременно – с един отстранен поглед, безпристрастно и с изненадващо привлекателен хумор, всъщност – сарказъм.

Жестока е историята на България през 20-те години. Безкрайни политически убийства –„…военните сложиха кап. Кочо Стоянов за полицейски комендант… само временно, колкото да избие хората. Но той и Маджаров се оказа за кратко – само неколко месеца изкара, преди да го застреля един пощурел полковник…Иначе като ги подкараха кметовете – трима убити един след друг. Крум Попов го убиха военните, Паскалев го убиха комунистите, а Маджаров го уби оня полковник уличен във финансови злоупотреби…”[5] Мръсно и касапски жестоко е убийството на Стамболийски, както се предполага от скопските четници на Чичо Величко, което е описано с детайли в романа. „…Тъй че за какво им е тоя Закон за защита на държавата? Ей така, за по-страшно. Да плашат опозицията с него. Само за това им е притребвал. Ако им требваше, за да избиват хората с него, то тогава може би би имало некакъв смисъл. Но те ги избиват и без него. Убиват ги и ги обявяват за безследно изчезнали. Готово! А точно по тоя закон са убили трима души…Чекай ти Военното контраразузнаване да се съобразява със закони!…[6]

Всичко е разказано много прецизно и с тънък усет от автора, защото тъкмо започваш да се давиш отвратен с кръв от политическите интриги, македонските платени убийства и мръсотиите на ВКР-то и изведнъж той те прехвърля към закачливите беседи на Славе с госпожиците Мици и Греци, или в одисеята с Бедната книжка и калните бани.

Компанията ми през лятото е около 12-15 млади хора с деца и без деца, ние сме с внучка и сме единствените „старци-разбойници” в компанията.

Всъщност приятелите на малкия ми син (28 г.) навремето ми дадоха да прочета „Възвишение”. Сега се втурнах първа да купувам „Чамкория”, но пак този ми син я грабна топла от книжарницата и след няколко дни ми я върна с въздишка: „Завиждам, че ти предстои четенето.” Почти натрапчиво същата въздишка чух и от мой приятел (60 г.) с когото разменяме книги. Беше ми я донесъл, но се похвалих, че вече я притежавам…Поднесе ми подобна завистлива реплика за предстоящото удоволствие.

Случайността и професионалната ми деформация като социален антрополог обаче, ми помогнаха да разбера, че тези младежи между 28 и 38 годишна възраст четат с удоволствие Милен Русков, въпреки че лаптопите и телефоните не им излизат от ръцете. Когато разнасях книгата по ресторанти и плажове, с радост слушаха да им прочета откъс, на който например се смея гръмогласно, а книгата е доста страшна и тъжна. Очевидно Валери Петров би казал „страшно-смешна”. Откъсите отключваха големи теми за разговор: какво са чували от прадядовци или дядовци за периода между двете войни, за касапите от ВМРО, за военните хунти и комунистите, най-вече за бедността. Всичките тези деца, приятели на синовете ми, са високо образовани – елитни гимназии, университети, но с малки изключения, никой не работи това, за което е учил. Борят се здраво с живота като бае Славе, за да могат да хранят семействата си и да живеят достойно. Някои си опитаха съвсем успешно късмета в чужбина, но се върнаха, защото културната и приятелската им среда са тук, в България. Не се срамуват от никакъв труд – едни са ресторантьори и организатори на рок концерти, други са туристически гидове, трети са някакви дребни началници в големи търговски вериги като Лидъл, лаборанти, безпарични художници, а други учат до безкрай или са спортни журналисти, за да избегнат безработицата. А какво си мечтаехме за тях, когато бяха деца и отличници в зората на демокрацията…

Майсторлъкът на Милен Русков е, че всички ще се открием щрихирани или в цялостен портрет в тази книга, или поне в някои от сюжетните линии, които са не малко и са хубави като изискани бижута. Обожавам сагата около сдобиването на Славе с Бедна книжка, която му дава право на безплатна храна за семейството, на безплатна грижа за здравето, а и на безплатна баня. Взел е бае Славе Бедната книжка и размишлява: „У единия джеб Бедна книжка, у другия – ценни книжа! Какви най-различни неща могат да се намерят у един и същи човек! Ама това светът бил много странна работа![7] А в съседство до Народната кухня за бедни на ул.”Гробарска” има и кръчма. Като хапнеш хубаво и безплатно (винаги с месо), да изпиеш едно кафе и някоя ракия. Умно измислено.

С финес е разказан и епизода с майката на Гео Милев, която плаче безутешно в омнибуса от Сливен до София поради невъзможността да открие изчезналия си син из големите зандани в страната. Славе се погрижва дори да обядват, да пият кафе, много му тежи истината, защото знае, че Гео Милев е вече мъртъв. Вероятно той го е извозвал сред многото чували за зариване в покрайнините на София и се зарича, че ще вземе на почернената майка само половината цена за таксито. Без да се усети й иска доста повече, а след това дълбоко се презира и отива да ги изпие тези срамни пари. Такива сме си…

Прекрасна е сюжетната линия на общуването с Джина, която създава представа за идеите и методите на терор на анархистите, сложните отношения с комунистите и четите на ВМРО. Разговорите с Джина, по някакъв начин ми напомниха носталгично на моите дългогодишни разговори с Вера Мутафчиева, които наричам „моите университети”, така е и за Славе. Вера разбира се не беше анархист, но почти.

Разбира се, това са само малки фрагменти от книгата. Не се наемам да ви преразказвам подробно всичките й очарователно съсипващи и стъписващи детайли от историята и бита на 20-те години. Би било глупаво. Прочетете я![8]

Нашият учител по антропология Леви-Строс в споровете с колко история да се подготвят антрополозите за полевата работа казва нещо, което за нас е като изследователски репер: „…по-добре малко история (защото за съжаление това е съдбата на етнолога), отколкото съвсем без история…когато изследването се ограничи до настоящия момент от живота на дадено общество, то става жертва на илюзия, защото всичко е история…[9]  Така и Милен Русков в обятията на културната екология се е опрял на диахронния метод.[10]

Смайващо е, че като с някакъв вакуум книгата е изчистена от любов. Търсено е, вероятно. Няма любов в тази книга. Но нали и Милен Русков е човек, та от време на време се промушва отнякъде, почти зад гърба му, едва забележима тънка нишка любов – към живота, със сигурност към образованието, думите и печатното слово, може би към хората, а може би не, но със сигурност към Славе, вероятно жалостива любов към кървавата съдба на българите през това десетилетие от 1915 г. до 1925 г.  Някъде в книгата Славе казва на госпожица Мици, че неговият живот е приключил през 1915 г., когато е заминал на фронта. А сетне размишлява: „Тия сега са такива заради войната, заради многото усложнения. Война, провал, срив надоле. И хората стават коварни, зли и опасни. И аз съм извадил лошия късмет да живеем точно в такова време. Своя може би единствен живот. Баш в царството на злото да го преживеем. Насред бъркотия, бедност и неоправия. Ама че късмет![11] И нашият късмет беше такъв, макар и  без война.

В началото на 90-те, когато четях лекции по османска история във Варненския свободен университет, изпитвах затруднения, защото студентите бяха много неравни по образование, по социални характеристики, по етнос. За да намеря общ старт за всички, най-напред ги съветвах да прочетат няколко романа за османския период – „Летопис на смутното време”, „Случаят Джем” и други, за да започнем от романите и да се прелеем незабелязано в сложната академична материя. Сега завиждам на колегите, които преподават историята на България между двете войни, защото могат да започнат с романа на Милен Русков „Чамкория”.

Поздравления на Божана Апостолова и Жанет 45 за перфектния избор.

Постскриптум. Както ни е описал народопсихологът Милен Русков, много ще си помислят,” че тая му е приятелка, и затова го разхвалва толкова тоя”. Не познавам Милен Русков, а и не искам да се запознавам с него. Доста разочарования съм преживяла с интересни автори, които са отвратителни нарциси в реалния живот. Само се надявам, вече да е подхванал проучванията си за следващ роман. Дано да го дочакам!

А със Славе и двамате сме Желязкови по фамилия и този път хейтърите познаха – да, много близки  роднини сме, след тези 630 страници.

  

[1] За първи път тази травматична тема беше изговорена от президента Ширак през 1996 г.

[2] Милен Русков. Чамкория, т.1, Жанет 45, София, 2017, с.287-317

[3] Милен Русков. Чамкория, т.2, Жанет 45, София, с.94

[4] Иван Хаджийски. Бит и душевност на българския народ. Избрани съчинения в три тома, ЛИК, София, 2002

[5] Милен Русков. Чамкория, т.1, с.177-178

[6] Пак там, с.57-58

[7] Пак там, т.1, с.184

[8] На политиците и управляващите, които не обичат да четат, препоръчвам да хвърлят око поне на четири само страници за купуването на нови оръжия от ген. Вълков (от т.2, с.174-178).

[9] К. Леви-Строс. Структура на мита, Изд. София – С.А, с.32-33 и Раса и история, ИК „Хр.Ботев, София, 1997, с.13

[10] Тези сложни термини посвещавам на любителя на семантиката на думите и събитията бае Славе

[11] Милен Русков, Пак там, т.2, с.126

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.