Антонина Желязкова: Не е възможно да откъснеш и изолираш ромите от националната плът на различните балкански общества

Споделете статията:

Антонина Желязкова защитава докторска дисертация на тема: „Етнорелигиозните промени в някои западнобалкански провинции на Османската империя през XV-XVIII век“.

През 1987 г. публично се противопоставя на т.нар. „възродителен процес“. Съучредител на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България. До 1991 г. работи в Института по балканистика към БАН. От 1990 до 1993 г. е експерт по етнически и религиозни проблеми на президента Желю Желев.

Има множество публикации и лекции за малцинствата в България и Югоизточна Европа. Един от познавачите на Турция, исляма на Балканите и Албанския национализъм.

Преподавател по културология в СУ „Св. Климент Охридски”.

Маргиналия публикува пета част от авторската рубрика на Антонина Желязкова „В огледалото за обратно виждане“.

 

Не съм специалист романолог и не съм работила специализирано върху ромската проблематика. Винаги се случваше паралелно, между другото, с остатъци от финансов ресурс и недостатъчно хора, докато важните региони, теми и таргетните групи бяха различни. За сметка на това съм живяла твърде дълго на югоизточноевропейския терен като личност и като  изследовател. Разбрала съм от практиката, че дори да не си специалист по ромите и да не достигат парите, научаваш много за тях, макар и периферно. , от различните регионални и национални конфликти, политически сътресения или от периоди на градивен мир. Съвместният живот е факт, общото минало, настояще и бъдеще – също.

На базата на този полупрофесионален (дилетантски) опит често твърдя, че ромите в България и на Балканите се чувстват най-уютно (дори щастливи) в периода на османската империя, както и по време на комунистическата власт. Разбира се, измерено  и сравнено с всички други имперски, авторитарни, тоталитарни, демократични и други режими. Мисля, че никой от същинските романолози не е съгласен с мен. Срещала съм сериозен отпор при дискусиите през годините. Звучи доста еретично това ми твърдение. И рядко колега във врявата на спора е склонен да чуе, че този коментар не означава защита или симпатия на режим или определени политики  тогава. Предлагам единствено факти, които събуждат съмнение и любопитство, че има елементи в обществените регулации (заслужаващи анализ), които са създавали усещането за комфорт на ромските общности (приемане, възможност за труд, имагинерна свобода). Впрочем, има много добри изследвания на специалисти, посветени на ромите в градовете през социализма и след това, които препоръчвам.[1] Необходимо е да отвориш без политически предразсъдъци съзнанието си за ромите, за да разбереш, че някои епизоди от миналото до голяма степен са техни (превърнати в наши, мои) субективни възприятия.  Но те съществуват и могат да обяснят непонятната носталгия към османското минало или към социалистическите абсурди.

През 1977 г. тръгнах спешно на стоп от с.М. към Преслав, защото трябваше да се изкъпя, сиреч – на баня. Делничен ден, банята затворена, а на вратата едро написана бележка: „Днес банята е затворена за гражданите, ще работи само за циганите. Елате утре!” Не си носех бележника, нито фотоапарата, защото бях тръгнала на баня. Освен това ромите не бяха моя изследователска тема.

Стоях потресена пред банята по две причини: първо, егоистично се тюхках, че пропилявам цял работен ден на теренист, а няма да се изкъпя и второ, за първи път  на възраст 24 г. виждах съвършено ясно изписан на български език расистки и сегрегационен текст. Втурнах се на касата, в управата, за да разпитвам. Разбира се нито за миг не ми мина през ум да използвам думата сегрегация, която беше валидна единствено за „негрите в Америка”. Посрещна ме дълбоко учудване: „Разбираме ви, командирована, не можете днес да се изкъпете, но това е в услуга на населението. Хем местните хора да не се ядосват на навалицата и хигиената, хем циганите така искат – заемат цялата баня и прекарват тука целия ден. Елате утре с нормалните граждани.”

Докато стоях сащисана пред банята и осмислях прочетеното и чутото от персонала, сред викове, тропот и прахоляци започнаха да пристигат каруци. Шум, врява, смях, шарения, бохчи, кошници и дамаджани. Красота. Изсипваха се впечатляващи пъстри матрони, изящни млади булки, момичета като тръстики и деца като котило – всичките жени от 3-4 до 70 – годишна възраст. Мъжете, които караха каруците малко се срамуваха, ласкаво попържаха, размахваха символично камшиците над главите на най-буйните. Щом разтовареха жените и бохчите, целия багаж, бързо пришпорваха конете, за да се отдалечат по пътя към селата.

Не бих си тръгнала за нищо на света. На изследователя такъв шанс се пада веднъж. Не го знаех, но го усещах. Врязах се сред шумните жени, за да разпитвам (за сегрегацията, разбира се). Виках и аз колкото тях и скоро разбраха, че имам проблем с къпането. Срамежливо ме дръпна за ръката красива моя връстница и ми каза: „Кайнана (свекървата) каза, ако искаш, можеш да влезеш с нас в банята. И нине (баба) разрешава. Искаш ли?! Ела, ела, моля те!”

Когато влязохме в банята, шумният хаос се трансформира мълниеносно в дисциплиниран ред и безпрекословна йерархия. За възрастните жени (които имаха статут на царици) беше подредено изрядно, къде да седнат или полегнат, застлано с бели месали и чаршафи, върху съответните урни беше приспособено нещо като масички, на които разположиха плодове, ракия, питки, баници и още много неща като рог на изобилието.

С едно махване на ръката абсолютната водачка (тя се открои веднага) определи моето място сред групата на възрастните жени. Веднага се разбра, че само си въобразявам, че младият учен с големия късмет попада на съкровище от респонденти. Половин час по-късно стана ясно, че аз ще съм таргета, а те изследователите. Докато хапвахме и пийвахме, на мен беше отредена ролята на Шехерезада и трябваше да разказвам, без дъх да си поема, всичко. През това време няколко булки ни миеха косите, сапунисваха бабите и мен. Разказвах за София, за родния ми дом в центъра на града, за бабите ми, за майка ми, за сестра ми и брат ми, за леля и вуйчо, за следването и колегите, за новата работа, за страховете ми, за приятелите, за пътуванията. Всичко изцедиха от мен до капка. По едно време си дадох сметка, че напълно изчерпана разказвам от учебниците, от записките на европейските пътешественици и от няколко исторически романа. Когато им беше най-интересно или не за ушите на младите жени, викваха на младите момичета, които ни къпеха и ни сервираха, да се махнат (с кратка реплика и махване на ръката). Разбрах настойчивата молба на моята връстницата да се присъединя към тях. Аз им осигурявах относителна свобода, защото вниманието беше приковано другаде, а не в тях. Имаха свободата в по-далечен край на банята да се плискат с горещата вода, да се мажат с къната, да се смеят, да си говорят, да одумват, да пеят, да хвърлят по някой и друг гьобек, извадиха и дайре, забавляваха се.

Разказах на старите циганки например за 60-те години, когато бях дете и веднъж годишно през есента в нашия вътрешен двор, заграден от четири големи улици и кооперации в центъра на София, идваше калайджия със синовете си. Настаняваше се в двора и докато децата палеха огъня, той обикаляше близо до сградите и викаше „Калайджията, калайджията!” Баба изваждаше няколко медни съда, както и другите домакини от съседните кооперации и отнасяха при него, за да работи. По обяд, той прекъсваше работа и довеждаше трите момчета у дома при баба. Баба и Петър имаха очевидно дългогодишна практика, защото правеха всичко мълчаливо и в синхрон. И ние бяхме трима – брат ми, сестра ми и аз. Миехме заедно с децата на Петър ръцете си и баба ни разполагаше на масата, за да обядваме с бяла покривка и прибори. Петър, бакърджията, никога не влизаше, хапваше на двора до огъня. Към края на деня, когато съдовете са калайдисани, жените се разплащаха с Петър, той гасеше огъня и отново се качваше при баба. Получаваше една или две големи бохчи с дрехи и обувки за зимата, няколко книжки и играчки от нашите за неговите деца. После занаятът замря, вече не се използваха медните съдове. Петър идваше отново по същото време всяка година и с някакъв инатлък продължаваха мълчаливо да общуват с баба. Тя пазеше някакъв тас и тава, много ясно – неизползвани. Стоят си лъскаво калайдисани от предната година. Даваше ги на Петър, той я гледаше навъсено, а тя го убеждаваше, че имат невидими пукнатини, че пропускат. Палеше огън и излъскваше старателно вече само бабините калайдисани съдове. Баба се караше на мама, когато е голямото чистене, за да не изхвърли таса и тавата, че да има какво да калайдисва Петър. После баба се спомина. Пристигна Петър, звъни на вратата и пита мама „къде е госпожата?” „Почина, сега аз съм госпожата”, отговаря мама и му дава бохчите с дрехи за зимата, а и малко пари. До тук беше моят разказ в преславската баня, защото е едва 1977 година. Продължението е, че Петър отново идваше и в годините, когато аз станах „госпожата” и подготвях винаги да има (вече) найлонови пликове пълни със зимни дрехи и обувки, храна и малко пари.

За последен път позвъни през есента на 1993-та. Беше изпосталял, нямаше зъби в устата си, стар и болен, нямаше сили да влезе и приседна на стъпалата. Трепереше от глад и вероятно от пневмония. Уплаших се и реших да извикам линейка. Спря ме.  „Къде са наборите, синовете ти, внуците?”, питам. „Няма ги, разпиляха се, заминаха за прехрана, сам съм.” Извади от джоба си рецепта. Направих му голям пакет със силна храна, дебело палто и му дадох, колкото пари имах за лекарства и за лекар. Повече не го видях.

Моите нови приятелки в преславската баня ме слушаха омаяни и ми се отблагодариха за техния калайджия и за баба като ми гледаха (трите най-опитни жени) на ръка. Съвсем академично твърдя, че всичко ми познаха – и доброто, и лошото. Каквото предсказаха за бъдещето се сбъдна. И това не е просто мистика, а дълбок психологизъм, бяха ме разчели вече, както и способност да разпознаят, поради житейския си опит, някакви елементи от бъдещето. Голям майсторлък!

Тази целодневна сага в банята мога да разказвам с детайли до безкрай, но истината е, че те не само слушаха моите брътвежи, а в един момент водехме разговор и научих много неща за тях.

От две села са, в които живеят от десетилетия заедно с турци и малко българи. Срещат се веднъж месечно в банята, защото им е традиция и като празник. Имат доста тесни роднински връзки чрез междуселски бракове. На месечните бани решават важни проблеми на семействата като бъдещи бракове, разводи и изневери, трудови и имотни конфликти, болести, с една дума всичко, което всъщност мъжете си мислят, че решават. Разбира се, и за да си доставят всичките свободни удоволствия, които предлага целодневното посещение на банята, досущ по подобие на хамамите от турско време. В главата ми непрекъснато изплуваха гравюри, рисунки на пътешественици из османската империя, които съм зазубряла в Университета, беше си почти същото.

Имаха къщи с градини и работа, както всички други съседи в селата. Това ги правеше спокойни и доволни от живота – уют в къщите, труд в градините, в бостаните, по лозята, на нивите. Мъжете – най-различни занимания – строители, в цеховете, по жепето, в стопанствата – механизатори и животновъди. Децата учат в селските училища до 8-ми клас, заедно с всички останали селски деца. Някои от тях се оказват ученолюбиви, затова ги изпращат да доучват в Преслав – в професионалното училище по селско стопанство или в гимназията (за най-окумуш децата). Ама много рядко, защото си има работа, а и родови правила.

Спазват всички свои традиции и обичаи, както е редно. Никой не им пречи. Разбира се, съобразяват се с различни властови и партийни правила (досадни и излишни), но по не ги търсят и закачат от съседите им турци и българи. Лекуват ги без пари и  с особена грижа към младите булки и децата.

Пасторална картина, която съвсем не се вписва в надписа на вратата на банята?

Ювал Ноа Харари пише, че мнозина от подписалите през 1776 г. Декларацията, която провъзгласява равенството на всички човешки същества, били робовладелци. Те не освобождават след това робите си, нито смятат, че постъпват двулично. Според тях правата на човека, нямат нищо общо с негрите.[2]

Това ми напомни за султанските ирадета, които разпореждат: циганите да бъдат описани от дефтердарите, да са вписани до един в регистрите, да им бъдат съобщени данъците, с които са обложени и които трябва да изплащат всяка година на хазната, както всички други. Да им се посочи дата и място за следващата година, където да се явят и да изплатят дължимото на данъчните лично или упълномощени техни старейшини. След това да живеят свободно и според техните традиции, занаяти и закони до следващата данъчна година. Расистки подход не е липсвал и тогава, защото вече разказах в предишен текст, че въпреки преминаването им към исляма, не са били освобождавани от данъците за неверниците джизие и харадж, както другите балкански общности.

Има едни епизоди от ХVІ и ХVІІ век, когато местни управители от Босна (от Санджак и Косово също) пишат до Високата пората, че най-добрите рудари са къптиян (циганите), но никак не могат да ги вкарат в ред, да ги опишат и да ги контролират. Какво да правят? Централната власт разпорежда: щом са най-добрите, нека да вадят рудата, да я товарят за столицата, а вие заплащайте им, както се полага и ги оставете свободно да живеят, както е според техните обичаи.

Не правя изводи, нито препоръки, просто разказвам, каквото съм видяла и преживяла, а също и прочела.

 

 

[1] Илона Томова. Циганите в преходния период, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, София, 1995; Майя Грекова и съавтори. Ромите в София: от изолация към интеграция? Изток-Запад, София, 2008

[2] Ювал Ноа Харари. SAPIENS. Кратка история на човечеството, Изток-Запад, София, 2016, с.121

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.