В огледалото за обратно виждане

По принцип намирам авторските колонки за робство или поне за отнемане на творческата свобода. Авторът няма право да се чувства комфортно и да пише, когато го осени музата или е развълнуван от събитие, текст, спектакъл. Просто един или два пъти в месеца e длъжен да напише „нещо”. Някои пък дори ги главяват за всяка седмица. Следя няколко авторски колонки и виждам колко неравномерен е авторът им в качеството, поради задължението и поради отнетата свобода да напишеш например в неделя, а не в петък. Предлага ли са ми няколко медии и винаги отказвам. Трудно се отказва на Юлиана Методиева. Във всеки случай съвсем не е ясно колко ще продължи моето търпение, както и това на главната редакторка и на нейните колеги в Маргиналия, за читателите дори не ми се и помисля. Спокойно, нищо не е вечно. Дори напротив, краткотрайните преживявания са особено вълнуващи.

Искам да продължа дискусията за предаването, посветено на „възродителния процес” в тематичния цикъл на БНТ – История.бг. Отвори я Златко Енев и продължи Стефан Дечев. Допаднаха ми позициите и на двамата автори, така че моите коментари бих нарекла надграждане.

Самото предаване остави лош вкус във всички, които се интересуват от проблема, дори само поради факта, че единственият поканен да представлява гледната точка на жертвите, не успя да развие своите тези. Нашите учени колеги не му дадоха тази възможност. А той се вълнува и подготвя за това участие дни наред. Както остроумно коментира моя приятелка англицистка: „Твоите колеги бяха като зли вещици около стъписания Мехмет”.[1]

Особено ме зарадва Стефан Дечев със саркастичната забележка, че документът винаги се фетишизира от историците. Вярно е. Участвала съм в това представление, защото научната ми кариера започна като османист и за мен архивът беше закон за изначалната истина.

Когато четях документи от ХV-ХVІІІ в. в Ориенталския отдел на Народната библиотека за моята дисертация, преживях следното отрезвяващо събитие. Всяка папка с документи има вътрешна последна страница („фетиш”), където всеки учен е длъжен да запише името си и датата на четенето на архивната единица. Тази практика е мултифункционална – за паметта на старопечатния отдел, за сигурността на експоната, за информация на академичния човек, колко други преди него са работили с тези документи по същата тема и разбира се, за информация на ДС, ако поискат да разберат кой в какво се рови и изследва. На папките с документи, които поръчвах (лични молби за приемане в исляма), имаше записан само един читател преди мен – японският османист проф. Юзо Нагата, който години преди това е гостувал в България, за да ползва богатствата на нашия османски архив. Той е историк от поколението видни османисти, към които принадлежаха учени от югославската школа, палеографи и историографи от Турция и Унгария, от Съветския съюз, както и българските османисти Бистра Цветкова, Вера Мутафчиева, Страшимир Димитров.

Хвалех се наляво и на дясно като изследовател, който подхваща девствена материя поне в българската историография, единствено изпреварена от големия ас проф. Нагата. Когато наближи времето за проблемна защита (1983 г.) поотделно и дискретно ми дръпнаха юздите и Вера Мутафчиева, и Страшимир Димитров, мои опонент и научен ръководител: „ Престани да тръбиш, не си откривател, всички ние сме чели тези документи, но никой не беше луд дори да ги спомене в публикациите си, а камо ли да се запише в папките на архива. Ти постъпи, както реши, но престани да говориш”. Толкова за библиотечния архив и достоверността на паметните записки.

Стефан Дечев споменава Николай Тодоров в усилието си да издири документи или поне намеци за „особено мнение” сред историците в периода на кампанията по преименуването на турците. Вероятно академикът е знаел как да не оставя документални следи, че е срещу „възродителния процес”, поради високите си партийни и административни позиции. Направи обаче, по онова време рискувайки, жестове, които други не се осмелиха. Назначаваше в Института по балканистика турските колеги, които уволняваха от Университета и от другите институти. Преди старта на „възродителния процес” службите решиха, че би било много убедителна пропаганда, ако спретнат малък шпионски трилър и тогава да започнат кампанията по преименуването. Иззеха библиотеките и ръкописите на Ибрахим Татарлиев, на Хайрие Мемова (и двамата уволнени университетски преподаватели), течеше следствие срещу тях, но въпреки това те бяха приютени в подобаващата академична среда на Института по балканистика. Салих Бакладжиев също дойде в института уволнен и „съмнителен”. Шпионски процес не се получи, очевидно поради липса на доказателства, но измъчваха хората и след демокрацията. Години след 10 ноември, те не можеха да си върнат нито книгите, нито ръкописите.

Отново Николай Тодоров и Страшимир Димитров проведоха епическа битка, за да запазят имената на турците учени от нашия институт. Аргументите на академика и професора бяха прости и логични – това са утвърдени имена в науката, техните публикации са с турските им имена, как да бъдат заличени тези хора и научният им принос.Успяха частично. Пребориха се за фамилните им имена, но за личните, властите останаха безкомпромисни. Затова им предложиха, да си изберат нови лични имена със запазена първа буква И.(лко) Татарлиев, С.(амуил) Бакладжиев.

Хайрие Мемова се разбунтува безмълвно и ефикасно като предпочете да си избере изцяло ново име – Ирен Ясенова. Красиво, нали? В свободен превод това означава приблизително „ Гнуси се/отврати се или заедно с фамилното – Ей, ти, отврати се!”[2]. Ама тя все пак беше филолог, фонетик и си играеше с думите и фонемите.

Не успя да се възползва от тяхното усилие и Дженгиз Хаков, защото беше в чужбина. Когато се върна, цялото му семейство и покойните му деди вече бяха Харкови и той се ядосваше много.

Салих Бакладжиев влезе в затвора като отказа да му сменят името, това направиха там, „вътре”. Искаше да вземе името на Страшимир, но се притесни да не навреди на професора. Тогава, като емоционална личност, избра Самуил – „чувствам се като него, когато ослепяват душата на моя народ…”.[3]  Презимето, което избра беше Методиев (на един от светите братя), таен знак на обич към българския език и култура.

Като литератор Ибрахим Татарлъ преживя истинска криза, за да си измисли нови имена. Толкова страдаше в опита си, да се примири, че се запечатал в паметта ми как се държи с две ръце за главата и стене: „Не мога, не мога да си измисля ново име…” В един момент му предложих: „вземи моето име и фамилия, ще станеш част от нашето голямо семейство” (бях много млада, а той на годините на родителите ми). Просълзи се насред улицата (по онова време нашите колеги турци доста плачеха), а говорехме стъпили на самата трамвайна линия, за да не ни подслушват. Разбира се, видя му се напълно безидейно да вземе имената на своя бивша студентка, която едва с тройки и четворки е вземала изпитите си при него за любимите му класически автори. Когато битката за запазването на техните фамилии успя, той с облекчение се спря на безобидното И.(лко), но за сметка на това си избра старателно презиме – Тодоров: „След като ще ми обръща наопаки името и живота, той (Тодор Живков, б.м.) да поеме бащинството…”[4]. Това беше ядната политическа трактовка, но иначе всички посветени знаехме, че е знак на благодарност към акад.Тодоров.

Колегата Дечев, когато е интервюирал съвсем основателно Надя Данова, трябваше да намери време, за да разговаря и с някой от останалите в България и все още живи учени турци от института.

Страшимир Димитров според архивните документи е злодей, който е оглавявал координацията на академичните разработки, свързани с „възродителния процес” в БАН. А извън документите, той  се яви като свидетел-защитник на процеса срещу Салих Бакладжиев и успя да намали присъдата му до две години.[5] Когато през май 1989 г. Салих трябваше да напусне с влак България в рамките на 24 часа, придружен до турската граница от милиционерски конвой, единствено проф.Димитров го изпрати на гарата, за да му мушне в джоба заплатата си, защото нашият колега го екстрадираха без пари, само с кат бельо и четка за зъби. Големият ми син (тогава на 5 г.) питаше изумен: „Мамо, защо чичо Салих плаче?”

Така стоят нещата с историята, за която няма никакви документи, а тя е по-голямата. Възможно е да съществуват архивни следи в досието на Салих или в материалите по съдебното му дело и за тези събития, но това не ме интересува, защото съм го преживяла.

Търся от години отговор на личен етичен въпрос, защо съм готова да браня честта на номенклатурни или агентурни кадри като Николай Тодоров, Страшимир Димитров, Мито Исусов, Вера Мутафчиева, Николай Генчев. Извън факта, че повечето от тях са били мои приятели и част от живота ми. Това ще бъде тема на следващ дълъг разговор. Във връзка с темата за „възродителния процес” мога да кажа само едно – те бяха ярки личности във времена, когато всички се бяха спотаили от страх като сиви мишки, за да оцеляват поединично, а част от академичната колегия се давеше в лично произведените екскременти на дълбоко култивиран и наукоподобен национализъм.

Няколко месеца преди смъртта си проф. Страшимир Димитров ме посети в нашия Център за изследване на малцинствата с огромен букет от омразните ми гладиоли (изненада, защото никога не е бил кавалер) и проведохме тежък разговор. Дойде, за да ми се извини за всичко: че е бил отявлен сексист и никога не е вярвал, че от жена може да произлезе добър учен, че е ненавиждал характера ми, че му е било непоносимо да търпи институционалните негативи на моите бунтове и научни откривателства, че ми е пречил съзнателно и ме е избутвал от специализации и заслужени предни позиции в полза на други учени и т.н. Простих му, прегърнахме се и се сбогувахме, както се оказа за винаги. Всъщност прошката беше куртоазия от моя страна (заради изненадващия жест на професора), защото не съм имала и грам упрек към него. Винаги съм оценявала, полученото от професора с щедри шепи като знание, начин на писане, защита от институционалните беди, които ме дебнеха от всякъде. Никога не съм забелязвала и помнела грубостите му, пречките и манипулациите, на които ме е правил жертва, заради предразсъдъци. Защото беше забележителен ерудит в областта на Близкия Изток, исляма и арабската култура, османската империя и османската палеография и ме научи на много. Едновременно с това по своему, въпреки партийните обвързаности, беше изненадващо прям и смел.

Не всичко в историята се документира, както и не винаги документът съдържа истината, а пък и всеки документ подлежи на субективна интерпретация. Не напразно в дискусията организирана от Маргиналия по повод книгата „Икономика на „Възродителния процес” стана дума за „телефонното право”, за важни събития от периода 1984-1989 г., които не са документирани, а са се случвали чрез телефонно или устно разпореждане.[6] Може би поради тази причина през последните 20 години общоевропейските академични изследвания изискват интердисциплинарен подход – анализираш литературата и документите, но надграждаш с антропология и социология, с определен брой дълбочинни интервюта, или стандартизирани анкети. Оказа се изключително важно да се записва устната история, такава каквато я помнят, макар и субективно, хората, участниците, респондентите.

През 2002 г. участвах в експеримент, предложен от колегата социолог Арнолд Вемхьорнер[7], който не само подкрепи теренното ни  проучване в Македония, но след това събра нашите респонденти от терена, които да обсъдят написаните вече анализи.

Беше уникално преживяване/изпитание, да стоиш като учен очи в очи с респондентите си, които вече са прочели анализа и да изслушваш коментарите им. Оценките на „хората от терена” бяха изненадващи. Те приемаха въодушевено дори спорните тези, които бях отразила в нашите дневници, та чак и крайно нелицеприятните оценки и изводи. Поради една проста причина, която обобщи един суфитски дервиш, шейх на бекташийски орден, вече покойник: „…след сто години политиците, учените ще могат да прочетат историята на албанците, македонците, сърбите и на Балканите не през погледа на официалната историография, не пречупена през призмата на политическите и международните документи и споразумения, не изкривена от разнородни политически и геополитически доктрини, а историята такава, каквато я виждат хората, които са я преживели, историята на обикновените хора, които са я изстрадали. Това са запазени за поколенията гласове, които обикновено никой не чува, а в учебниците по история никога не са записани…”

 

От редакцията: Колонката “В огледалото за обратно виждане” на Антонина Желязкова ще излиза два пъти месечно

 

[1] А.М., преподавател, преводач.

[2] Благодаря на колегата Д. П. за тази забравена, но възхитителна форма на съпротива.

[3] Виж в.Култура от 22.02.2002 www.kultura.bg/media/my_html/2215/memsb.htm

[4] Проф.Татарлъ беше ексцентрик и имаше интересно чувство за хумор.

[5] Салих Бакладжиев беше обвинен като организатор на колективна съпротива срещу смяната на имената и го грозеше много дълга присъда. След като излежа с редукция двете години, беше интерниран на село за повече от година.

[6]  Румен Аврамов, Икономика на „Възродителния процес”, Център за академични изследвания, София, 2016, с.9 и  Екатерина Михайлова, Разговор за книгата на Румен Аврамов, организиран от Маргиналия. https://www.marginalia.bg/aktsent/za-travmata-malchaniyata-i-vinite-porodeni-ot-vazroditelniya-protses/

[7] Тогава регионален директор на фондация „Фридрих Еберт”.

[8] Антонина Желязкова. Албански перспективи. Теренни проучвания”, IMIR, София, 2003, с.12

Avatar

Антонина Желязкова

Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.