В плен на миналото: езикът като социален и политически капитал

Споделете статията:

 

 

Диалогът между София и Скопие получи нов тласък в последните дни. Две академии на науките се оказаха в конфликт, а две групи кадри, принадлежащи на национал-комунистическото минало, се озоваха в дежурния си сблъсък. Напрежение, което стабилизира позициите и на двете, ликвидирайки всяка възможност за разумен диалог, основан върху разбиранията за автономията на науката. Проследява се въпросът за вписания социален и политически капитал, както и за удивителните съвпадения между атаките на двете академии и гледните точки на сходни по профил партийни субекти от двете страни на границата.

 

 

Национал-комунизмът в Скопие

 

На 3 декември 2019 г. Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ) публикува „Харта за македонския език“ – документ, в който се очертават основните пунктове на разбирането за официалния език в Република Северна Македония[1]. Текстът е типичен представител на жанра си – наред с безспорните твърдения относно правото на езикова идентичност, за неоспоримостта на неговото наличие, за това, че македонски език говорят и представители на малцинствените общности в държавата, се четат и формули, които биха могли да се оценят най-малко като дискусионни.

Сред тях е настояването, че „Македонският език има многовековен континуитет и представлява конститутивен елемент на македонската етно-културна и национална идентичност“[2]. Вън от всякакво съмнение е обстоятелството, че македонският език е част от македонската национална принадлежност. Под голям въпрос е постулираният „континуитет“ – терминът се чете най-малко в две смислови посоки. Първо: няма спор, че македонският език е славянски (това се твърди няколко реда по-долу). Той почива върху няколкото средновековни езикови стандартизации, свързани все с българските държави. В този смисъл приемственост има, тъй като официалният македонски език принадлежи към същото езиково семейство със старобългарския и среднобългарския[3], които на свой ред са част от историческото развитие на хипотетичния общ славянски праезик. Важно е, прочее, да се отбележи, че теориите за праезиците, макар и безалтернативно възприети в българския академичен контекст, съвсем не са еднозначно приети в световното езикознание. Една от основните критики, подриващи основите им е фактът, че става дума за умозрителни построения, за които емпиричните доказателства са крайно нестабилни – късни, видоизменени форми, в които се разчита общност, мислима посредством доводи, които мнозина намират за неубедителни.

Важно е да се има предвид, че теорията за праезиците в българския случай има ортодоксална национал-комунистическа версия, според която тези безписмени структури се разпадат поради етнически причини. На терена на българската история това е отделянето на славяните от т. нар. българска група – рано формирана общност, за която не става ясно как точно се сдобива с етническото прилагателно. Става дума за общности, обитаващи земите чак до Пелопонес. Такива, които никога не са били под властта на българската държава. Дори и да приемем безкрайно остарялата гледна точка за славяните като водещ етнически елемент, а българите – за носители на организацията, то как биха били станали българи тези славяни, които не са били под властта на Плиска и Преслав? Последното – ако се съгласим, че славяните не са хетерогенна общност с езиково общо, както сочат данните на археологията[4], а монолитно етническо цяло, което постепенно се разпада на различни средновековни народности.

Дали всеки жив славянин, живеещ извън границите на българската държава, се е будел всяка сутрин с мисълта, че те принадлежи генетически на „българската група“? Не пренася ли тази фигура духа на „робския“ наратив за Българското възраждане и освобождението, което според националистическото клише е било исторически неизбежно, очаквано и неотменимо като изгрева и залеза, мечта, лелеяна от целокупния народ без изключение и в цялото „българско етническо землище“? Дали тук не чуваме и характерния за национализма отглас от повелителното „Ти трябва да се гордееш!“, в чиято рамка не само славяните, но и доста по-далечни общности, биха могли да бъдат мислени като българи, задвижвайки по този начин знаците на престиж по посока на българското в очите на собствено българските граждани?

Съвременните книжовни езици на България и Северна Македония по отношение на старобългарския и среднобългарския имат несъмнено общо потекло. И двата съвременни езика безспорно водят произхода си от хилядолетно старите норми, но без есенциално настояване на директна приемственост. Именно в тази посока отправя второто възможно разчитане на „континуитета“. Ако включим и „етно-културната общност“, картината сякаш се подрежда в този смисъл: езикът съществува от памтивека, той е част от твърдия набор характеристики на общността, които остават константни във всяко време и пространство. Идея, която чрез Хердер се превръща в база за Романтизма в Европа – течение, което води до раждането на модерните нации.

Дори за незапознатия е ясно, че подобна приемственост е мъчно удържима. За разлика от нормите на средновековната елитарна книжнина, днешните езици в София и Скопие нямат падежна система, нямат двойствено число, липсват отделни форми за инфинитив и за подчинително и пожелателно наклонение (конюнктив и оптатив), нямат абсолютни синтактични конструкции и такива с участието на инфинитив вместо спрегнат глагол, отсъства анафоричното местоимение и мн. др. На фона на структуроопределящите празнини, запълнени с предложен синтаксис на мястото на падежния, с описателно образуване на наклонения и др., цял ред са особеностите, които днес са в употреба, бидейки напълно непознати за някогашните норми на писмовния елит. Примери: наличното днес членуване на имената, непознато както за старите езици, така и за останалите славянски, образуването на бъдеще време с частица, а не – с модален глагол, удвояването на личното местоимение, присъщо на български и на македонски (от типа „мене ме обичат“, „него го похвалиха“) и мн. др.

Справедливо би било да се заяви, че тази гледна точка е валидна колкото за македонския език, толкова и за всички други славянски, включително и за българския. По-нататък възнамерявам да обясня причините за това схващане.

По всичко личи, че на фона на инак приемливи съждения, основани на универсални ценности и неоспорими научни разбирания, македонските академици прокарват вече познатите тези на македонския следвоенен национализъм – една доказано непродуктивна оптика, която е вгорчавала двустранните отношения десетилетия наред.

В същия аспект отеква и твърдението за „автохтонните писма/азбуки“[5], с които се свързва македонският език. Тук формулата е смислово смекчена от модуса на мислима връзка, за който можем да предположим, че служи за смокиново листо на действителното послание. Именно: (македонският език) „е пряко продължената писмена и орална (устна) традиция, която е дълбоко вградена в богатството на македонските диалекти, и е просъществувал и еволюирал без оглед на това, че не е имал стабилни обществено-политически рамки“[6].

„Еволюцията на езика“ е платформа, която влиза в директен сблъсък с настояванията на българските езиковеди. В този дискурс произходът не може да бъде споделен. Ето защо разговорите на интердисциплинарната научна комисия, част от Договора за приятелство между Република България и Република Северна Македония, често пъти не довеждат до резултати. Предците и предтечите са свещен знак за авторитет, който не би могъл да принадлежи и другиму. Културно-историческото наследство е терен, който, макар и символичен, се окупира и владее само от един господар. От най-силния. Докато мощта му не бъде разнебитена от следващия властелин на символите.

Зад настояването за „автохтонните писмености“ прозира зле укритата идея за македонския характер на кирилицата и глаголицата – елемент от югославския наратив за светите братя Кирил и Методий като македонци в противотежест на усилията да бъдат снабдени с български паспорти от София по времето на късния социализъм. Пропуска се обстоятелството, че и двете азбуки са част от политическия замисъл на българския княз Борис, а Охридската книжовна школа е елемент от културния пейзаж на средновековната българска държава, чиято друга половина е Преславският книжовен център. Няма и дума за обстоятелството, че през 9. век македонски разказ се появява единствено във връзка с областта Македония, която няма общо с териториите на днешната държава със столица Скопие.

Особен акцент в текста е употребата на народническото като фигура, придаваща легитимност на книжовния език: „народните говори“ са представени в работите на емблеми на македонската литература, сред които парадоксално са изписани Григор Пърличев, Димитър и Константин Миладинови, Райко Жинзифов. За Пърличев дебатът за неговата принадлежност към българското е съвършено релевантен, доколкото той е владеел гръцки по-добре от българския, но за Миладинови едва ли има спор: те са родени на територията на днешна географска Македония, поданици на османския султан, но лежат в затвора не защото се определят за македонци.

Македонската наука, подобно на българската, прогласява фолклорното за свръхценност – похват от реторическия инструментариум на национализма, плод на факта, че при липсата на „висока“ традиция, легитимността на общността следва да бъде сглобена с наличния имагологичен ресурс, сиреч – с традициите на традиционното, аграрно общество. Подобен ход реализира и Вук Караджич, който демократизира до крайност дори правописа на съвременния сръбски език: наместо морфологичния, на който се гледа и като на авторитетна връзка със Средните векове, той предлага фонетичния – „Пиши као што говориш и читај како је написано.“.

За чест на авторите трябва да се признае, че късната стандартизация на македонския език не е пропусната, макар че модусът, в който е явена, е отново типично националистически: независимо от относително скорошната поява на официална норма, езикът е съществувал и преди това. Как съществува език без институционална рамка е въпрос, който смятам да задам само след няколко реда.

Появата на този документ би могла да се контекстуализира и непосредствено: ригидната българска позиция в диалога в рамката на интердисциплинарната комисия получава своя справедлив ответ. Подобно твърдоглавие е добре дошло на някогашните югославски националисти, голяма част от които все още определят видими дялове от политиката в Северна Македония. Подобно на българския случай, веднъж завзетите прави и привилегии няма да бъдат предадени доброволно. Високият социален и политически капитал на определени кръгове, сред които – и хора с научни титли – произтичат от отбраната на националното с ненаучни доводи, изковаването и разпространението на пропагандни разкази за историята, езика и изобщо – съдържанието, вместено в есенциално гледания македонизъм. Ето защо това поле продължава да се гледа като огневи рубеж, който не трябва да бъде сдаван на никаква цена. Там са заложени кариерите на мнозина, от които не би останало буквално нищо, ако и тази конфликтна зона бъде договорена на базата на рационални нагласи и съвременни научни гледища.

До голяма степен подобен жест се проектира и в контекста на предстоящите избори. Ударението върху лесните за популярното възприятие националистически обяснения навярно целят мобилизация на електорален актив и по-добро представяне на ВМРО-ДПМНЕ. Партията, която радикализира македонския национализъм от времето на късните югославски десетилетия, превръщайки го в официална идентичностна доктрина на тогавашната Бивша Югославска Република Македония.

Софийският национал-комунизъм

На 11 декември 2019 г. Българската академия на науките публикува на сайта си съобщение[7], свързано с десетилетния спор между София и Скопие за македонския език. На Академията отнема само няколко дни да формулира ответната си реакция – нехарактерно за родната научна среда чевръсто действие, срещано в ситуации, когато висш началник е дал заръка за изпълнение на работа, представена като критично важна „в името на националното“. В други контексти скоростта на реакция на университети, Академия и други научни звена е домодерно ниска.

Текстът на сайта на БАН е пределно кратък, а в края му са положени хипертекстови връзки към въпросните становища. Първо сред тях е това на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“[8]. На три страници български езиковеди, за които се предполага, че са сред водещите в специалността си, аргументират идеята, че македонският език е „писмено-регионална норма на българския език“[9]. Изложението буди тревога още с първия си параграф – авторите му се позовават на текст, създаден като позиция по същия въпрос от учени-българисти от БАН през 1978 г.[10] – време, намиращо се на светлинни години от рационалния научен консенсус, когато академичните изследвания бяха използвани за идеологическо оръжие, а университети и Академия бяха елитни бойни звена за специални поръчения, изпълнители на волята на властта. Доказателство е и въпросният текст – ненапразно още заглавието му постулира българския език като единен в синхронен и диахронен план. Твърдение, което е фактологически невярно. Първо – вече бе споменато до каква степен езиците на средновековните български държави и този на днешната книжовна норма се различават. Второ – диалектните различия на говорите, употребими на територията на България, води до трудна комуникация между носители на различни говорни варианти. От опит заявявам, че общуването понякога е невъзможно, без да навлизаме на терените на специфични случаи като родопските говори, трънския или банскалийския.

Почти десетилетие по-рано на заседание на ЦК на БКП е създаден Център по проблемите на българския език, чиято функция е да разпространява „историческата истина за нашия народ и българския език“[11]. Сред основните му задачи е заставането срещу опасностите от „фалшифициране на историческата истина и разпространяването на противобългарски схващания по въпросите на езика, културата и историята на нашия народ“[12]. Поле, в което като особено арогантни са привидени усилията на Белград и Скопие. В същия дух е нагласена и работата на Института за български език, чийто директор проф. Любомир Андрейчин заявява, че „българското езикознание днес е един от най-важните участъци на борбата срещу някои посегателства върху нашата история, върху историческото единство на българския народ“[13] – съждение, в което се утаява за пореден път есенциалното тълкуване на българското в порядъка на единството и сакралитета. Макар неназован, тук, разбира се, е и българският език, битуващ подобен на тухла в монолитното народно тяло/цяло.

Националният език е продукт на работата на културни елити. В българския случай обликът на езика бива договорен около и малко след средата на 19. век, когато става ясно, че желаната от Раковски реставрация на старобългарския е невъзможна (самият старобългарски остава практически невидим за него – той разпознава за такъв съвършено погрешно църковно-славянската му руска късна редакция), а усилията за създаване на официален език от говорните варианти е тежка задача, която на свой ред напълно задрасква престижното наследство на Средновековието, смятано за модел за подражание и „Златен век“.

Официалната езикова норма не е езикът, на който говорим. Раждаме се не със стандартизиран езиков инструмент, а с този, на чийто терен сме израснали и образовани. Родният език не е стандартен, а говорим. Пример са българските турци: езиковата им среда не е стандартизирана, балканският турски е безписмен, народен език, служещ най-вече за ежедневно общуване. На него няма писана литература, той няма граматика и речник. Неговото развитие остава незасегнато от модернизационните усилия на Мустафа Кемал, част от които е опростяването на турския и снемането на многобройните неправилности в логични и лесни за запомняне правила. За българските граждани от турски произход нито турският е роден – защото този в Истанбул се различава чувствително, понякога до невъзможност за разбиране, от говоримия на Балканите турски език, нито българският, доколкото в домовете им той е втори по използваемост и също доволно отдалечен от официалната му форма.

Ето защо близостта на македонския до „моя роден език“ не е доказателство за анихилирането на македонски език като понятие, а довод за плавното преливане на езиковите територии през държавните граници – както отсам се чува вокализация на краесловното „л“, смятано за явление, присъщо на сръбския език, така и оттатък въпросното „л“ някъде се оказва достатъчно упорито. Носителите на говори със срещащо се вокализирано „л“ на българска територия са българи, колкото са сърби говорещите с отчетливо „л“, което не се превръща в „о“.

Езиците се създават от институции. Те издават граматики и речници – основните нормотворни факти, извън които няма език, а говори. Превръщането на един говор в език означава описменяване и въвеждане на регулативни правила. До този етап няма език, а говори. Ето защо говоренето във формат „българска група южнославянски диалекти“[14] не прави нищо повече от звучна и наукообразна безсмислица – диалектът не е национално, а регионално явление. Политическите граници разполовяват регионите, а с това – и говорите им. Фолклорът – също. Затова „Йовано, Йованке“ се чува сред българи, сърби и македонци.

Илюзията за единството на българския език се поддържа чрез широк академичен консенсус. Напомням, че в книгата на Димитър Ангелов „Образуване на българската народност“[15], написана в същия национал-комунистически ключ, възможността за формулиране на метаобщност като народностната през Средните векове е легитимирано и чрез споделения език. Твърдение, което също не издържа на емпирична проверка. Първо – още в старобългарския период и в рамките на малцинството грамотни, водени от навярно едни и същи езикови правила, се появяват редица варианти. Един от примерите в това отношение са едноеровите и двуеровите ръкописи – едни автори и преписвачи използват един вид ерова гласна, други – и двата. Второ – след пропадането на трите Българии в края на 14. век книжовната продукция не прекъсва като отрязана, а продължава, макар и угасвайки бавно. В този период, в който има писмена традиция, но липсва институция, ясно проличава ролята на официалната власт в езиковото планиране дори в една толкова отдалечена епоха. Официалната норма постепенно се разпада, в писмените текстове нахлуват вернакуларни особености. Сферата на официалния език, непропусклива до този момент за всякакви низови влияния, се оказва поставена под натиск отдолу, поради което в книжовните паметници навлизат особености на говорната реч. Ятовата гласна и йотуваното „а“ се пишат все по-безразборно, голямата носовка и гласната „у“, явно сведени до споделен артикулационен резултат на нивото на говорите, започват да се заменят една-друга, постепенно нахлуват описателни конструкции на мястото на форми за наклонения и синтактични построения, които видимо са били прекомерно усложнени, за да се ползват в непосредствено общуване.

През тази специфична оптика прозират именно особеностите на говорите. Макар и удържани от общата скоба на заглъхващата книжовна норма, става ясно, че в различните региони на някогашна България се употребяват различни местни наречия, които често пъти са повлияни от други езици (гръцки, румънски), а дори и тези без подобни въздействия изглежда, че не са били напълно разбираеми за носители на различна регионална говорна форма.

С това отговарям и на популярния аргумент за взаимната разбираемост на българския и македонския като доказателство за това, че вторият не би следвало да бъде мислен за самостоятелен език. Множество съвременни езици са взаимно понятни за носителите си, без това да води до отричане на правото на кой да е от тях да съществува. Испанци и италианци, говорещи на литературни стандарти, се разбират без преводач. Общуват без специализиран посредник и испанци и португалци. Хинди, бенгали и непали също притежават редица сходства. Толкова, че граждани на Бангладеш и Непал учат без езикови трудности в индийски университети. Напрежение по линия на древност или близост с индоевропейския праезик не се долавя.

Обратният пример също би могъл да бъде даден: съвременният българин познава „История славянобългарска“ в превод, защото езикът на Паисий е в огромна степен непрозрачен. Става дума за норма, чувствително по-близка до съвременния български от тази на Йоан Екзарх, да речем. Ако фактът, че разбираме македонски език, мотивира твърдението, че той е български, а не самостоятелен, то какво пречи да приложим същия аршин към текста на хилендарския монах и да го провъзгласим за написан на чужд език?

По този начин е изградено и изложението по този въпрос в статията „Единството на българския език днес“[16], на този модел е подчинено и разглеждането му във втория том на издадената от БАН многотомна „История на България“ – все доводи, които са симптом за всеобщо съгласие около една по същество ненаучна гледна точка, низпослана по политическа линия.

Езиковите правила не се изковават с теренна работа, а в средите на културния елит: в кабинети и на бюра. Българският е построен върху балансирано решение – да се използва дял от предварителната инсталация на онова, което е привидяно като престижна връзка към бляскавото минало на ханове и царе, но в равнотежест с актуално ползваните регионални норми, взети в синкретичен порядък. Онзи дял, който е скроен по мярата на употребите, е осмислен като еднакво близък и отдалечен от всички регионални варианти. Ето защо личното местоимение в 1 л. ед. ч. е „аз“, а не я, яз, яс, язе, язека и др. За норма е прието най-слабо срещаното, сиреч най-отдалеченото от актуалната езикова практика.

В позицията на БАН – екстракт от становището на Института за български език – се откроява и друго: говори се за „непрекъсваемо диалектно землище на българския език“. Термин в пълно съзвучие с идеите на късносоциалистическия национализъм, част от един речников състав заедно с конструкции като „българското етническо землище“[17] и други, пряко отпращащи към идеите на Немския романтизъм и представата за нацията като величина извън времето и пространството, за националната територия като плод на мистично единение между народа и земята, също така неизменна собственост, за езика като „естествен“ и непроменлив, доколкото бива наричан с едно и също етнически обагрено понятие от началото на времената. Към същия терминологичен комплект посяга и Институтът за исторически изследвания в становището си[18].

По-надолу в изложението се чете и друго обезпокоително твърдение: „континуитетът на българския език се простира извън държавните граници“. Изредени са територии като Северна Добруджа; Поморавието в Сърбия; Вардарска Македония; Източна Тракия, конкретизирана с Одринско; Албания – Корчанско, Голо Бърдо, Мала Преспа, част от Гора; и Косово – част от Гора, Призренско (Жупа).

Както вече беше отбелязано, езикът се конструира от институции. Близостта на даден говор до книжовен език на съседна държава не е основание за претенции към езиковата принадлежност на носителите му. Но – подред. В Северна Добруджа днес българи на практика няма. Крайовската спогодба включва и конвенция за размяна на население, по силата на която мнозинството, чувстващи се като българи, се преселват на територията на Царство България. Българите практически не присъстват и в етническия пейзаж на Поморавието. След Първата световна война малцината с такова съзнание се преселват в България. Дори преди тази миграция те не са мнозинство, а доказателство за това е повече от враждебния прием на българската армия там през 1915 г. Тук е мястото да се припомни и за избухването на въстанието в недалечния район на Топличко, насочено против българската окупация. В Одринско също българите са били малцинство, а последната вълна се преселва в България през 1936 г. Моят дядо, чието име нося, беше роден именно там.

Дотук стана дума за територии, в които българи безспорно е имало, защото за определени периоди българската власт ги е включвала под някаква форма. Както сръбската администрация създава сърби в Трънско и Брезнишко, които по време на Сръбско-българската война приемат армията на княз Александър I Батенберг като окупационна войска[19], по същия начин българските институции формират българска принадлежност на местата, до които се простират. Ето защо, да, в цитираните територии е имало българи, макар че днес няма, ето защо да говорим за българска езикова норма там е твърде остаряло схващане, идеологическо по същина, отговарящо на нормата на национал-комунизма от 1970-те и 1980-те, когато активизацията на национализма доведе до ново възпаление на позаглъхнали травми. Важно е да се отбележи, че това е едно от смислово носещите твърдения на цитираната статия „Единството на българския език в миналото и днес“[20].

Институтът за български език, прочее, се е придвижил напред в проучванията си. Вече не само бивши български територии се вписват в картата на българския език (а оттам – и на българската нация), а и земи, в които български крак не е стъпвал в официално качество. Наличието на българи в Албания навярно трябва да се отнесе към туристическия сезон и да бъде локализирано по-скоро на крайбрежната ивица. Корча, макар да влиза в обхвата на Българската екзархия, се намира под силно гръцко влияние по линия на православието. Населението на Голо Бърдо е изолирано, теренът е планински, ето защо там се е съхранил архаичен език, славянски по произход, днес силно повлиян от македонския. Приликите с българския книжовен език са нерелевантни, доколкото говори от българската държавна територия при изковаването на нормата му се оказват доста по-дистанцирани спрямо литературната му версия. Езиковото сходство се дължи на чиста случайност. Такава, по силата на каквато диалектът в Ниш е по-разбираем за българите от Драгоман, отколкото от сърбите от Суботица, а говорът в Сливница е сходен с този в Бела Паланка, но има малко общо с тези в Русенско или Кърджалийско.

Идентичен е сюжетът на косовското мюсюлманско население, говорещо славянски: става дума за общности, отдалечени от всички езикови метрополии, съхранили местни говори дори в епохата на нациите и стандартизираните езикови норми. Ненапразно тези хора, които все още живеят с единия крак в традиционното общество, наричат езика си „нашки“ или „нашински“ – макар съвпадението с навичното за българина „нашенски“ да е доста съблазнително, това определение не следва да се приема според съдържанието му в съвременния български език. Първо: всички традиционни групи имат за езиците си понятие, което принадлежи към „наш“, прието като семантично поле. „Наш“ е езикът, на който говорим „ние“ – в противовес на езиците на „другите“, които биват „немци“ (такива, на които не им се разбира), „славяни“ (от „слово“ – разбираеми) и др. От друга страна, върху първичното значение на употребимото в българска среда „нашенски“ се е наложила и националистическата суперфиция, която е довела до изравняване на „наш“ с „български“, а оттам – с книжовен български, но мислен в романтически ключ като „езика на народа“, без да се отчита притеснителното многообразие на народните говори.

В опита за всмукване на македонския език в „диалектното землище на българския език“ е впрегнат и Българският диалектологичен атлас – пособие странно, кентаврическо в концептуално отношение, разкрачено между два исторически периода и съответните им идеологически режими, наченато с идеята, че българският език приключва на държавната граница[21], но завършено с обобщаващ том, в който идейната база е коренно различна: стилистиката на национализма е възвърната, говори се за български диалекти в съседни държави, а картата на българщината получава ударни екстензии във всички географски посоки[22].

Още няколко думи за терминологията

Какво трябва да се разбира под понятието „писмено-регионална норма“? Това съчинение, претендиращо за езиковедска инвенция с особено мощна обяснителна сила, макар да е представено за част от съвременното езикознание, всъщност е елемент от мисловната среда, възпроизведена в статията „Единството на българския език в миналото и днес“. Разкри се, че свежият лингвистичен инструмент има по-дълга биография от очакваното. Факт, който едва ли би повлиял особено, ако не ставаше дума за позиция от идеологически речник, изобретена с цел да занулява научния диалог с политически средства.

Става дума за поредно понятие, съчленено от няколко части, принадлежащи към различни парадигмални порядъци. Писмената норма е официална. Диалектите, сиреч регионалните норми, нямат писмености. Комуникацията на местно ниво не се нуждае от писан текст, ето защо диалектите нямат собствени писмености. Говорната норма е остатък от регионалните идентичности на традиционното общество в период, в който държавна образователна система не е съществувала, а писмовни са били едва забележимо малцинство, най-често свързано с църковната институция или държавата (когато и докато има такава).

Писменият език е литературната версия. Той почива на граматически правила, издадени между корици, и кодифициран речник. Официалният език е в известна степен репресивно средство, служещо на националната държава за идеологическо уеднаквяване на населението. Войната е част от плановете на всички нови национални държави, устремили се агресивно към домогване по-обширни територии с повече демографски и природни ресурси и излаз на море, ето защо от особена важност е инструкциите на командирите са бъдат чувани, декодирани и изпълнявани по един и същи начин. За тази цел е необходим споделен език – роля, която нито един диалект не би могъл да изпълни.

Държавно регламентираният език е универсално средство за комуникация за националния колектив. Той пренася разказа за миналото ведно с пакетно вложената му интерпретация – така, че в училище всички да се почувстват българи, да се просълзяват при прозвучаване на националния химн и да бъдат готови да отдадат най-ценните си ресурси на политическия проект, в това число – и живота си. Научно коректното говорене изисква в случая с българския език да си служим или с „регионална версия“, или с „писмена норма“.

Къде, прочее, този термин все пак намира приложение? – Със сигурност на терени, твърде различни от българския. Някогашният сърбо-хърватски можеше да бъде мислен като език с няколко писмено-регионални норми. В Югославия беше еднакво правилно да се употребава екавски и йекавски, както и штокавски, кайкавски и чакавски. Съвършено приемливо беше да се изпише млеко, мљеко или млико; както и mleko, mljeko и mliko – всичките означаваха мляко с различни регионални конотации. Първото беше класическа екавица, говорима в Източна Сърбия, втората версия е характерна за Западна Сърбия, Босна и Херцеговина, и части от Хърватия, а третата форма се срещаше в крайния хърватски Запад. Писането на всяка една от трите беше правилно съгласно езиковите регламенти. Решение, което създава предпоставката за постепенно съединение на различните общности в югофедерацията без дискриминация чрез създаване на толерантна езикова норма, в която са допустими не само алтернативни изговори, но и паралелни, еднакво правилни изписвания.

Българските правописни и правоговорни правила допускат само една възможност. Нормата е нетолерантна. Изговорите с регионален привкус са неописменени, неправилни и с конотация провинциалност – нещо нехарактерно за една полицентрична територия като югославската, където всяка република има столичен град, а заедно с това подобни функции исторически са изпълнявали и други селища. До 1699 г. средище на Босненския пашалък е Травник, след това ролята е поета от Сараево. Историческият център на Косово е Призрен, но по времето на Титовия политически замисъл географията на областта е преакцентирана и водещо място заема Прищина. Ето защо разчитането на регионален код в говорите на бивша Югославия не довеждаше до негативни допълнителни значения – йерархия на нормите липсваше, всички те се изучаваха в училище ведно с двете азбуки. В България никога не се е водело образование на банатска, поморавска, горанска или корчанска норма. Дори там, където има школска автономия (Царибродско и Босилеградско), изучаваната норма е софийската, а не онази, за която българистите-автори на позицията, настояват, че е местна.

Английският език днес е говорим от всички бивши поданици на нейно величество кралицата на Великобритания. Английският в Южна Африка е изложен на влияние от страна на езика на холандските африканери: фонетичното четене на холандския му се отразява като правопис, укланящ към фонетика. Акцентът и въобще – езиковото звукоизвличане на индийците, и странният им хоноратив често пъти са обект на присмех от страна на типичните британци. Австралийският английски има артикулационни особености, които също го отличават. Шотландците се гордеят с местна лексика, неразбираема извън Шотландия, а произношението на ирландците понякога е объркващо дори за носители на езика. Всички тези езици се наричат английски, а само този в Южноафриканската република би могъл да се смята за писмено-регионален в пълния смисъл. Останалите споделят общ правопис и разнопосочни логики на произнасяне. Наричат се с общото понятие „английски език“.

За разлика от припознатия за български на жителите на Гора и Голо Бърдо, назоваван от носителите си с понятие, фиксиращо „нашия“ език, говора, на който общността бива разбираема. За тях регионалният им език става български в мига, когато екипът от изследователи от България им сподели, че говорят идентично на българите, че България е в Европейския съюз и има за тях добра оферта във вид на български паспорти. Сюжет, с който лично съм се срещал на местна почва.

Под въпрос остава кои са разпознатите в становището на Института за български език жители на Вардарска Македония, говорещи български – дали става дума за деклариращите се за българи и видими в демографските статистики, или става дума за носителите на съвременен македонски език, калкулиран от съвременните българисти от БАН като част от българското диалектно землище.

В средите на националистите особено обикнат похват, освен приравняването на даден национален език към диалект, е настояването, че става дума за „изкуствена конструкция“, която отстои на голяма дистанция спрямо „естественото“ развитие. Тази е идеологическата бленда, водеща изложението на статията от 1978 г. Становището на Института за български език на БАН я възпроизвежда без изменения – залага се на доказани методи вместо да се търсят нови начини за обяснение на света.

Проблемът с подмяната на научното изследване с цитатното повтаряне на текстове на автори със статут на бащи-основатели е присъщ на цялата българска хуманитаристика в последните три десетилетия. Това явление се засили особено в последно време, когато утъпканите терени на тоталитарните идеологии бяха реинтегрирани в академичните полета. Новите имена в тази област се утвърдиха чрез преразкази на текстове, приемани за еталонни в жанровете си. Легитимация от авторитет, която някога съдействаше на всякаква научна продукция да види бял свят, стига да е базирана на идейно правилните партийни клишета във вид на позовавания на Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров.

Сходна логическа схема следват авторите и на трите становища, публикувани на сайта на Българската академия на науките – изкованите вече аргументи са преписани без особена креативна енергия. Минималното осъвременяване спира до замяната на „фалшификации“ от партийната повеля с „прекодификация“ в съвременния текст. Термин, който служи за прозрачна криптограма, отпращаща към значенията на пренаписването и манипулацията, един вид – на прекършването на „естественото развитие“.

От съществено значение е да се знае, че езиците са елемент от вторичната знакова система. В това свое качество те не са естествени – природната комуникация включва звуци, гримаси и жестове от реда на телесното. Артикулираният звук, разбираем в рамката на дадена общност, е всякога „изкуствен“, тъй като натурален език не съществува. Няма езикова конвенция, набрана от крушата, обрулена от ореха, или изкопана с картофите. Очакването за природност на езика е сигнал за все още твърде силни връзки с аграрното общество, където цикълът на естеството господства над живота на хорската заедност. Езиковата покривка на света не е логически едноредова със снежната или с тревната площ, която добитъкът кротко пасе. Тъкмо тази нерефлектирана тяга към реификация в голяма степен обяснява факта, че вместо да изнамира нови знания и да създава по-детайлизирани и приемливи обяснения на света, българската хуманитаристика избира да се вкопае в един провинциален модел, който дава лесни, рецептурни логики, в които няма тънки интелектуални дистинкции, няма нюанси, а само шеметно високи герои („нашите“) и отблъскващо гнусни мерзавци („чуждите“). Учебникарско клише, част от най-постната пропагандна бленда, което сразява всеки рационален рефлекс с лозунгова фраза и различни форми на насилие.

Не е пропуснато и директното заявление: става дума за „изкуствено създадена норма“ с цел „максимално отдалечаване от българския език“[23]. Поредно проблемно твърдение, зад което се разчита не рационална нагласа, насочена към диалог, а културна травма, свързана с постоянното себеполагане в жертвена позиция – също средство от националистическия репертоар, свързано с натрупване на символична добавена стойност през себемартиризацията. Нагласа, която Александър Кьосев назова „самоколонизация[24]. Симптоматична е и пълната затвореност за ключови съвременни текстове, посветени на историята на книжовните езици на България и Северна Македония, сред които навярно най-достъпен е този на Чавдар Маринов[25].

Норвежкият притежава редица сходства с шведския, който е език с по-дълга история. Придобива книжовна норма чак в началото на 20. век, но шведите не настояват на неговата „изкуственост“ тъкмо защото образователната система функционира достатъчно добре. Толкова, че да създаде: едно – уважение към другия; и две – съзнание за факта, че културните елементи на модерните нации се конструират в кабинетите на ангажираните с културно планиране елити, а не на терена и сред народа. Процесът винаги протича отгоре надолу. Дори в доста по-дефицитния откъм изтънчени маниери регион на Балканите албанският, макар и кодифициран чак през 1970-те, не е нападан с обвинения в не достатъчна древност или изкуственост.

Между шведи и норвежци липса и обвинението в „несъвършено предаване“ на въобразената езикова автентика[26]. Колективното възприятие на езика и други аспекти на културата като генетически присъщи на цялата национална общност е сигнал не за културно единство, а за успех в изковаването на проект за монолитна, държавна културна рамка, служеща за мобилизация на инак разнородното население в посоката на водещата политическа кауза. Извод, който би следвало да е направен отдавна и в трите института на БАН, а и в САЧК – орган, наподобяващ съвет на старейшините, чието идеологическо лепило, освен национал-комунизма, е и принадлежността на мнозина към структурите на репресивната власт на комунизма[27].

Заключителни думи

Вън от напредването на тоталитарните идеологии, автономно мислещите учени би следвало да са обединени около принципа, че обвързването с политическото обезличава академичното поле, поставяйки го в слугинска позиция. Обвинение, на което все по-трудно се отговаря аргументирано, виждайки действията на публични личности с научни афилиации. Изглежда, че написаното дотук е някак си очевидно. Логиката е проследима без особено усилия на интелекта, доколкото консенсусът на нивото на свободата и демокрацията би следвало да няма алтернативи.

Какво все пак довежда до появата на такава доза откровен национализъм? На какво се дължи неприкритото подлагане на цели научни институции в съгласие с интереса на една политическа група, наричаща себе си „патриоти“ – определение, зад чиято акустична мощ и емоционална зареденост често пъти се спотайват непочтени сделки, сред които тези за данъчно недекларирани тераси и общи жилищни части, усвоени за лична употреба, представляват безобидно стъпване накриво.

Както в македонския случай, така и в българския, в консервативните академични среди често пъти личният състав се оказва наследен от преди десетилетия. Учените, форматирани в епохата на национал-комунизма, захранени кариерно със споровете по националистическа линия, са постигнали най-видимите си академични резултати именно на полето на комшийското противоборство, което често пъти не подбира средствата си. Днес тези нагласи продължават да въздействат чрез носителите си – те са академици и член-кореспонденти, управлението на академиите реално е в техните ръце, ето защо те са тези, които диктуват съдържанието на позициите и становищата по важните обществени въпроси. Признанието за несъстоятелност би довело до сгромолясване на лъскави кариерни здания.

Зад спора между две групи отломки от миналото се проглежда и усилието им за удържане на целия социален и политически капитал, който са натрупали през годините, ресурс, обвързан непременно и с материални облаги. За съвременните изследователи на миналото не остава много, освен да отговарят на външни спрямо науката твърдения и да изпитват умерено чувство на позор, прокарвайки ясна разграничителна линия между колегията в гилдийния смисъл, сплотени от лепилото на споделените професионални ценности, и трудовия колектив като сбор от имена в обща ведомост за заплати без нищо повече.

[1] Повелба за македонскиот јазик на Собранието на МАНУ“http://manu.edu.mk/wp-content/uploads/2019/12/Повелба-за-македонскиот-јазик.pdf

[2] Пак там, с. 1.

[3] Наричани по този начин по политически, а не по етнически причини – нормите им са продукт на усилията на две български държави.

[4] Вж. Курта, Флорин. Създаването на славяните, София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2009.

[5] Пак там, с. 1.

[6] Пак там, с. 2.

[7] http://www.bas.bg/2019/12/11/съобщение-на-ръководството-на-българ/

[8] „Становище на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ на БАН във връзка с „Повелба за македонскиот jазик“ на МАНУ от 03.12.2019 г.“ – http://www.bas.bg/wp-content/uploads/2019/12/Становище-ИБЕ.pdf

[9] Пак там, с. 1.

[10] „Единството на българския език миналото и днес“ – Български език, 1, 1978, с. 3-40.

[11] Централен партиен архив, ф. 1, оп. 36, а. е. 709, л. 179.

[12] Пак там.

[13] НА-БАН, ф. 30, оп. 3, а. е. 24, л. 1.

[14] „Становище на Кирило-Методиевския научен център по повод приетата на 3 декември 2019 г. от събранието на МАНУ „Повелба за македонскиот јазик“ – http://www.bas.bg/wp-content/uploads/2019/12/Становище-КМНЦ.pdf

[15] Ангелов, Димитър. Образуване на българската народност, София, 1971.

[16] „Единството на българския език миналото и днес“ – Български език, 1, 1978, с. 14-15.

[17] „Становище на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ на БАН във връзка с „Повелба за македонскиот jазик“ на МАНУ от 03.12.2019 г.“, с. 1.

[18] „За българския език в Македония. Становище на Института за исторически изследвания – БАН по повод приетата на 3 декември 2019 г. от събранието на МАНУ „Повелба за македонскиот јазик“ – http://www.bas.bg/wp-content/uploads/2019/12/Становище-ИИстИ.pdf

[19] Вж. Дечев, Стефан. „Граници и идентичности – от „селяни“ и „християни“ до „българи“ и „Сърби“ – http://notabene-bg.org/read.php?id=221

[20] Цит. съч., с. 4.

[21] Български диалектен атлас, т. 1, ч. 2, София: БАН, 1964, с. 8.

[22] Български диалектен атлас, обобщаващ том, София: БАН, 1988, с. 5-6.

[23] „Становище на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ на БАН във връзка с „Повелба за македонскиот jазик“ на МАНУ от 03.12.2019 г.“, с. 3.

[24] Kiossev, Alexander. “Notes on Self-colonising Cultures” – Cultural Aspects of the Modernisation Process,

Oslo, 1995

[25] Маринов, Чавдар. „Прочута Македонийо, земьо на Александър: македонската идентичност на кръстопътя на гръцкия, българския и сръбския национализъм“ – Даскалов, Р.; Ч. Маринов (съст.) Преплетените истории на Балканите. т. 1 Национални идеологии и езикови политики, София: Изд. на НБУ, 2013, с. 279-338.

[26] „За българския език в Македония. Становище на Института за исторически изследвания – БАН по повод приетата на 3 декември 2019 г. от събранието на МАНУ „Повелба за македонскиот јазик“

[27]

Бозукова, Мартина. „Над 10% от ръководителите в БАН са били агенти на ДС“ – https://www.mediapool.bg/nad-10-ot-rakovoditelite-v-ban-sa-bili-agenti-na-ds-news161710.html; „44-ма агенти на ДС в БАН“ – https://dnes.dir.bg/politika/-5845862; „Екатерина Бончева: Всички агенти на ДС в БАН са на високи постове“ – https://e-vestnik.bg/8355/ekaterina-boncheva-vsichki-agenti-na-ds-v-ban-sega-sa-na-visoki-postove/; „Държавна сигурност увеличи присъствието си в БАН“ – https://desebg.com/reshenia/247-2011-05-19-06-30-43

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".