Да родиш дете, докато наблизо викат “Оставка”

Споделете статията:

 

Струва ми се изключително важна е темата, свързана със здравеопазването ни. Критиките към него са тежки, въпреки забележителните прояви на лекари в последните страшни месеци на Ковид-19. Не я противопоставям на никоя друга – всяка тема има право на съществуване, подкрепа и популяризиране. Но в тези безкрайни дни на протести стана някак невъзпитано да се оплакваме или хвалим с нещо, което не е с политически привкус. А животът продължава да тече, жените да раждат, децата да тръгват на училище. Всяко семейство непрекъснато трябва да решава наистина сериозни проблеми, като това как да опази живи и здрави най-малките и най-възрастните свои членове, как да се справи с икономическите, емоционални и други щети, нанесени от короновирусната пандемия, а вече и как да се придвижи от една точка на София, до друга.

Осми август, 4.20 минути, краят на трийсет и седмия ден от протестите и блокадите. В родилния дом съм. Контракциите ми стават все по-силни, макар и още поносими. Няма жива душа във фоайето, където се разхождам. Препоръчително е за родовата дейност, казват ми. А и болката се понася по-лесно на спокойствие. Не съм сигурна с маска ли да бъда или не. Трудно се диша дълбоко с нея… Бебето май е съвсем напът защото болките стават все по-силни. По едно време решавам да отворя прозореца, за да вдишам свеж въздух. И тогава ги чувам. Гласовете крещящи „Оставка!”, „Оставка!”. От тях струи такава сила и решимост, че очите ми се насълзяват. Питам се – ще имам ли същата мощ, като тези хора, чиито възгласи отекват в края на нощта и началото на новия ден, да се справя с изпитанието, което ми предстои… Много ме е страх, че няма да успея, макар и да ми е за трети път. С болка си казвам, че баналната битка, която ме чака, е на живот и смърт, и ми изглежда цяла вечност по-трудна от това да сваляш държавен глава и да се бориш за тотална промяна в страната ти.

За мое съжаление, опасенията ми се оказват основателни: раждането е много по-трудно, отколкото очаквах; болката е още по-силна, отколкото помнех; аз въобще не се справях така добре, както предишният ми опит предполагаше. И, все пак, преди обяд на същия ден, всичко бе благополучно свършило. С много усилия на акушерския екип и моите собствени. Битката, чийто край рано сутрин ми изглеждаше безкрайно далеч, успешно приключи много преди да започне трийсет и осмият протестен ден!

Следващите четири дни прекарваме с малкото ми бебе в микросвета на „Шейново”. Географски близо до бурните събития на жълтите павета, а иначе на светлинни години далеч от тях. Четири дни за адаптация на един новороден човек. Четири дни за съвземане на майката от това най-значително събитие, което в миналото често е струвало нейния собствен живот. Сега това рядко се случва, но няма как да не си помислиш, че макар и да си милиардната жена, която е родила, в теб отекват спомените, виковете и болката на всички онези преди теб. Не си нищо уникално сама по себе си, но отново си станала част от този уникален акт.

Мислите и емоциите ми не са на дневен ред в момент, в който почти два месеца доминират съвсем други проблеми, страсти и ценности. Но с горчивина ми се иска да припомня, че те не са единствените и най-важните, и не е добре да ги превръщат в такива, колкото и да е силна жаждата за промяна.

И все пак, нека се хванем за думата – в случая „промяна” – върховна цел, която може да обедини и разедини много хора и, която всеки иска да постигне, за да подобри живота си. Въпросът е в кой негов аспект желае да хвърли усилията си. Тук, вероятно, настъпва основното разделение между борещите се за промяна: едни си я представят като тотална смяна на политическия елит и етични норми; други, като генерално подобряване на комуникацията между членовете на едно общество; трети, като простичките желания да не носят повече маски и да не се страхуват непрекъснато за живота си и този на близките си; четвърти, раждането им да минава без психологическия стрес от лошото отношение на болничния персонал. По една или друга причина и четирите изброени аспекта на промяната са доста трудни за постигане и трябва да се хвърлят много усилия за положителен резултат. Но в поне един от тях станах свидетел на напредък. Затова за него искам да разкажа.

Ако се чудите къде да родите и се отдадете на четене на отзивите за различните болници, ще се запознаете с множество мнения, истории и препоръки. Разбира се, всички те няма да имат нищо общо с личния ви опит, но все пак са някакъв ориентир. За мен той не беше достатъчен, за да предположа, че във време, когато отвсякъде се чува, че „няма промяна”, аз ще имам шанса да я преживея лично и то на място, към което имах предимно резерви, въпреки че е сред топ избираните родилни домове.

Раждането в „Шейново” ми беше трето, но за пръв път в това заведение. Първите два пъти бяха другаде. Успешни и леки, но с отвратителния привкус от спомена как след второто ми раждане ме зарязват сама в една ужасна стая, където някаква сестра счупи живачен термометър, той се разсипа по пода, но тя не се втурна да направи нищо. Дори не знам какво се налага в такива случаи. Останалото ми е като в мъгла поради радостта от бебето, но със сигурност никой не ме е питал как съм, имам ли нужда от нещо и т.н. глезотии. За щастие и аз, и второто бебе бяхме съвсем добре и си тръгнахме без да ни се налага да си спомняме за липсата на онова, което не сме получили. Сетих се за него чак 13 години по-късно, когато осъзнах какво не ми е било дадено тогава, а сега то вече е утвърдена норма и стандарт на поведение в „Шейново”. Със сигурност ще има родилки, които да споделят отрицателно мнение, но няма как да се оспорят разликите в сравнителен план.

Първата е, че чак при третото ми раждане не се чувствах като боклук в очите на болничния персонал. Третираха ме като човешко същество, което вероятно го боли, макар и след тотално тривиалното преживяване на раждането.

Втората е, че ме питаха имам ли нужда от нещо и не ми се караха, когато отговорът беше положителен. Дори да беше върховният каприз храната да ми се донесе в стаята, защото движението ми е трудно и кръвта ми все още се стича, където не трябва. Но най-важното е, че това не беше запазено поведение за ВИП пациентка, на каквото станах свидетел в предишното място – всички получавахме подобно отношение, все едно от какъв произход, на каква възраст и с какъв културен бекграунд сме.

Третата разлика е много специфична и тя се отнася до поведение, типично за доставчиците на множество социални услуги: от сервитьорката и продавачката, до учителката и медицинските лица. Започнало като безнаказаното отношение, наследство от комунизма, когато клиентът/ученикът/пациентът не само, че не са били „господари”, а по-скоро вечните виновници и/или изкупителни жертви на тежкия живот на коя да е многострадална дама от изброените професии, и до днес, трийсет и една години по-късно, обслужващият персонал от високо и ниско ниво често се държи недопустимо невъзпитано и враждебно към тези, които обслужва. Всички някак сме свикнали с това и дори не намираме за нужно да го превърнем в оправдана причина за протест. Приемаме за даденост току-що навършили пълнолетие момичета да ни гледат на кръв, докато си поръчваме кафе или сандвич и не се учудваме, ако някое медицинско лице ни нагруби. Това си е в реда на нещата, който бележи някакво раздвижване само при учителите, защото в последните години заплашителната фигура на „родителя” стана по-силна и активна от статуквото, и вече повечето преподаватели не смеят да си позволяват явен произвол в общуването с обучаваните.

Та, очаквам си аз поредната грохнала възрастна санитарка на смяна да излее житейската си болка и натрупана агресия върху мен, но оставам здраво изненадана, когато това не се случва. Мисля си, сигурно следващата ще ме направи на нищо и почти тръпна в уплашено очакване. Следващата, още по-възрастна и изнурена, поне на външен вид не вещае нищо добро. Дума не обелва и шета насам-натам. Докато не се наложи да каже нещо. И тогава напълно се смайвам. Тя, със съвсем приятелски и мил глас пестеливо споделя, че едва е дошла на работа и не е сигурна как ще се върне заради блокадите, че я чака много дълъг ден, защото има много родилки, но ако имаме нужда от нещо, веднага да кажем. Сигурно заради хормоните и повишеното вълнение от скорошното раждане, но очите ми отново се пълнят със сълзи. Представям си как тази превита, възрастна жена, която кара безкрайни смени, едвам се прибира от „Шейново”, защото трябва да мине през всички или повечето блокади, тъй като има нещастието да живее от грешната страна на София. Към сълзите ми се прибавя и ярост, защото осъзнавам, че не протестърите плащат цената на гражданското си възмущение и неподчинение, а тази жена и нейните колежки. Казвам го не от сантименталност към ситуацията, в която съм срещнала тези медицински служители, а, за да напомня същността й: те се грижат за българските майки и новородени, а нали ни е голяма болка, че едните не раждат достатъчно, а другите, като пораснат, гледат да напуснат страната при първа възможност…

Четвъртата разлика е по-скоро тенденция, която в последните десет години явно все по-трайно се затвърждава: както повечето АГ-та и „Шейново” е преживяла основно реновиране и модернизиране; но те нямаше да имат такова значение, ако управата на родилния дом не беше инвестирала и в качествени лекари и акушерски екипи, които да работят там. Резултатът е, че в рамките на престоя ми, от първа ръка станах свидетел на умелото и смело водене на раждането ми от страна на лекарката ми, д-р Евдокия Маркова, която, макар и гостуваща за заведението, достатъчно често изражда там, за да е изградила изключително продуктивни професионални отношения с акушерките, които работят в този родилен дом. Поради случайно стечение на обстоятелствата, лежах с две жени с крайно тежки раждания – нищо общо с моето бързо избавление. Едната преносила, водите й позеленели и работата станала твърде опасна за бебето. Водещият раждането лекар разбираемо се притеснил в един момент и започнал да говори за спешно секцио. Но случайно през родилното минала д-р Стивасарска, която, като чула и видяла случващото се, поела нещата в свои ръце и настояла, че родилката ще се справи без секцио и без да застрашава бебето. С общи усилия всичко минало благополучно, благодарение на умелата и навременна намеса на опитната лекарка. Можете да си представите благодарността, която й била отправена хиляда пъти от зашеметената ми съседка по легло в болничната стая. Другият случай е още по-впечатляващ: подранило раждане с три седмици на бебе, което така и не се обърнало с главата надолу. Въпреки това родилката била категорична, че иска да роди естествено. Отговорили й, че това ще стане, само ако има човек, който да се навие да го направи, защото не всеки е способен на такова израждане.  За неин късмет д-р Китанова, шеф на отделението, тъкмо била дошла на смяна и като разбрала особената и рискова ситуация, се съгласила да предприеме нужните действия, които всъщност само тя можела да доведе до добър край. Резултатът бе здравородено бебе и една измъчена, но щастлива майка.

Струва ми се изключително важна темата, свързана със здравеопазването ни. Критиките към него са тежки, въпреки забележителните прояви на лекари в последните страшни месеци на Ковид-19. Не я сравнявам с никоя друга – всяка тема има право на съществуване, подкрепа и популяризиране. Но в тези безкрайни дни на протести стана някак невъзпитано да се оплакваме или хвалим с нещо, което не е с политически привкус. И все пак, животът продължава да тече, жените да раждат, децата да тръгват на училище. Всяко семейство непрекъснато трябва да решава наистина сериозни и тежки проблеми, като това как да опази живи и здрави най-малките и най-възрастните свои членове, как да се справи с икономическите, емоционални и други щети, нанесени от короновирусната пандемия, а вече и как да се придвижи от една точка на София, до друга.

Отново без излишна сантименталност трябва да споделя, че със семейството ми бяхме сериозно притеснени как ще стигнем до „Шейново”, когато Моментът настъпи. Измислихме няколко сценария, като на никого не казах колко ме беше страх във всеки от тях. С огромен ужас си представях ситуация, като тази, в която две седмици по-късно изпадна д-р Мицева на Румънското посолство – нея обвиниха, че е лоша майка, но какво щяха да кажат на мен, ако баща ми или мъжът ми се „врежеха” в протестиращите с моя милост, контракциите и болките ми в колата… Слава Богу, когато времето дойде, уцелихме правилния маршрут.

Предполагам, че всички тези думи ще предизвикат поредното дълбоко възмущение на протестиращите майки и жени; ще ме нарекат „лигла” и майка, която не осъзнава истинските ценности. Ще го понеса някак, защото все още пазя доста ярък спомен от опита ми в Родилното. Пред очите ми са акушерките, които залитат с премрежени от умора очи; възрастните санитарки, които изпитват крайно физическо натоварване, докато се грижат за болничната хигиена и родилките; дежурната лекарка, която застъпи в 19.00ч. на смяна единия ден и по незнайни за мен причини още не си бе тръгнала в 11.30ч. на другия.

Протестът е хубаво и чисто гражданско поведение до момента, в който друг не започне да му плаща сметката и едни човешки права превръщат други в пренебрежими. До момента, в който, въпреки че не преставаме да натякваме по света и у нас колко сме бедни, си позволяваме дни наред да хвърляме храна, а вече и памперси.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.