В търсене на (все) неуместния български пацифизъм

В книгата си “Балкански духове” (Balkan Ghosts, 1993, 1996) Робърт Д. Каплан пътешества през Балканите и тяхната история на военно насилие – вътрешно, външно и взаимно причинено. Впечатлява начинът, по който войната се приема едновременно за лоша и за желана. В последните години в България масово се публикуват за първи път и препубликуват текстове на офицери – и висши и нисши. Войната се завръща като близка, родна и героична постъпка. Мисля, че това е опасно. Изглежда, че войнолюбството се приема безкритично за национална управленска парадигма. Изглежда, че тече една глорификацията на войната, особено, на спечелената такава.

Уместен ли е пацифизмът и има ли алтернатива решението на конфиктите със силата на убийството? Какво остава за обществото и обществата след войните? Незбежен ли е цикълът – насилник-жертва-(нов)насилник?

– Слушай, ­започва той, без да се представя, ­четох твоя пасквил. Само да публикуваш още един ред…
– Кой сте вие?
– Един от онези, за които пишеш. Ненавиждам пацифистите! Качвала ли си се с бетеер в планината, с пълно бойно снаряжение, когато е седемдесет градуса над нулата? Усещаш ли нощем страхотната воня на бодили? Не я усещаш… Значи не ни закачай! За какво ти е?
– Защо не се представите?
– Не ни закачай! Докарах оттам най-добрия си приятел в найлонов чувал, беше ми като брат… Главата отделно, ръцете, краката отделно… Кожата му одрана. Вместо красивото силно момче ­ разфасовано тяло… Свиреше на цигулка, пишеше стихове… Той да беше написал… Два дни след погребението закараха майка му в лудницата. Бягаше нощем на гробището и се опитваше да легне заедно с него. Ние изпълнявахме заповед. Военна клетва. Знамето съм целувал…
Много сте умни! След десет години всички станахте умни. Всички искат да останат чистички. Я вървете всички на майната си! Ти даже не знаеш как лети куршумът. Не си стреляла по човек… Не ме е страх от нищо… Пука ми от вашите нови завети, от вашата правда. Аз съм носил моята правда в найлонов чувал… Главата отделно, ръцете отделно, но… Кожата одрана… Я вървете всички на…![1]

Ще се опитам да пиша за милитаризма български, като започна с търсене на силата и влиянието на неговата антитеза – пацифизмът. Гугъл не носи много утеха по въпроса. Уикипедия на български е доволно ретроградна. Пацифизъм[2] там е

Буржоазно течение, което проповядва пасивни средства против войната и е против всяка една война. Под лозунга на борба за мир и против всички войни защищава положението на капиталистическо и колониално робство и прикрива завоевателната и грабителската политика на империалистите.“

Порталът „Читанка“, който вероятно информира доста от подрастващите по въпроси, зададени от репресираните им (и репресиращи) учители, твърди че пацифизъм, освен че е „м[ъжки род]., само ед[инствено число].“, е и

„Политическо течение, което се характеризира с проповядване на мир и се обявява срещу всички войни, включително освободителните[3]“.

Пак там разбирам, че негов синоним е „миролюбие“. Това е някаква малка надежда за нашия герой да е положителен. „Читанка“ обръща внимание на 7 вида грешни изписвания. Добре е да ги знаем, въпреки че, според мен, са много повече: пацефизам, пацефизъм, пацифизам, пъцефизам, пъцефизъм, пъцифизам, пъцифизъм.

Антивоенните движения в България нямат голям шанс. Последното подобно е срещу войната в Ирак[4]. Заражда се в христоматийния Михайловград, който от известно време се нарича с нелепото име Монтана. Разбира се, че движението е непопулярно и най-вероятно се разглежда като обикновена антиамериканска проява. Възможно е и да е така, все пак пацифизмът в България е конюнктурен, а не принципен. Поне до този момент.

Женските бунтове (повече от 240 през периода 1916-1918) срещу войните в началото на века са, в много голяма степен, бунтове на глада[5] и на загубите, натрупани в поредицата Балкански войни, загубата в хода на самата ПСВ както и, според мен – израз на тогавашния антиглобализъм. Свързани са с дейността на набиращата скорост Партия на тесните социалисти (бъдещи комунисти), която, както знаем, черпи основания от растящите социални разделения през годините на индустрия и войни. Много от тези бунтове са на практика „селски“ – жителите на селата понасят най-тежко военните загуби. По горчива ирония на съдбата женските бунтове са потушавани от военни части – проблем, който ще бележи всички общества, отдали се на милитаризацията – използването на военни решения за сложни проблеми в защита на държавната власт на всяка цена.

Войнишки[6] бунтове започват дори по-рано (май-юли 1913), породени са от желанието на войниците да бъдат демобилизирани, а то, според мен е породено от загубите, а не от победите. Това не са пацифисти. Войнишкото (Владайско) въстание е още по-малко пацифистко. Все пак войната, тук на Балканите, е добра[7]:

Не плачи, девойко, войната е добра.
Ако твоят любовник
неистово протегне ръце към небето,
а неговият кон изплашен продължи своят бяг в самота —
не плачи.
Войната е добра!
Гръмки, трещящи полкови барабани!
Нищожни души, жадуващи за боя!
Тези хора са родени за обучение и смърт!
Необясним ореол на слава ги окръжава.
Великият Бог на Войната и неговото Кралство —
полетата, където лежат хиляди трупове.

Не плачи, девойко, войната е добра.
Ако твоя баща падне на жълтия пясък в окопа,
раздере мундира на гърдите си, преглътне и умре —
не плачи.
Войната е добра!

Яркото пламтящо полково знаме,
орел със златисто-червен гребен!
Тези хора са родени за обучение и смърт!
Втълпете им: убийството е добродетел!
Кажете им за сладострастието на кръвопролитията,
за полетата, където лежат хиляди трупове.

Майко, чието сърце, е увиснало като смирено копче,
надвесено над ярко блестящата плащаница на твоя син —
не плачи.
Войната е добра!

Като най-последоветелни пацифисти се изявяват толстоистите, много от които оцеляват в комуни. Някои от тях са преследвани[8], част от тях са анархисти и есперантисти. Международно най-известният е, може би, д-р Георги Михалчев[9]. Анархист и вегетарианец. Намирам информация за него в световно непопулярен и страшно симпатичен български анархистки сайт. За Михалчев чета за първи път и си мисля, че не съм единствен. Никой не знае за него. Не е изненада, че неговият пацифизъм намира поле за изява именно в Германия. След Втората световна война, разбира се.

Преди нея, обаче, преди катастрофата на милитаризма, българският пацифизъм се очертава като изключително маргинална позиция, която се основава на изцяло лични, субективни, неподкрепени от обективни групови и „национални“ интереси, съображения. Пацифизмът не е рационален, ако човек иска да е обичаен, добре интегриран член на тогавашните общности. Ако иска да е „истински“ и „нормален“ българин, а не „космополит“ и „зоза“. Българската национална идентичност е националистическа по своята етика и като такава приема насилието за естествен начин за справяне с конфликтите. И така е поне до 1989 г. Да си българин и насилник се приема за естествено, особено ако насилваш в името на Отечеството. Ако съзнанието, че такава нагласа имат и останалите (съседи) носи утеха, нека четенето на този текст спре дотук.

Същата тази Германия, в която д-р Михалчев е главен редактор на тяхното списание за мир, е дом на много български студенти и модел за възпитание на поколения български естаблишмънт. „Германският възпитаник“ е мярка за качество в българската управленска публичност и много млади българи, устремени към лидерство са истински благодарни на „любимите им германски професори” заради проявените симпатии към стремежа за национално обединение“ (Георгиев, 2015). Това национално обединение, този „национален въпрос“, „национален идеал“ и т.н. формират целта, задачите и смисъла на военизацията и специалната роля на войската в историята на България от момента на нейното възникване до травматичното ѝ пресъздаване през кървавата 1944 г. Временното руско управление на страната през 1877-1879 полага специални усилия да я милитаризира по свой образ и подобие и така създава условия за възникване на  общественото самосъзнание, подходящо за диктатурите и безконтролното държавно насилие, които ще бележат близо 5/6 от историята във времето, достъпно за формиране на идентитет (1878-1989).

Но и обществените сантименти не са на страната на пацифизма. За народния поет Вазов, който „откликва със стихосбирка“ на всяко сполетяло го вълнение, и който не изглежда да е стрелял с пушка срещу жив човек (бил е писар през Руско-турската война), милитаризмът и смъртта на войната са добър повод за песен, в прослава на същата тази смърт или модерна национална държава:

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх[10].

Откъде Вазов знае как се умира на фронта? Мисля, че събеседникът на Светлана Алексиевич по-горе – от „Цинковите момчета“, самият той – жертва на войната в Афганистан, знае това доста по-добре от любимия на властта наш интелектуалец. Разбира се, че на властта са нужни готови да умрат мъже. На всяка власт. В това отношение впечатляват текстовете на военните кореспонденти от карнавала на насилието, каквото представляват Балканите след квази-кръстоносните походи на Русия, Австро-Унгария и компания. Ето как Рьоне Пюо вижда българската армия и нейната необходима война като съществена част от изграждането на национална идентичност:

„Енергични, зловещи фигури. Мъже, преминали четиридесетте, наполовина войници, наполовина цивилни, доброволно постъпили в армията, защото, както казах и го повтарям, цялата нация участва във войната…Това са хиляди и хиляди хора, току-що мобилизирани, с части от униформи или изобщо без униформи, въоръжени със стари модели пушки, запасани с патрондаши, следвани от волски каруци и кавалерия, която напомня праисторическите времена. Всичко настъпва, пеейки и викайки „ура“, както някога са настъпвали Атила и хуните му. Това е напуснатата от мъжете си България, това е щедрата ѝ кръв, която тече по откритата артерия на Марица, реката, трагично възпята в националния химн…“

Да, националният химн „Шуми Марица“ на Никола Живков/Иван Вазов е откровено милитаристичен, но това не прави особено впечатление, освен когато е заменен с тоталитарно-националистичния и крипто-милитаристичен „Мила родино“ на Цветан Радославов. Патриархът на българската литература, може би, има някакви съмнения защото „В окопа“[11] признава :

Ний избихме се кат псета,
господ нека ни прости.

Не, не изглежда да са силни, тези съмнения, предвид и на семейството му, отгледало висши офицери и сановници. Вазов изглежда съжалява не войната изобщо, а само за „братоубийствената“ такава. Все пак народният поет дължи твърде много на родния естаблишмънт, за да си позволи достигне до подозрение в уместността на войната подобно на това, до което достига доброволецът във войната и новопроизведен подпоручик от армията – Димчо Дебелянов – в „Един убит“[12]:

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

Подпоручикът умира в бой с англичани, чийто език изучава, класифициран е като символист и декадент, а една хубава скулптура на умислена стара жена става много популярна, но не и като знак на антивоенното движение, като символ на императива за вечното завръщане „у дома“ – при „милата родина“ и „земята като една човешка длан“.

Военната лудост в годините на Българските войни превръща войната в детска игра, в индустрия[13] и повод за забавление. Печатат се картички с деца във военни одежди[14]. Гадно и обичайно. Всички са го правели. Добре, но пък и „всички“ са спрели по някое време, породили са антивоенни традиции. В търсене на нашите такива продължавам напред.

„Върховното потвърждение на властта е войната. Балканските армии са нарастнали бързо и мобилизират около 725 хиляди войника във войната от 1912 г. Офицерската класа се превръща във важна група избиратели, организирайки въоръжените сили в по-значими институции. С произход от издигащи се прослойки, те са сред водещите усилията за изграждане на държава. Във всички балкански държави съществуват „привърженици на войната“ и „военна клика“, най-изявени сред които са „Черната ръка“ в Сърбия. По същество балканските държави са възприели „европейския етос, който разглежда войната и силата като необходими елементи на международната система.“ (Фарар 2015)

Армейските офицери стават героите на Новото време, стари турски села се преименуват на генерали в чувствителни и стратегически за крехката национална идентичност области. До 1944 и особено днес издаването на спомени на офицери, полкови и обикновени дневници процъфтява.

Генерал Стефан Тошев („освободителят на Добруджа“) има поне пет книги[15], всичките от които са преиздадени през последните няколко години. В „България над всичко“ той започва така:

„Извънредното уважение и гореща любов към своето се явяват психологическа потреба за всеки народ, особено за намиращия се в тежък период на съществуване. Тая потреба постепенно нараства до степен на насъщен хляб особено у малките народи, заплашени от поглъщане и принудени да бранят името, езика, традициите си посредством фанатическото странене от чуждото, при една ужасна ненавист към духовния и обществен бит на по-силния.“ (Тошев 2015, стр. 10)

Социално-психологическата картина за българския свят на генерала-освободител на Добруджа е постижение на пропагандата, чийто връх е, разбира се, Патриархът на българската литература. Тошев обаче е добър ученик както на Иван Вазов, така и на Едуард Бернайс[16]:

 „Най-после само на упоритото придържане у установилите се вековни обряди, навици и предания се дължи традиционната непристъпност на българския дом, под защитата на който българските жени запазиха езика и родовата жилка за поколенията, въпреки всички вражески усилия да изкоренят родния език, да смажат мало-малката проява на българщината. Там у домашното огнище, приспивалната песен над люлката, първите майчини слова и галените думи към нарастващите деца, вечерните бабешки приказки към внуците и внучките, хоровите песни по тлаки и седенки, успяха да надвия пъклените вражески планове, постоянните посегателства за българско претопяване. И може смело да се каже, че през онова ужасно време, когато тъма тежка владееше и мъжете бяха вече се поддали на чуждо влияние, ако не бяха майките, жените с култа на служенето у патриархалното огнище, българското изгубване би било неминуемо.“ (Тошев 2015, стр.11)

Ясно става, че според генерала-герой въвличането на мъжете във войни е част от гражданското обучение за онези от поданиците на новата държава, които изглеждат по-податливи на чуждо влияние. Книгата на Стефан Тошев (213 страници) впечатлява с първите си 77,  на които е разказана България и българската история изцяло в този стил. Политически-просветното изложение на прочутия родолюбец и началник завършва така:

„Младежите, извикани за попълнят редовете на новоформированата войска, радостно пристигаха в казармите и с песни и свирни и окичени с цветя шумно монифестираха войнишкото си призвание[17]… Народът беше още здрав, па и нямаше тогава[18] противодържавните и противообществени течения срещу интелигиенцията, които да покварят добросъвестното служене на общественото благо. Изобщо се обрисуваше една хубава перспектива за преуспяване на младото княжество.“ (Тошев 2015, стр.77)

След пропагандистко-патриотичния увод Стефан Ташев се посвещава на технически разкази за важни военни действия, в които е участник, лаконично обрамчени от мисли за териториалната цялост на нацията-държава, с което се изчерпва социално-политическата обосновка на кръвопролитията, участието в които е смисъл на живота му. Милитаристичният му светоглед го отвежда до обвиненията срещу „политиците“, считани за отговорни за загубите, инкасирани от войската (и от генералитета, в частност) през Първата световна война. Почвата за влизането на военните в политиката и за военизацията на управлението на страната е подготвена. Стефан Тошев е и в ръководството на много влиятелния Съюз на запасните офицери[19], откъдето през 1923 г. оглавява комитет „Народна признателност“ – за подпомагане на жертвите на комунистическия метеж от септември, създаден очевидно с цел да скрепи допълнително съюза на държавното управление с властта на военните пред „комунистическата опасност“.

Следващата стъпка по пътя на окончателната победа на милитаризма над обществото е, разбира се, Военният съюз[20]. Част от неговия елит, в основата на военната хунта, която се установява в България след преврата на 9.06.23 г., колаборира успешно със СССР (КГБ). Това не можа да бъде считано за особено предателство, след като на практика СССР и КГБ управляват по принципи и философия, напълно близки до разбиранията на военната хунта, възникнала и изградена от т.нар. патриоти, които са проливали кръвта (не непременно своята) за т.нар. национален идеал. Той не подлежи на съмнение, както и властта на военните и силовите методи на управление.

Спомените на полковник Славейко Василев[21] са лаконични и красноречиви едновременно. Не е изненадващо, че за него „подвизите“ на „въоръженият народ“ са „злополучно използвани от политиканите“ (Василев 2005, стр. 19), за които той съжалява, че не са пратени овреме на фронта, където, вероятно са щели да станат дисциплинирани, порядъчни … като самия Василев, несъмнено. За него военните са идеално подготвени за „обществена работа“, но не и за „партизанска“ работа, която е синоним на партийна работа (Василев 2005, стр. 21).

„Военната школа…създава в своите възпитаници чувство за колегиалност и искреност. Тя калява волята и характера, и подготвя своите ученици за ревностни служители на общите народни интереси.“ (Василев 2005, стр. 22). Сигурен съм, че следващото поколение офицери (на НРБ) като генерал Мирчо Спасов и полковник Лев Главинчев биха се подписали под това изявление. Споменавам специално тези двамата неслучайно.

„Военият съюз“, сред имените членове но който е и полковник Славейко Василев[22] е постоянно на пост. В този съюз членуват много, на практика „всички офицери с изключение на едно нищожно малцинство, едни по причини от лично естество, а други  – по липса на морални и духовни добродетели“ (Василев 2005, стр. 23) Този съюз, според полковника (и според другите му членове, най-вероятно), е „единствената организация, която в тоя момент и по-нататък, следеше с ясен поглед събитията.“ (Василев 2005, стр. 26) Мисля, че полковникът има право, особено когато отбелязва, че българският чорбаджия „е сервилен към силния и арогантен към слабия“. (Василев 2005, стр. 31). Предупреждава и че този „душевен“ недостатък на имотните среди в България, ще ги принуди да плащат тежък данък. Не може да си представи колко е прав. Нека да пита генерал Мирчо Спасов и особено полковник Лев Главинчев, който сигурно го е потърсил още на 10-ти септември 1944 г.

Безкритичната милитаризация на обществото води до свой логичен край – отглеждането на огромна маса военни със съответния манталитет, интереси и разбиране за природата на човешкия конфликт и справедливото му решаване в полза на заедността. Авторитаризмът[23] на Земеделското управление, в което има немалко хора с добра военна школовка (вероятно са по-ниски чинове?) е почти огледален на другите авторитаризми. Полковник Славейко Василев е отвратен от Стамболийски и е убедителен в описанието на пороците му. Честен и верен на силната ръка. Трагична фигура, както много от вярващите в справедливостта на насилието.

Милитаризацията на обществото засяга не само армията и нейното влияние. Още през 1887 г. (само 2 години след Съединението) е приет вълнуващият, или по-точно – страховито-зловещият „Закон за изтребление на разбойниците“[24], редактиран (и прилаган) и по времето на трагичното управление на Ал. Стамболийски. За съжаление, този мрачен текст за държавно насилие е познат на българското общество дори и в 21-ви век, когато в няколко публикации в пресата е привеждан[25] за пример на добра управленска практика. Очевидно Славейко Василев, Лев Главинчев, Мирчо Спасов и Кимон Георгиев могат да спят спокойно.

Ето за това става въпрос:

Чл. 1. Разбойникъ се счита онзи, който по навикъ или занаятъ самъ или съ други лица извършва грабежъ, насилие или убийство съ цель за ограбване.

Чл. 2. Изтреблението на разбойниците въ околията, дето са се появили, се възлага на полицията, жандармерията и войската. Ако тая сила е недостатъчна за изтребление на разбойниците, околийскиятъ началникъ може да образува потери, съ които да ги преследва. Въ всяко населено място където се забележатъ разбойници, кмета веднага назначава потера за преследването имъ и донася на околийския началникъ.

Чл. 3. За началници на потерите ще се назначаватъ лица, каквито околийския началникъ намери за добре.

Чл. 4. На отличилите се при преследването потераджии се дава възнаграждение отъ общия кредитъ, който се отпуска за изтребление разбойничеството. Размера на възнаграждението ще се определи и дава отъ Министра на вътрешните работи.

Чл. 5. Потераджия, който убие или залови разбойникъ, получава награда отъ 5-20 хиляди лева. Ако ли потераджията или длъжностното лице, което ги преследва бъде убито, семейството му получава до 50.000 лв. обезщетение и инвалидна пенсия. Ако ли само осакатее, то получава награда до 20.000 лв. и инвалидна пенсия. Лекуването на всички ранени и заболели по преследване на разбойниците е безплатно.

Наградите се отпускатъ съ заповедь отъ Министра на вътрешните работи.

Чл. 6. Околийскиятъ началникъ или началника на потерата се разпорежда до общинската власть за храненето на потерите отъ самото местно население, дето това е най удобно за потерата. То е длъжно да имъ дава и квартири когато това се намери за нуждно.

Чл. 7. Ако някое лице, посочено отъ общинската власть за членъ въ потера, искана отъ околийския началникъ умишлено откаже да участвува въ нея или като участникъ въ нея скрие или избегне да изпълни дълга си, като откаже да изпълни заповедите давани му отъ началника, наказва се съ тъмниченъ затворъ до 1 година. Съ същото наказание се наказватъ и ония административни и общински власти, които умишлено не изпълнятъ постановленията на настоящия законъ.

Чл. 8. Министерството на вътрешните работи може да назначи, колкото намери за нуждно, специални лица агенти за преследване разбойниците, които агенти могатъ да бъдатъ изпращани въ разпореждане на околийските началници въ борбата имъ съ разбойниците. Тяхната заплата ще бъде определена по щатъ изработенъ отъ Министра на вътрешните работи, одобренъ отъ Министерския съветъ.

Чл. 9. Така образуваните потери и назначени агенти, заедно съ другата въоръжена сила, преследватъ разбойниците. Като общъ началникъ на тая сила въ окръга е окръжния управитель, а въ околията – околийския началникъ.

Чл. 10. За разбойници се обявяватъ и ония лица, за които полицията, възъ основа на събрани доказателства донася на надлежния областенъ съдъ, че те са извършили разбойничества.

Съдътъ на другия день следъ получаване полицейското донесение, прави публикация въ най-близкия местенъ вестникъ и съобщения до всички общини на околията, където е местожителството на подозряното лице или където е станало известно като разбойникъ, и ако въ двадесеть-дневенъ срокъ никой отъ роднините или познатите на това лице не установятъ къде се намира, съда го обявява за разбойникъ и обнародва това въ “Държавенъ вестникъ”.

Чл. 11. Заловените разбойници се съдятъ отъ областния съдъ въ околийския центъръ, въ района на който са заловени, въ 7-дневенъ срокъ отъ залавянето имъ по закона за углавното съдопроизводство (чл. чл. 649-656).

Съдътъ веднага съ пристигането си взема всички мерки и разпоредби да гарантира бързото разглеждане на делото.

Забележка: Всички власти са длъжни да даватъ най-голяма спешность на разпоредбите на съда.

Чл. 12. Осъдениятъ на смърть разбойникъ се обесва на публично място въ центъра на околията.

Чл. 13. *) Осъждатъ се на повече отъ 5 години строгъ тъмниченъ затворъ, или на доживотенъ строгъ тъмниченъ затворъ, онези лица, които като узнаятъ положението и качествата на разбойниците, имъ ставатъ укриватели безъ да са били принудени за това съ насилие.

Чл. 13 отъ закона за изтребление на разбойничеството, доколкото се отнася за дела за грабежи се отменява съгласно § 3 отъ закона за допълнение на някой отъ наказанията и на съдопроизводството по делата за грабежи – обнародванъ въ “Държавенъ вестникъ” брой 264 отъ 23 февруарий 1922 година.

Чл. 14. Всяко лице, което знае къде се намиратъ разбойниците и не донесе веднага на властьта, се наказва съ тъмниченъ затворъ до 1 година.

Чл. 15. Настоящиятъ законъ отменя всичките закони, които му противоречатъ.

В контекста на всичко, което прочетох и написах в търсене на българския пацифизъм, смущаващият ме химн на България до 1947 г. ми се струва много по-понятен:

„Шуми Марица
окървавена,
плаче вдовица
люто ранена. (x2)

Припев:
Марш, марш,
с генерала наш
в бой да летим,
и враг да победим! (x2)

Български чеда,
цял свят ни гледа.
Хай, към победа
славна да вървим! (x2)

Припев:…

Левът Балкански
в бой великански
с орди душмански
води ни крилат. (x2)

Припев:…

Млади и знойни
във вихрите бойни
ний сме достойни
лаври да берем. (x2)

Припев:…

Ний сме народа
за чест, за свобода,
за мила родина
който знай да мре. (x2)

Припев:…“

На 17 март 1944 г. генерал-лейтенант Никола Михов[26], член на Регентския съвет, е на среща с Хитлер. След това, в своя дневник, записва споделено от Фюрера:

„В Германия се били появили пацифисти, които специален съд бърже осъдил и работата се свършила с разстрелване на 38 души и от тогава всички било в ред.“

Михов пише това по-малко от 11 месеца преди да бъде разстрелян и зарит със сгур на 2.2.1945 г. и още по-малко преди да спре да води дневника си на 7.9.1944 г. Някак си го предвижда, въпреки че не поставя мирогледа си (може би защото той изобщо не е само негов) на никакво съмнение.

Толкова за пацифизма в България.

А за Националния комитет за защита на мира (и за Георги Пирински-старши, Цола Драгойчева, Георги Димитров-Гошкин[27] и др.) нямам настроение да чета и пиша. Поне не и сега.

 

Литература:

Василев, С. (2005) 9-ти юни. Агенция „Европрес“, библиотека „Будител“, София.

 

Георгиев, Г. (2015) Образът на България на страниците на Casseler Allgemeine Zeitung в периода на Първата световна война, сп. „Анамнеза“, кн. 1, с. 3-12

Михов, Н. (2004) Дневник (19.09.1943 – 7.09.1944). „Изток-Запад“, София.

Пюо, Р. (2009) От София до Чаталджа, „Колибри“, София

Фарар, Л. (2015) Агресия или безразличие: границите на национализма по време на Балканските войни, 1912-1913 г. Превод от английски език М. Петров, сп. „Анамнеза“

 

[1] Алексиевич, Св. (2002) „Цинковите момчета“, сп. „Факел“, бр. 1

[2] https://bg.wiktionary.org/wiki/%D0%BF%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC

[3] https://rechnik.chitanka.info/w/%D0%BF%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%84%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC . (Последно посетена на 21.11. 2016 г.)

[4] http://www.mont-press.com/index.php?issue=652004&kind=&article=7647&rank=4&short=&numb=%D0%91%D1%80.%2065(1197),%20%D0%B3%D0%BE%D0%B4.%20%D0%A5V,%2017%20-%2018%20%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82%202004%20%D0%B3. (Последно посетена на 21.11. 2016 г.)

[5] http://www.otbrana.com/%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8_186 (Последно посетена на 22.11.2016 г.)

[6] Георгиев, В. Трифонов, С. (1996) История на българите 1878-1944 в документи. Том II. Издателство ‘’Просвета’’

[7] Крейн, Ст. Не плачи девойко, войната е добра, из сборника „Черните конници” (1899) Превод: Вл. Кромбърг, https://chitanka.info/text/2865/3 (последно посетен на 22.11.2016)

[8] Йорданов, Й. (2012) Толстоизмът в България. http://tolstoist.blog.bg/politika/2012/09/08/tolstoizmyt-v-bylgariia.997829 (последно посетен на 22.11.2016)

[9] Александрова, Б. Тодор Михалчев – анархист, пацифист, гражданин на света, публикувано в „Graswurzelrevolution”, бр. 328, април 2008. От сайта „Свободна мисъл“ http://sm.a-bg.net/2008/06/04/todor-mihalchev-%E2%80%93-anarhist-pacifist-grajdanin-na-sveta.htm (последно посетен на 22.11.2016 г.)

[10] Новото гробище на Сливница http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=1428&Level=2   (последно посетен на 24.11.2016 г.)

[11]http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=1432&Level=2 (последно посетена на 24.11.2016 г.)

[12]http://litclub.bg/library/bg/debelianov/ubit.htm (последно посетена на 24.11.2016 г.)

[13] Икономическите страни на милитаризацията, военно-промишленият комплекс, осолено разширен след 9.9.44., превръщането на армейската кариера в доходоносно чиновничество са част от еволюцията на българския милитаризъм, който се нуждае от икономически, антропологични и критически социално-исторически изследвания.

[14] http://vmro.snimka.bg/other/centralni-sili.193205.4517035

[15]„Писма от войната 1885“ – 1895, 1896 (второ издание), „За княза и отечеството. Войнишка клетва. Книжка за раздаване на войниците от II тракийска дивизия“ – София, 1901, 256 с, „Освободителната война 1877-1878“ – 1902, „Действията на III армия в Добруджа през 1916 година. Отговор на писаното за българите в мемоарите на Генерал Лудендорфа“ – 1921, „Победени без да бъдем бити. Отговор на хулителите ни като съюзници. Преглед на трите войни 1912-1913 и 1915-1918“ – София, 1924

[16] Племенник е на Зигмунд Фройд. Приеман за баща на манипулативните публични практики за целите на властта (т.нар. пропаганда). Най-известната му книга се казва именно така: Propaganda, издадена е през 1928 г. и е ръководство по манипулация на общественото мнение. Живял е дълго (103 г.) и почти през цялото време – в САЩ. Одиозна фигура, обект на изненадващо малко критично внимание и радващ се на голямо уважение в средите на т.нар връзки с обществеността.

[17] Впечатляващо е, че почти целия генералитет от това време няма този опит – на наборната служба и масовата военна повинност. Много от първите български генерали са випускници на елитни колежи в Цариград, Санкт-Петербург и др. имперски метрополии. Във военните им училища, те са изпращани от заможните си родители. Военната кариера и принадлежността към управленския елит на страната са били много по-неразривни отколкото днес. Инициацията им във военните дела е протичала с доста по-малки рискове за живота и здравето, отколкото този на най-низшите военни чинове, от чиито редици са давани, както си му е реда, жертвите. От друга страна генералите (и висшите офицери като цяло) са грамотни, факт, който е особено впечатляващ на фона на високите нива на неграмотност от онези времена, притежават  голяма политическа власт и така тяхната гледна точка за картината на войната ( и не само) се налага. Можем да ползваме и стерилната дума „дискурс“ тук, ако не ни е неудобно пред убитите и осакатените, разбира се.

[18] 1879-80 г.

[19]Янчев, В. (2000) „Офицери без пагони“ – съюзът на запасните офицери в България (1907 – 1945), София, Военно издателство

[20]Недев, Н. (2007) Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“

[21]Полковник от Генералния щаб на БА. Кавалерист. Активист на Военния съюз, член на Народния сговор, ръководител на акцията по залавяне на Александър Стамболийски, министър на строителството.

„Дялан камък“ за изначално милитаризираното държавно управление, лишено от демократични и либерални ценности, в чиято липса отглежда и възпитава своя приемник и буквален гробокопач – тоталитарната държава с бащи основатели Георги Димитров, Трайчо Костов, Антон Югов, Вълчо Червенков, Тодор Живков, Кимон Георгиев и др. Василев се самоубива на 9 септември 1944 година. Дългогодишен председател на съюза на запасните офицери (1935-1944).

[22] В дневника си Никола Михов отбелязва, че Василев има прозвището „Злодейко Василев“. Верно, не му го е дал той.

[23] Политологически, „научен“, т.е. стерилен термин, евфемизъм с който обозначаваме насилническо управление и си помагаме да го приемем, и така да поддържаме двойни морални стандарти спрямо насилието, особено, когато е упражнено от името на държавата.

[24]https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD_%D0%B7%D0%B0_%D0%B8%D0%B7%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B1%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5 (последно посетен на 21.11.2016 г.)

[25] http://duma.bg/node/30910 ; http://www.segabg.com/article.php?sid=2013011800019985049

[26] Михов е представител на висшето офицерство в съвета на Регентите, орган за управление на страната, сформиран след смъртта на Цар Борис III с цел поддържане на монархическото управление в отсъствие на пълнолетен и дееспособен монарх. Другите членове, знаем, са Богдан Филов (един от лидерите на про-германската интелигенция) и княз Кирил Преславски (от името на монархическото семейство ). Михов се радва на голямо уважението на офицерите и войската, спечелено в хода на безбройните войни, които България води и които дават смисъл за съществуване на държавата и държавния апарат на нова България. Известен е и със скромния си начин на живот.

[27] Всички знаем кои са.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.