Въшките и Омир

Омир бил толкова вълнуващ за древните елини и римляни, че историите за неговия живот и смърт са десетки, ако ли не стотици. Според една моя любима, оракулът в Делфи го предупредил, че ще умре на остров Хиос и да се пази от загадки, които биха му поставили младежи…

И в крайна сметка възрастният вече поет се озовал именно на Хиос и срещнал млади рибари. И ги попитал какво правят, а те отвърнали: „Това, което хванем, го оставяме тук, а което не хванем, го взимаме с нас“.

И това бил краят на Омир. Той не успял да реши тази загадка и сбъднал пророчеството, като се строполил пред очите на рибарите.

Разбира се това е легенда, според други, по-малко магични разкази, той просто отива на Хиос като възрастен човек и умира от старост и болести.

Аз обаче не приемем тези по-малко магични версии. Някак по-скоро си представям възрастния, поет, който седи по брега на морето, а в главата му се въртят хиляди отговори, кое може да е това нещо, какво би било това, което като се хване, го оставят, а като не, го взимат с тях. Още повече, че знаейки пророчеството на Делфи, той е бил наясно, че това е бил буквално въпрос на живот и смърт – познава гатанката и продължава напред, предава се и това е. И той се е предал… А ако беше помислил още малко, кой знае, щеше да се сети и да има време да напише още една голяма, изпълнена със символики, поема и да внесе още малко горчилка в иначе прекрасните ми ученически години.

За Омир този въпрос е бил на живот и смърт буквално, но някак днес успях поне за малко да се почувствам като великия бард. И не, пред мен не бяха рибари със задача, нито бях пред някой изключително сложен изпит. Не решавах и някоя от големите задачи на човечеството. Нещо много по-тежко.

С мама трябваше да отидем и да прехвърлим партидата на водомерите в апартамента, в който живея, на нейно име. Нещо, което знаейки страха ми от бюрокрации и администрации, отлагахме с години. И точно както Омир е избягвал остров Хиос дълго време, така и ние подминавахме офисите на съответната фирма.

Но хората остаряват и ако за мама това не важи, то за мен и Омир със сигурност е валидно и за това днес най-после се решихме да свършим тази задача. И акостирахме пред бюрото на една строга служителка, която ни даде да попълним подходящото заявление.

Аз вече бях събрал смелост и започнах да попълвам всичко необходимо, но вътрешно очаквах как в един момент и аз, като античния поет, ще получа нерешимата загадка:

–        А какви са показанията на водомерите? – надигна глас служителката.

Сърцето ми прескочи за секунда. Ето го този ужасен момент, в който получавах загадка, която най-вероятно няма решение. Дори не опитах да отгатвам:

–        Не знам. Те са вкъщи – отвърнах.

–        Естествено, че са там. Но засекли ли сте ги? – гласът стана по-нервен.

–        Нееее – казах. Не знаех, че трябва.

–        Ами трябва да се засекат. Може ли някой там да ги засече – попита тя. Загадката ставаше все по-нерешима и вече виждах моя провал.

–        Не. Няма никой там. Какво бихте ми предложили да направя – попитах аз.

–        Нищо няма да ви предложа да направите – отвърна тя – Не съм тук да ви давам предложения.

–        Ами тогава…. Тогава май това е краят – казах аз сърцераздирателно – Май ще трябва да дойдем друг път – и оставих химикалката на масата.

Явно се бях провалил в тази си мисия. Кой знае колко усилия още трябваше да събера, да се върна обратно. Може би беше предопределено от някой наследник на Делфийския оракул никога да не сменя тази партида.

–        Офф, всички сте едни лигльовци в днешно време – каза тя и ми бутна обратно химикалката – Пиши: Да се използва последната фактура и отчитане.

Бързо написах, подписахме и бяхме готови. Бяхме победили. Тежката загадка беше решена. Древното пророчество не се беше сбъднало. Нашата Одисея беше приключила дори по-лесно отколкото си представяхме.

Седя си сега вкъщи и си мисля за добрия стар Омир и неговата загадка. Не съм срещал рибари, които задават загадки, но щом човек може да умилостиви и да накара и администратори да проявят разбиране, може би и той е можел да намери решение. Дори и да не е правилното решение.

Омир няма да прочете моята история (както аз чета неговите – малко несправедливо, като че ли), но поне на всички нас да ни пожелая тази седмица да не спираме пред неща, които не можем да решим, дори и да са сложни, дори и да са трудни, дори и да са стойностите на водомера.

Шабат Шалом.

П.С. Отговорът на загадката на Омир са въшки. Рибарите се пощели и каквото хванели го оставяли настрана, а каквото не хванат, щели да го занесат вкъщи.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика