“Възхвала на Ханс Аспергер” – история за развитието на душата

Споделете статията:

В психологията е описан любопитен феномен – вината на оцелелия. Става дума за случаи, при които преживелият  травматично събитие, например смъртоносна за останалите пътници автомобилна катастрофа, чувства, че е извършил нещо лошо, като е останал жив. Именно с такова интензивно чувство на вина четох книгата на Златко Енев – „Възхвала на Ханс Аспергер”.

 

Минах през преживяванията му с аутизма на дъщеря му Леа, от една страна, като човек, изкушен от литературата, но от друга – като родител на възстановено от аутистичния спектър дете, което води пълноценен и доста лесен живот. Историята отново ме хвърли във водовъртежа на всичко, което се случва на един родител, когато влезе в

битка за по-добрия живот на детето си –

ужасът му от здравословните страдания, отрицанието на реалността, търсенето на убежище в един или друг нездрав навик, трескавото издирване на начин да помогне, самообвинението, разпадът на отношенията и света такъв, какъвто ги е познавал до този момент.

Книгата обаче е много повече от лична хроника на ежедневния танц с аутизма, тя е разказ за тежката душевна работа, която родителят трябва да извърши, за да преработи случващото се, да го подреди сред другите си роли, опит, преживявания. И в крайна сметка да излезе по-богато фасетиран, отколкото е бил на входа на изпитанието.

Когато родител разбере, че детето му има проблем в развитието, от решаващо значение за опазването на психичното му здраве е

смисълът, който придава на случилото се.

Моят син беше диагностициран навръх втория си рожден ден и единственото, което ми хрумна тогава, беше, че това се случва като наказание. Че аз съм един ужасно лош човек и аутистичният спектър е изкуплението, което ми се полага. Усещането не ме напусна дълго, след като той успешно се възстанови. Авторът обаче не изглежда да е паднал в този капан. Разказът чертае траектории на развитието – колкото това на Леа, толкова и на самия него.  Още в началото той описва шока, с който се сблъсква, като нещо, което го разпада на хаотични парчета, но впоследствие го събира в една по-автентична конструкция. В нея авторът е много по-близък до себе си и съвпадащ с вътрешното си Аз. Или, както твърди самият Златко Енев –

„Колкото по-зле за егото, толкова по-добре за душата”.

И макар книгата да не ни спестява прагматиката на аутизма – мъчителното лутане на родителя в опит да осмисли диагнозата на детето си,  влиянието й върху семейните отношения, грижите и терапиите, тя е в пълния смисъл история за развитието на душата. При това по най-трудния възможен начин.

Моят личен повод за възхищение по отношение на „Възхвала на Ханс Аспергер” е честността, с която Златко Енев говори за преживяванията на родителя, попаднал в ситуация на проблем в развитието от аутистичния спектър. Без никакво завоалиране или опит да заеме позата на трагичен герой, той признава колко е трудно да влезеш в контакт и да създадеш истинска близост със собственото си дете в спектъра, особено ако то е в по-тежкия му край. Въпреки, че го обичаш. Още повече, че за автора,

родителството е най-висшата изява на личността.

Аутизмът е разстройство, което поставя родителя в много особена позиция – да има тройно повече задължения и много малко от радостите на майчинството или бащинството – един мотив, който авторът е разгърнал с фотографска точност. Разказите за тантрумите и кризите на Леа ми припомниха хаотичното, трескаво, хиперактивно поведение на моя собствен син, който не можеше да застане на едно място и за минута, търсеше изобретателни начини да рискува живота си и изпадаше в кризи на непредвидим принцип. Единственият начин да установя контакт с него бяха

очите му, които казваха „Измъкни ме от тук”.

Иска се огромна смелост да допуснеш, че може би си бил по-малко от идеален в отглеждането на нелесно дете.

Книгата е важна не само с литературната, а и с документалната си стойност. Тя разказва за началото на епидемията от аутизъм – края на миналия век, когато засегнатите деца бяха 1 на 10 000. С  на ръста на този невроразвитиен синдром до 1 на 168 деца през 2015-а и дори до 1 на 49 през 2019 обаче, книгата за жалост се очертава като задължително четиво. „Възхвала на Ханс Аспергер” ни връща във времената, в които медицината не знаеше почти нищо за етиологията и произхода на разстройствата от аутистичния спектър и ги третираше като мистериозни състояния, за които не може да се направи почти нищо. Слава Богу, от тогава много неща са се променили, но „възхвалата” е обобщената история на хиляди деца и семействата им, справяли се както могат с непознат и неканен гостенин, преобърнал живота им из основи.  При това, разказана с гласа на философ, превърнал болезнена житейска ситуация в поле за лично израстване.

източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: