Възможна ли е защитата от насилие на деца с увреждания?

Повод за този материал е среща на адвокати, родители на деца с увреждания и съпричастни на темата за защита на правата на децата с ментални увреждания. Срещата се състоя на 20.01.2017 г. Задачата беше амбициозна – да започнем създаването на една обща платформа за действие за промяна на положението на най-уязвимите – децата с ментални увреждания. Написаното по-долу е провокирано от дискусиите и коментарите по време на срещата. То не е само личен продукт, а е по-скоро рефлексия върху едно колективно преживяване, с неизбежния личен акцент и пристрастие. Специална благодарност на Айлин Юмерова за предоставените бележки от срещата!

Защо децата с увреждания са толкова уязвими и кое прави насилието върху тях толкова възможно? Къде са тези деца и наистина ли рискът е толкова сериозен?

Понякога ни се струва, че това просто не е възможно. Че децата са защитени. Че на никой не би му хрумнало да нарани тези толкова уязвими човешки същества. Щеше да е хубаво, ако беше вярно. Но не е.

И така, нека видим първо кои са тези деца и наистина ли винаги разпознаваме уязвимостта им?

Някои от тях имат сериозни увреждания и живеят в семейства си. Други са в институции. Трети се интегрират в училищната среда с всичкия риск, който може да породи тази интеграция. Други са в помощни училища. Някои от тях имат проблемно поведение и се оказват правонарушители. Някои стават жертва на престъпления. На трафик. Някои успяват да се измъкнат от трафика и да попаднат в системата на защита на жертвите на трафик. Някои не оцеляват в семейната си среда и трагично напускат този свят.

Срещата на толкова различни хора внесе в дискусията това огромно разнообразие от истории и гледни точки. Ето някои от тях:

Децата в семействата и риска от домашно насилие

Говорихме за децата в различни семейства – дисфункционални и привидно добре функциониращи. За това, че понякога едно „проблемно семейство” може да ангажира вниманието на Отдел „Закрила на детето” и да се случи интервенция, докато другаде привидното благополучие може да прикрие насилието вътре. Но ще се случи ли наистина?

Да, ако в отделите има подготвени хора, които да разпознаят насилието, ако имат умения как да подходят в такава ситуация, ако имат ресурс да предложат закрила подкрепа. Но имат ли? По правило – не. И не защото хората, които работят там не искат да предложат най-доброто – дори да имат човешкото желания да помогнат, те (по правило) нито знаят как, нито кога, нито пък имат ресурс, който да ги подкрепи в тази задача.

Кое поставя децата с увреждания в семействата, в които има домашно насилие в особено висок риск? Основният фактор е затвореността на семейството. Невъзможността на детето да излезе навън и да сподели или някой да забележи физическите или емоционални белези. Защото, където има домашно насилие, там семейната система по правило се затваря. Не допуска външен поглед и интервенция. Единствените, които могат да разчупят стената, са социалните служители. Но те са безпомощни. Понякога все пак успяват – в крайни случаи на бедност, в крайни случаи на насилие. Тогава детето е изведено от семейната среда и настанено в резидентна услуга. Това е правилото, което ни е известно. Така детето от една затворена система отива в друга затворена система. Рискът да бъде подложено сега на друга форма на насилие е огромен.

Има и още един възможен сценарий. Родителят, жертва на домашно насилие да напусне ситуацията на насилие и да потърси защита. Ако има късмет (а това, струва ми се, става все по-възможно), ще попадне в кризисен център за закрила на жертви на насилие. Детето би могло също да получи закрила. Но тук идва на дневен ред следващият проблем. Кризисните центрове са структурирани около знанията и уменията за справяне с проблематиката на домашното насилие. И когато се случи (ако се случи) дете с увреждане да потърси подкрепа в такъв център, то може центърът да се окаже недостъпен (не само физически, може да няма умения за справяне с проблеми, произтичащи от спецификата на увреждането или просто дизайнът на услугата да е такъв, че да не предлага онова време, от което едно дете с увреждания се нуждае, за да усети ползата на един такъв център).

Впрочем, миналата година Алиансът за защита от домашно насилие извърши изследване за достъпа на жени с увреждания, които са били жертви на насилие, до правосъдие и социални услуги. Оказа се, че този достъп е много ограничен, пренебрежимо малко жени с увреждания имат достъп и до едното, и до другото. За децата с увреждания не ми е известно да е правено подобно изследване, но допускам, че тяхното положение е още по-сериозно. От лични наблюдения мога да кажа, че децата срещат огромни трудности. Системата за закрила се държи безпомощно, когато те се окажат жертви на насилие. В случаите на трафик например достъпът до услуги е символичен и формален – 6-те месеца в кризисен център не са достатъчни за едно дете с увреждане да се възстанови в степента, в която да може да продължи живота си нататък. Препратено пък в резидентна услуга, то страда от липсата на разбиране за травмата, през която е преминало. За правосъдие изобщо не може да се говори.

Не ми е известен случай, в който дете с увреждане да е имало реален достъп до правосъдие, когато е било жертва на престъпление. Казвам реален, защото по силата на работата, която имам, се запознах с един случай (единствен!), в който дете с тежки увреждания е било жертва на международен трафик. След като оцелява от трафика, е върнато в България и формално участва в съдебен процес. Не то, разбира. От документите по делото не личи детето да е било дори уведомявано за процеса. Вместо него се явява служебен защитник, който е заявява, че детето няма нужда от обезщетение и няма претенции, което дава възможност на извършителите и прокуратурата да сключат споразумение. Този случай винаги ме кара да възкликна: „Колко удобно!” – прокуратурата отчита резултат в борбата с трафика, трафикантът получава условна присъда, която напълно го устройва, служебният адвокат получава възнаграждението си. Детето не може да каже нищо, не само защото не знае за процеса, а и защото увреждането му е такова, че не може да се изрази нито писмено, нито да формира реч като познатата ни. То може да те докосне, да ти посочи, да ти се усмихне, да заплаче. Но не може да изпълни никое от очакванията на съдебната система, та да бъде истински участник в един съдебен процес. То не може и да напусне институцията (когато се запознах със случая, през 2012 г. детето беше в институция, а сега в институцията има резидентна услуга), без активното съдействие на някой от персонала, което пък не може да стане без заповед на директора…

мрежа3
Снимка на дете с увреждане, предоставена от Анета Генова.

Да се върнем при идеята за домашното насилие. Има случаи, в които детето има не толкова интелектуални затруднения, колкото поведенчески проблеми или затруднения, квалифицирани като едно или друго психично разстройство. Това дете ще се движи, ще излиза навън, ще има взаимодействие с външния свят. Какво ще се случи? То може да бъде интегрирано в училищната среда. Там, ако има хора, които разпознават следите от насилието и са достатъчно чувствителни и грамотни, та да не нарочат детето за проблемно, а да видят насилието, което то е преживяло, то може и да получи подкрепа. Но ако това не се случи? Детето ще отпадне от училище и може би ще бъде настанено в резидентна услуга. Или може би поведението му ще бъде разпознато като проблемно и то ще бъде изпратено във Възпитателно училище-интернат – ВУИ, за да бъде „коригирано”. Отвъд всичката проблематика около тези училища, тук трябва да отбележим и пълната липса на грамотност в тях както за специфичната грижа за деца с увреждания, така и за потребността от грижа за преодоляване на травми, причинени от преживяно насилие. Тези места са нито повече, нито по-малко места за лишаване от свобода, а в местата за лишаване от свобода грижата за психичното здраве не е първостепенна. Нито пък за ограничаване на насилието. И детето с увреждане ще бъде още веднъж жертва на насилие, като насилието може би ще бъде дори оправдано като „полезно” за него, като „възпитателна” мярка. То няма къде да отиде. Няма на кого да се оплаче. То е само срещу една враждебна система. Впрочем, само ден преди нашата среща, Европейският съд по правата на човека постанови поредното решение, с което България беше осъдена за настаняване на дете във ВУИ.[1]

Виждате ли колко нишки на безпомощност тръгват от едно домашно насилие?

Но да се опитаме да обобщим.

Насилието на деца е възможно там, където системата е затворена.

Семейството може да бъде такава система. Резидентната услуга, дори и формално да е „базирана” в общността. Приемното семейство може да се окаже такава затворена среда, ако наблюдението върху него е формално и небрежно. Кризисният център, ВУИ, дори дневният център може да се окаже такава затворена система. Всяко място, където не се допуска външен поглед или допуснатият е безразличен и сляп за насилието и неговите белези.

Насилието остава скрито когато детето не може да комуникира проблема си.

Някои деца, поради уврежданията си, използват система за общуване, която е различна от езика, използван от нас в ежедневието ни. Те не могат да изпълнят предписанието за писмена форма на жалбата си. Не мога да обяснят проблема си. А дори и да могат, възрастните, та било те и служители в отдел „Закрила на детето”, може да не са готови да чуят болката на детето и да се намесят. Не че няма как да се разбере какво детето мисли, чувства,преживява, не че няма как то да бъде поканено да сподели. Начини има, защото всяко поведение е език, който може да бъде разбран. Ако има подготвен човек отсреща да чуе и види. И който да е достатъчно смирен и търпелив, та да седне с детето и търпеливо да провери впечатленията си, да научи езика му и да разбере посланието. Днес това в България се практикува рядко. И за това децата с увреждания няма как да изразят както болката, така и протеста си.

Насилието продължава там, където няма възрастен, който да подкрепи детето.

Детето, по силата на самия закон, не може да се представлява само в съда, особено до 14-тата си година. Ако то е в резидентна услуга, изобщо няма как, дори и да е над 14 г. да потърси закрила, защото Законът за защита от домашно насилие не предвижда защита при отношения в такъв тип институция. А друг закон за защита няма, не и докато насилието не е придобило формата на престъпление (но тогава пък, както знаем от практиката, то просто не се разследва).

В семействата, където има домашно насилие, родителят, който не упражнява насилие (ако има такъв) може да няма капацитета да подкрепи детето, самият той/тя да е жертва и да има нужда от подкрепа. Такава може да дойде отвън, но рядко се случва. Не идва от социалните служби, защото те, както казахме, се държат безпомощно и ако извършват интервенция, тя не е подкрепяща, а наказваща.

В резидентните услуги възрастните са или персонал или директор или доброволци. Те рядко имат капацитета да подкрепят детето и много рядко намират формата.

В Домовете за медико-социални грижи за деца (ДМСГД), където са изоставените бебета с увреждания, възрастните са лекари, медицински сестри и санитари, които под предлог на медицинска грижа могат съвсем да затворят детето в света на болничната му стая, където всякакво насилие е мислимо, но невидимо за външния свят.

И най-накрая, дори около детето да има загрижен възрастен, той може да се окаже толкова зле информиран за възможните стъпки за закрила на детето, толкова пропит от институционална култура, толкова зависим от авторитети, че да не е в състояние да направи дори малка стъпка в подкрепа на детето.

Виждате ли колко много „ако” има в този текст: ако има добре структурирана и пълна с подготвени хора система за закрила, ако има подготвени училищни психолози, ако има добре информирани и загрижени възрастни, ако има доверие в капацитета на детето да се изрази и ако няма стигма.

Всяко „ако” е потенциална точка на интервенция.

На промяна, която може да започне от всеки от нас, там, където се намираме в момента.

И за да бъда още по-ясна, тук исках да напиша за корените на предразсъдъците, които могат да се проследят в политиките, в разбиранията за уврежданията, дори в разбиранията за интелигентността и нейното измерване. За начина, по който тези предразсъдъци са просмукали практиките на административните служби, уж нагърбили се да закрилят правата на детето, в училищата, в социалните услуги. Как са притъпили усета към болката на едно толкова уязвимо същество, каквото е детето с увреждания и ослепили масово света около него за силните му страни и за възможностите, които има или можеше да има, ако не беше ежедневно насилвано, затваряно, забравяно, подценявано, етикирано, ако светът имаше готовност да му направи място. Да се отвори към него и да види какво да направи, за да чуе гласа му.

Тук исках да напиша и как правото може да промени тази картина. Срещата, която даде повод за този текст ме накара още по-силно да повярвам, че такава промяна е възможна. Но и да съзная, че това няма да е промяна за една нощ. Нито пък за една година. А бавна, сложна, противоречива. Като еволюцията на човешкото общество, от което сме част както ние, така и децата с увреждания.

А за това, какво е състоянието на едно общество, се съди по най-уязвимите негови членове. Като децата с увреждания. Много голяма част от тях все още са затворени, без глас и без подкрепа. Ако това е описанието на света ни, аз искам да съм част от промяната. Сега знам, че точно тази промяна е в сърцата на много професионалисти. На хора, които не са безразлични към уязвимостта и не се плашат да я видят, назоват и да подкрепят правото на уязвимите да имат свой глас и свое достойнство.

И понеже това е първия ми текст за тази година, искам да си пожелая нещо: Една активна мрежа от сърцати адвокати (а може би и други професионалисти), които да искат и да могат да променят системата, която допуска насилието, която подкрепя насилието и в която уязвимите са изключени и обречени на страдание. Една мрежа от адвокати, които да защитават правото на достъпна среда за човешкото, дори когато то е наранено, ранимо и уязвимо. За една достъпна среда за абсолютно всички човеци. Една мрежа, свързана от идеи, а не от институции, защото именно идеите са тези, които носят потенциала да променят дори най-закостенелите системи.

 

[1] Виж повече информация тук: http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/poredno-osditelno-reshenie-sreshu-blgariya/

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.