“Възродителният процес” – травмирана и травмираща идентичност. Част четвърта и последна.

„За света е важно да се спре на едно заключение, именно, че германският народ заслужава да намери отново сред другите народи онова чувство на уважение, което той възвърна към себе си, след като разбра своята стойност.“

Йозеф Гьобелс[1]

 

„Сякаш единственият контакт между тях е войната, а в редките случаи, когато се говори за културно общуване, то се схваща като еднопосочно благотворно влияние на собствената по-висока култура върху Другите или като зловредно влияние на Другите (върху) нас.“

Надя Данова[2]

 

Осем политически речи на Адолф Хитлер, произнесени от март до септември 1933 г., с кратък предговор от Йозеф Гьобелс, са преведени на български през 1934 г. Издават се през 2018 г. от издателство „Хелиопол“, мотото на което е „Следвай сърцето си“. Книгата може да бъде намерена в книжарница „Новото битие“ в София на улица „Хан Крум“. В увода на Димитър Йоцов става ясно, че самият Йоцов е и преводач на материалите. За историците, навярно, Димитър Йоцов (1875 – 1969) е добре известен. За мен не беше. Научавам, че е много голям патриот. Патриот „от сой“ – Враца, роднини в местен революционен комитет, Ботев, Сорбоната, превод на „Под игото“, войни и мисии, дипломат в Германия, научен работник от 1919 чак до Втората световна война, в хода на която се връща в София и е назначен за професор във Военната академия[3]. Кървавата разправа от 9/9/44 го подминава и той умира блажен на 94 г. обграден от тоталитаризъм. Странно. Та нашият герой – професор Йоцов – смята следното:

За аномията:

„Следвоенният хаос, създаден и поддържан с цената на неописуеми жертви и катастрофи, заплашваше да разстрой окончателно нравствения престиж на държавата, стопанското равновесие на народите и културните завещания на миналите столетия; мирните договори от 1919 г. засенчиха останките от тази култура, като отвориха пътя на анархията в идеите, нравите, обичаите и традициите на миналото; те издигнаха в нов политически култ най-опасните идеи за междудържавното и международното равновесие, разделиха света на  победени и победители и създадоха условия за безпощадна икономическа война…“[4]

За патриотизма и национализма:

„Той (сетете се кой, б.а.) навлезе в тяхната душа, той раздруса отчаяната им природа, той стопли замръзналите надежди и в един кратък период – както Вазов казва за Паисий  – здравото ядро на народа  се амалгамира с душата и идеите на този апостол на освобождението на Германия от външното унизително потисничество и от вътрешната партизанска анархия[5].“

За българската ситуация:

„Разколебаната душа на българския народ изживя не по-малък трагизъм от онзи, който раздруса в основите един силен, но обезверен народ като германският.“

Няма нужда да си активен борец срещу „робството“, за да разбереш, че социалната несигурност и объркване пораждат настроения и нагласи на ума, които приемат насилието за естествено решение на противоречията и конфликтите.  А щом е насилие, то спирачката за него е трудна за намиране. А иначе, фашизирането и тоталитаризирането на патриот-интелектуалци като Йоцов, изобщо не е изключение. По-скоро е правило.

Сигурно не само Надя Данова знае, че историографията е избирателна и обслужва други дневни редове:

„Централни фигури в историята са владетелите и то най-вече онези, които са се отличили на бойното поле. В националния пантеон влизат на първо място онези, които имат славата на завоеватели, докато на допринеслите за културното развитие се отреждат по-второстепенни места. Напълно естествено този подход към историята има за резултат  натоварването на образа на Другия с отрицателни черти, тъй като нашите предци са се срещали с него единствено на бойното поле като с Враг. Липсва интерес към всекидневния живот, към материалния бит, към градивния трудов процес, към работещия човек. Отсъстват пазарите и панаирите, градските центрове с техните стопански, правни, културни и административни институции, в които Различните общуват и си влияят взаимно[6]. “

Кои са тези други дневни редове и защо историографията ги обслужва? Каква е целта на историята, пита Блох, и не само той. Да живеем по-добре? Или да бъдем по-добри? Кои сме ние обаче? И с кого да бъдем добри и защо? Йозеф Гьобелс, например, е наясно с отговора. Доброто е това, което е добре за онези, които попадат в групата на германския (и всеки друг – например – български) „народ“. Който управлява тези граници на принадлежност и идентичност става страшно силен. Той владее доброто и злото. Поне за известно време. А да си силен е особено чувство. Какво ли биха казали патриотите и патриарсите на българщината Балан и Милетич по въпроса за чувството да си малко нещо демиург и отвсякъде да те гледат като държащ ключа към общото (например родния език), което снема толкова много несигурности и овластява така комфортно.

Едуард Саид[7], за разлика от Балан и Милетич не успява да стане патриот. Сигурно затова усеща тези властни нагласи остро. Документ за това е биографията му[8], която е свидетелство за завидна себерефлексия и себеобособеност от ценностите и нагласите на голямата група с нейната присъща тоталитаризеумост[9] . В крайна сметка той успява да е честен към чувствата си, особено онези, свързани със сложната си левантийска идентичност. Да, той е истински левантиец. Рефлективен левантиец, в контакт с трагичната природа на тази горчива, и винаги уникална за всеки отделен човек, смес от конфликтни принадлежности. В неговата рецепта присъстват поне палестинската, католическата, египетската, англосаксонската и др.

„Да бъда себе си означаваше не само да не бъда никога съвсем прав, но също така и никога да не се чувствам докрай удобно, винаги да очаквам да бъда интерпретиран или поправян, да усещам личното ми пространство без защита срещу нахлувания, а несигурната ми личност – под атака. Постоянно не на място…[10]

В автобиографичния си анализ, в своя собствен разказ той се превръща в креатура на собствените се родители –

„…двама палестинци с драматично различни произход и темперамент, живеещи в колониално Кайро, като членове на християнско малцинство всред обширна общност на малцинства, сред която са представлявали един за друг единствен източник на подкрепа, без предходни примера за това, което правят с изключение на странната комбинация от довоенни палестински привички и навици, американско знание, взето от случайно попаднали под ръка книги и списания, и от десетилетието, прекарано от баща ми в САЩ…[11]

Едуард Саид успява да направи нещо важно със собствената си сложна идентичност. Най-доброто, което може да направим, според мен – да не я опростяваме. Да чуваме различните гласове в нас и споровете помежду им без да прибягваме до насилие, за да заглушим едни в полза на други. Не е точно същият случаят с българския му опонент – Мария Тодорова, чийто „Балкани-балканизъм“ е своеобразна реакция-маньовър за избягване на анализа, предложен от Саид и за спестяване на въпросите за последиците от „западния“ (анти-)османизъм върху българската идентичност, или поне върху идентичността на академичния ни османизъм.

Алтернативи на травмиращия поглед

Бернар Лори[12] е млад младеж, когато идва в тоталитарна България, за да подготви дисертацията си. Трудът му е и младежки и задълбочен. Той не си позволява да критикува деосманизацията, въпреки, че говори за нея, без да я назовава често, а и позицията, спрямо нея е двойствена („европейска“). Все пак  конфликтната (деосманизирана) идентичност се забелязва по-лесно отвън, въпреки, че това „отвън“ е съществена част от конструирането на проблема. Цитира Ковалски, полски тюрколог, който през 1933 г. съчувства на учените, „които произхождат от балканските нации“ и имат проблем (т.е. отбягват) в проучванията (на османското, турското) защото „изпитват инстинктивно отвращение[13] към въпросите, събуждащи у тях, все още толкова близки на турското робство, спомени[14].“ Каква е природата на това отвращение Ковалски не знае, или, по-скоро приема за разбираща се от само себе си. Тук ще помогне Саид. Деосманизацията се поощрява от Европа: през националсоциалистическата 1935 г. немският специалист Вилхеми, цитиран от Лори, отбелязва, „че въпреки 500-годишното османско владичество българският народ се откъсна от своите ориенталски традиции с безпрецедентна бързина.“ Снизходителен към „бързата конверсия“, която причинява на места  „празноти и противоречия“, като цяло, Вилхеми насърчава културния ни „прогрес“, на практика – културна революция, който той описва като „синтез между ориенталското средновековие и европейската модерност[15].“ Че е културна революция, културна революция е. Че е травматична, обаче, признаваме само на Китай. Пак тук, Боян Пенев, друг утвърден, наивен и безпощаден инженер на нацията и на българската душа[16] смята, че чистите[17] „поробени селяни“ (отново табула раза!) са останали културно имунизирани от турските културни въздействия. За пропагандиста Пенев е ясно защо: просто културата на турците на нас ни е чужда, после и вярата ни е различна. И да не е вярно, помага да се почувстваме повече „ние“, повече заедно и по-обособени. По-ясни на себе си. Чрез конструирането и производството на реален чужд чужденец (потенциален и реален враг). Старо като света и също така разпространено:

„Тия две неща главно са ни спасили като народ – некултурността на турците и голямото различие по вяра между тях и нас.“

Кой от какво и как е именно „спасен“? Браво на Пенев за кондензираната форма, в която изразява и предразсъдък, и комплекс, и невежество в едно. И автентична имперска  европейскост, обаче! Тогава (през 30-те години на 20-ти век), уви, друга, освен имперска (че вече и национал-социалистическа) европейскост няма в прогерманска България. Да заповядат Мутафчиеви(Петър и Вера)! Тя, между другото, като отговорна за и овластена от държавния антиосманизъм, пише една доста високомерна критика към Лори, в която, естествено, по нашенски, го поучава с примери от близката му история на Френската революция. На Лори е  трудно да предложи друга метафора освен тази за наследството и влиянието върху нещо, което, сакаш съществува отделно“. За него, и не само, османско „влияние“, османски „следи“, има навсякъде. С това, обаче, има проблем защото откриването на тези следи и съответно – тяхното успешно или не, заличаване – има свои мотиви, които младият Лори не смее да изследва, когато цитира многократно различни варианти на тази позиция:

„Руснаците ни откъснаха от система, която в последно време беше станала срамна за цяла Европа и отвратителна за целия свят. А самите ние успяхме ли да се отърсим от останките, които влиянието на тази система е оставило в нашия характер, в бита ни и обществения ни живот? пише  влиятелния вестник „Марица“  на 4.1.1880 г. по случай втората година от освобождението на Пловдив[18].

Само две години! Очевидно е, че тези мисли са там доста отпреди „Освобождението“, което е и разрушение, макар и носещо ползи за едни и загуби за други. Но това някак се  подразбира и изобщо не е проблем. След 14 дни в същия вестник се пише:

„Ние още не сме се освободили от турците []. Още сме техни роби; ако не на самите тях, наймалкото на схващанията им, на обичаите и страстите им[19].

Лори припомня за антитурските насилия в хода на войната, но не намира сили да осъди войната. Да, войната руши обществото, травмира, включително и българското, като създава и отстоява несправедливости  – привилигерова и овластява едновременно едни членове на обществото, лишава от равноправие и защита други[20] и позволява неравноправието да се утвърди като норма, като справедливост. Безкритичността към тази способност на войната, особено на „освободителните“ войни, или на гражданските войни -„революциите“, не е само негова, разбира се. Бих казал, че е историографски универсална. Не че това я прави приемлива. Рушене и изземане на имоти се оценява по различен начин – според потърпевшия. Вера Мутафчиева го атакува остро[21].

Политиката обаче е била и е политика, а историографията е нейна покорна слугиня,

отсича тя в атаката си, без да уточни за какви политики става въпрос, защото, след като се е произвела в жертва-с-право-да-бъде-насилник, тя обявява всички политики за еднакво корумпиращи. Хем не е вярно, хем тя самата е в политиката и „с двата крака“ и „до шията“. А, сещам се, тя има предвид, че Европа (Лори) ни гледа отвисоко, но пък ние не сме прости, дори обратно: „Не ни поучавайте, ние можем да ви поучим, всъщност! Тукашните неща ги знаем по-добре от вас!“ Но и той дължи честност пред фактите за отговорността на „Европа“, която веднъж (верно, не е била същата?) насърчава антиосманските политики а друг път се стреми да ги преодолее. Но пък ние също не сме същите, въпреки, че това е по-лесно да се каже, отколкото да се случи?

Махиел Кийл[22] подхожда към травмираната и травмираща антиосманска идентичност меко. Като реставратор. Това е неговата парадигма. С търпението на археолог и с безкомпромисността на демограф той припомня османската реалност и то не като дефект и стигма, а като капитал. Кийл е забележителен и с това, че той не си спестява срещи с никой от влъхвите на академичния  ни национализъм. В обширната му библиография и благодарности четем имената на Страшимир Димитров, Николай Тодоров, Христо Гандев и много други. Демография, архитектура и икономика (климат, добиви, търговия, данъци и т.н)  се съчетават от абсолютно ненатраплива, но обширна ерудиция, в хуманен разказ, който създава спокойствието (или поне надеждата) на неразкъсана социална тъкан. Няма страх, няма срам, няма отвращение на никого от никой.  Има много снимки на полу- или напълно разрушени сгради, които са били в центъра на оживен социален живот. Има тъга, която също не е натрапчива и не иска да се наложи. И леко съжаление. Съжаление за пропуснати възможности за една облагородяваща сложност, възможност за българското да се случи като османско, а не анти-османско, за равноправие на християнството, исляма, Европа и Азия. За мир, уважение и справедливост, в края на краищата. За достойнство.

„Русе и родно място на някои видни османски поети, писатели и политически дейци. Сред тях са Беяни (автор на биографичен сборник на османски поети), Кятиб Мани Русчуклията, поетът и писателят Хафъз Абдуллах ефенди (дервиш от мюсюлманското религиозно братство Кадирия), Зарифи, който бил шейх от братството Саадия (починал през 1795-1796 г.) и погребан в гробница в малкото гробища при Томбул джамия в Шумен, което е просъществувало до проведения през 1985 г. от комунистическите власти т.нар. Възродителен процес). Реса Мустафа Максуд е ефенди, последователна Саадия, е автор на мистична поезия. Османбейзаде Фетих Али ефенди е автор на шест научни съчинения. Исмаил ага Тръстениклията и Алемдар Мустафа паша, които играят важна роля в белязания от смут и безредици политически живот в края на XVIII и началото на XIX в., са първенци (аяни) от Русе.[23]‘‘

„През XIX в. в Осман Пазар (Омуртаг) живее и работи османският книжовник Ниязи Шейх Исмаил ефенди, роден в герловското село Кара Ехадлар (от 1934 г. Врани кон) и починал в Осман пазар през 1312 г. по Хиджра (1894/95 г.)[24].

Ами не знаех. И съжалявам. Знаех, че може да има и компетентно говорене за османското ми минало без да се чувствам длъжен да мразя, да се страхувам, че съм предател, без да се срамувам. Специалистът по архитектура Махиел Кийл го може, освен, че с факти и цифри[25] оборва всички реторични фигури на националистичната историография, сякаш без да влага никакво усилие и специален патос за това:

„В заключение можем да кажем, че с помощта на църковната география и на османските  административни източници, писани с практични повседневни цели, а не за да окажат влияние на умонастроенията на бъдещите поколения, можем изцяло да отхвърлим разказите на ужасите от Историческия бележник. Те са продукт на въображението от началото на XX в. и очевидно са писани с политически цели. Цялата история на заселването и развитието на населението на в района на Смолян – Златоград (старата каза Ахъ челеби) следва да се разкрие с помощта на османските източници, благородна задача за някой млад български изследовател[26].“     

Ако четем по-често тестове като тези на Кийл бихме прочели, или написали дори, наш (османски) вариант на „Реквием за една загинала империя[27]“. Липсата на какъвто и да е процес на скръб и тъгуване по повод на сериозната, тектонична, а защо не и катастрофична промяна през 1876-78 е социално-психологически нереалистична и етично спорна.

Едуард Саид

Със сигурност Едуард Саид[28] може да ни помогне да разберем взетото за даденост Self-aversion of the Orientalized[29] и западната непоносимост към хибридните идентичности, която лесно се учи и превръща във втора, че и първа природа на „новоосвободените“ „земи“ и „народи“. Непоносимостта към хибридните културни идентичности, всъщност е злоупотреба с естествената уязвимост на конфликтните лоялности и проява на нещо просто – на господство. Саид проследява историята на Османизма[30] като академична дисциплина, като нагласа, като акт на конструкция, като парадигма. Открива устойчиви, много устойчиви, дори, черти, проследявайки естествената история на този феномен, в периода на най-голямата световна доминация на т.нар. Европа – от края на 18-ти до към края на 20-ти век.

Първото, което се откроява е възникването/създаването на рязка граница на несходимост, на несъвместимост между опознаващия и неговия обект: да опознаеш ориенталското за Артър Балфур[31] означава да се срещнеш с проблеми от напълно[32] друга категория в сравнение с тези, които засягат остров Уайт или Западен Ридинг в Йоркшир[33]. Саид не задбавя, че Балфур е доста повече от кратката бележка в нашата Уикипедия – бивш личен секретар на лорд Солсбъри[34] и много представителен и властен представителен за Викторианския политически елит. Кое е характерно за този елит, каква е неговата задача и следователно – неговите дискурси? Как, според задачата си, този елит разглежда света около него и как вижда себе си и непосредственото си човешко обкръжение? Краткият отговор е – като повод за установяване на отношения на зависимост, власт и експлоатация и/или на прогрес, цивилизация и хуманизъм. Зависи кой пише отговорите.

Наполеоновият ориентализъм разкрива съществени черти от дискурсивната технология на ориентализацията. Академиците на Наполеоновия имперски проект смятат, че мисията в Египет означава да възстановиш една област от „настоящето ѝ варварство до миналото класическо величие“[35] и като резултат да научиш „Изтока“ да мисли за себе си така както „Западът“ мисли за него – с мисъл и знание, създадени в хода на политическото и военно надмощие и власт – т.е. като за европейски придатък. Да изучаваш Ориента предполага да се чувстваш собственик и автор на историята на Ориента, от който, разбира се, не си част. Да правиш обобщения от всеки факт и от всяко обобщение – закон за природата на Ориента, неговия темперамент, менталност, обичаи. Да превърнеш Ориента в театър за своите представи за него. Така Ориентът възниква и като продукт от работата на ориенталистите и целта на тази работа е представянето на Ориента като на социално пространство, което е подчинено (за добро?) на друго пространство (т.нар. Запад). От академичен дискурс (дали?) Ориентализмът се превръща в имперска институция, която постановява варварския Ориент, населен с врагове на цивилизацията, свободата, истината.[36]  Саид припомня, че мисията на Англия в Индия, според Маркс, е нищо по-малко от „разрушаване (анихилиране) на азиатско общество и полагане на материалните основи на Западното общество в Азия“[37].

Освен (или в основата на) господството, характерна черта на класическия ориентализъм, в анализа на Саид, е, че ориенталистите не се интересуват, а и не са способни да обсъждат индивиди. Вместо отделни човешки истории по страниците на ориенталистиката дефилират  изкуствени цялости, етикети, изказани с омникомпетентен дефиниции[38]. Това е т.нар. от Саид книжен ориентализъм, основан на текстове, на части от опита с човешка връзка с другия. Резултатът от това, щедро финансирано от империите усилие, е разказ, в който липсва личен опит от връзка с живи хора, на мястото на човешката среща. Детайлите нямат необходимата дълбочина и контекст. В резултат на това изследователят и консуматорът на неговия продукт (обикновено – бъдещ колониален чиновник) поддържат една специфично студена дистанция от обекта на изследване. Музеите, граматиките, речниците, класификациите, цялата специализация и институционализация на знанието, което ще се ползва не от Ориента, за да познае себе си, а от Запада, за да „им даде книги да четат“ и да стане незаобиколим (и основен) източник  на знанието произвежда симулакрум (Бодрияр) и „карта“ (Борхес) на Ориента, която служи за утвърждаване на властта на „картографа“. Това е епохата на световните изложения (травмата на Алеко Константинов), на събирането на ориенталски „материал“ и на неговото регулирано разпространение под формата на специализирано знание, пълно с чужди и странни обекти, вписани в, любимите на социалните картографи, разкази на пътешественици – класическата фигура на чужденец сред чужденци. Разбира се, всичко това предполага, но и разполага Ориента като грохнал и политически импотентен на фона на свежите „цивилизационни“ сили, готови да регенерират умиращото („болният човек на Европа“). Малко да се смени гледната точка и лесно става ясно, че Ориенталистът съди, осъжда Ориента. Упреква го за неговата (на Ориента) изостаналост спрямо нещо и някого, който ще легитимира властта си по този начин, въпреки, че прикрива негативното си отношение зад научна „обективност“, която счита за безпристрастност, а всъщност е липса на симпатия. В резултат на това имаме един вече ориентализиран Ориент. Това се е случило със средствата на една тоталистка, свръх-обобощаваща картина (те – ориенталците – „всички“ са „такива“). Генерализации, които създават естествена дистанция. Самите ориенталисти, с техните нагласи се превръщат постепенно в политически съветници на политици, които работят активно и основно за налагане на власт над обекта на „научното изследване“. Каква е ценностната система в университетите на Оксидента по време, когато се обучават и развиват идентичността си „нашите“ (още не, но скоро – „български“) елити – средата и края на 19-ти век, началото на 20-ти? Саид припомня:

„…не трябва да забравяме, че за Европа от 19-ти век, една внушителна сграда от знание и култура е издигната пред лицето на истинските аутсайсдери (колониите, бедните, антисоциалните), чиято роля в културата е да даде дефиниция на това, за което те са конституционално[39], изначално, по своята същност, непригодни[40].“

Ориентализмът се превръща в част от бремето на Белия Човек[41], възпят от викторианския рапсод Киплинг. Дошло е време Оксиденталът да ориентира Ориентала, така както богатият ориентира бедния в природата на неговите (на бедния) проблеми. В създадената непреодолима дистанция  никой ориенталец не бива да си мисли, че може да е самостоятелен и да се самоуправлява. На вратата чукат расовите теории, „примитивните“ произходи, „прогреса“ на цивилизациите, съдбата на бялата (арийска раса), нуждата от колониални територии – амалгама от наука, култура и политика, имащи за цел да предположат, да утвърдят и наложат като естествено доминиращата роля на „Европа“ над не-европейската част от човечеството[42]. Нито един ориенталец не може да познава себе си така (добре) както ориенталистът може да го познава. Bсяка визия за Ориента става зависима, за своята кохерентност и сила, от личността, институцията или дискурса, чиято собственост е. Консерватизмът на подобни „класически“ дисциплини като ориенталските изследвания и ригидността пред нови доказателства за нови идеи е психо-социалния, културов механизъм, за поддържане на властта и силата на дискурса/институцията.  Така идеите ще създават доказателства, които ги потвърждават. Ориенталистът не е просто учен но и агент на този дискурс. Ориентът принадлежи на Ориентализма с неговата визия за това какъв е и какъв трябва да е Ориентът. Академията-бюрокрация-империя действа като единен организъм, който организира всичко около себе си в съответствие с природата си. В качеството си на знание, което предполага и дава надмощие, то създава образа на единственият възможен Ориент, този, който трябва да се оксидентира под патронажа на онзи, който го познава най-добре. Няма друг вариант. Това е парадигмата. Може и да прилича, а може и да е форма на интелектуален империализъм. В крайна сметка академичният подход към Ориента се превръща в инструментален. Ориенталистът, чиято цел е да  създава връзка между Ориента и Оксидента, заедно с това утвърждава технологичното, политическото и културно превъзходство на единия над другия. Историята се чете и се пише дори в този код. За да поддържа това отношение. Да преутвърди и осъществи мисията на Запада да ръководи Изтока. Саид проследява как това продължава от времето преди Наполеоновата академия през Викторианските триумфи на имперската академичност до ориентализма и регионалните изследвания на Принстън и постепенната подмяна (отново тоталистка и властово-инстументалистка) на Ориента с Исляма като се запазва, може би, основно арогантността на новите „Велики“ „сили“ – също толкова високомерни и изключващи, колкото и старите такива. Поне по отношение на онези, над които упражняват попечителство и власт.

 

Какво следва за нас от това?

Спомняте си как се оплакваха българските интелектуалци между двете войни от „народа[43]“? Следващото поколение също има своите жалейки. Мисля, че Мутафчиева говори не само за себе си, когато в началото на „Случай Джем“ в няколко изречения сваля смокиновото листо на ерудитския си академизъм, за да може да изложи цветисто личните си чувства, породени и пораждани от срещата на хибридната ѝ идентичност с хората и авторитетите, които са я и формирали – изградили и отчуждили. С режимите си и техните истории:

„Нека приемем, че „Източният въпрос“ започва не с напредването на Русия към топлите морета и с усилията на Запада да попречи на това напредване, а с усилията на същия Запад да задържи развитието на Европейския изток, изоставяйки го, дори подлагайки го на многовековни мъки. Никога повече — отколкото по време на случая Джем — не е било така леко постижимо освобождението на току-що заробените Балкани. Западът пропусна този случай не случайно. Някой считат — от лоша сметка. Не е вярно, сметката беше добра. На нея ние дължим твърде много. Най-общо казано — своето закъсняло развитие; за мъките не говорим, в историята не са уместни сантиментални съображения[44].“

Чрез Мутафчиева говорят българи-интелектуалци, които са много важни защото имат ролята, задачата, авторитета и властта да създават описания, речници, дискурси, наративи, идентичности. Да водят. Та, за нашите интелектуални водачи Европейският Запад е изоставил Европейския Изток.

Да обобщим:

  • Първа „травма“ – ние сме изоставени.
  • Втора „травма“ – страдаме от цивилизационен дебилитет. Закъснялото развитие (спрямо Запада, разбира се) е източник на срам, както и на определени фрустрации у местните агенти на Запада (такива са почти всички членове на елита – политически, военен, хуманитарен, технически и др.).
  • Към това се добавят и „мъките“ (трета „травма“).
  • Четвърта травма“ – Балканите са се жертвали, за да пребъде „Запада“, поели са върху себе си „отровата“ на Изтока и после – (несправедливо) са гледани от страна на същия този Запад като на нещо неприятно и долно-поставено. Санитарен кордон, изтривалка (щом сме в предверието):

„Ето, заради това най-вече се връщаме към случая Джем. Много дълго ни убеждават, че произлязлото на Балканите и завършило с тяхната балканизация (термин ако не пряко обиден, то поне снизходителен) е въпрос на историческа фаталност. „Няма що — искат да кажат, — кой е виновен, че Балканите са преддверие към Изтока и поемат върху себе си всички варварски нашествия. Разбираме болката ви — искат да кажат, — но географията си остава география, извън човешката воля[45].“

„Ние“ сме изостанали, за да забогатеят и просперират „те“:

„Не сте ли разсъждавали защо именно петнайсетият век отбелязва нов етап в развитието на Запада; защо именно тогава градовете ни забогатяха и гражданството се замисли за повече от хляба, та докара на главите ни Реформацията и всякакъв вид революция? Отговорите ви са верни само донякъде. Аз ще ви кажа моя: през петнайсети век Западът получи освобождение. Освободи го Мехмед. Завоевателят, говоря ви самата истина. (И като си помислиш, че до днес в Рим не е издигнат паметник на оня късокрак, дебеловрат Османовец и мой личен враг!)[46]

„Случаят Джем“ сигурно може да се разглежда като роман – разсъждениe за връзката между Османската империя и Запада. В компетентното познаване и отдаване на образотворчество на феодали от различни породи и титуловани (свързани, принадлежащи, имащи корен) лидерски глави Мутафчиева дава израз на една жажда – за западност. И на още една, която не е така на повърхността – за връзка. За свързаност и принадлежност. Или пък двете са свързани?

Може би идентификацията със Запада, особено след като прочетем Саид, не е толкова безпроблемна, особено след като „Западът“ е обявил Изтока за годен единствено за колонизиране (власт и попечителство над зависимия слаб). Каква да правим, обаче, къде да се денем, както казваше баба ми, родена през 1906 г., след като сме западни-и-източни – и колонизатори и колонизирани? Едно възможно, вече наистина травматично, решение е да прокараме разломи вътре в себе си. Селото ще стане нашия „Изток“ а градът – нашия всезнаещ, умен и властен „Запад“. Колкото по-близък е изтокът – толкова по-зле за него. Турците и помаците в селата си са страшно удобна мишена за колонизаторския център на националната държава. Този център, с неговия централен език-университет, централна държава-война и държавната (централна) сигурност ще легитимира и утвърди себе си като цивилизационен гарант и управник от последна инстанция. Робствата (византийско, турско, фашистко, комунистическо, европейско[47]) са естествен образ, символ на уязвимостта, породена и поддържана от, безкритичния към собствената си, сложна, именно сложна, идентичност, властови и културен елит. Саид е прелестно непопулярен у нас – всички знаят за него и никой не го ползва като ключ. То не че и с Фуко не е така, де. Саид успява да съзерцава, без да се разпадне на левантиец и англосаксонец, проблематичната си принадлежност. Не става провинциален епигон. Честен е към липсите си, търси опора в други подобни нему – например в Джоузеф Конрад. Културното му сирачеството не го прави зависим от властта, която да злоупотреби с него, както и с много други, с подобна съдба. Ама много да злоупотреби, наистина. … У нас открих поне един светъл лъч на еманципирана културна идентичност в лицето на Атанас Славов с неговата румелийскост[48] и с възглед за езика като съставен от диалекти, над които т.нар.  „книжовен“ не налага презрение и диктат.

Та това е моят отговор на въпроса на Румен Аврамов. Да припомня – Аврамов се пита за природата на непрестореното и непринудено одобрение, с което е посрещната операцията по принудителната смяна на имената на българските турци и помаци[49]:

Лятото на 1989 г. е рядък момент от историята на режима, когато той получава спонтанна подкрепа отдолу, и именно това е истински големият въпрос, повдигнат от „Възродителния процес[50]“. Защото тези събития потвърждават, че поддръжката, породена от страх, от опъната докрай националистична струна и/или от неприязън към „другия“, може да бъде постигната в произволен момент, отчайващо и престъпно лесно.“

Да обобщя: мисля, че културната ни идентичност се самоподдържа от идентификация със колонизаторски и квази-колонизаторски конструкти като „Запад“, „Ориент“, „модерно“ и „примитивно“. Този разлом започва с поне два взаимно-свързани процеса:

А)  Западната колонизационна политика и възглед за Изтока, в частност – към Османската империя,

Б) чиято слабост води до аномични самоопределения (национализъм), уязвими (вътрешно несигурни) социо-културни конструкти („национално Възраждане[51]“, „национален идеал“ и др.), несигурността на които създава условия за консервативни, власт-консумиращи, и откровено насилнически историографски и социално-политически парадигми.

Тези парадигми-идентичности консумират/толерират неочаквано голямо количество социално насилие, в най-разнообразни форми. Към това насилие нашата хуманитаристика няма развити сетива.

В тази връзка, да се очаква съчувствие към жертвите на т.нар. Възродителния процес, е нереалистично, така както да се очаква от пазарен нео-либерал съчувствие към бедните.

Вероятно може да ми се отговори и така:

„ – Приятелю, болно ми е да те слушам, когато говорите така. Много болно. Казвате, че сте тук за да търгувате? Разбира се, че сте за това. Могат ли бирманците да търгуват сами? Могат ли да правят машини, кораби, железници, пътища? Те са безпомощни без вас. Какво щеше да се случи с бирманските гори, ако ги нямаше англичаните? Щяха на мига да бъдат продадени на японците, които да ги ограбят и изсекат. Вместо това, във вашите ръце, те се развиват още по-добре. И докато вашите търговци разработват ресурсите на страната ни, вашите чиновници ни цивилизоват, издигат ни до своята висота, от чист социален дух. Това е великолепен пример за саможертва[52].“

[1] Политически речи на Адолф Хитлер. „Хелиопол“, 2018. Стр. 7.

[2] Данова, Н. Проблемът за националната идентичност в учебникарската книжнина, публицистиката и историографията през XVIII-XIX l. В: Аретов, Н. (Съст.) Балканските идентичности в българската култура. Т. 4.  „Кралица Маб“. София, 2003. Стр. 84.

[3]https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%99%D0%BE%D1%86%D0%BE%D0%B2

[4] Политически речи на Адолф Хитлер. „Хелиопол“, 2018. Стр. 9.

[5] Пак там, стр. 11.

[6] Данова, 2003. Стр. 84.

[7] Said, E. (2003) Orientalism. Penguin books. London.

[8] Said, E. (2000) Out of Place: A Memoir. Vintage, London.

[9] Канети, Е. Маси и власт. УИ „Св. Кл. Охридски“. София, 1993.; Арендт, Х. Тоталитаризмът.“Панорлама“. София, 1993.

[10] Пак там. Стр. 19. (Превод мой Р.П.)

[11] Пак там.

[12] Бернар Лори. Съдбата на османското наследство. Българската градска култура 1878 – 1900.  AMICITIA. София, 2002.

[13] Курсив май, Р.П.

[14] Пак там, стр. 11.

[15] Пак там.

[16] Не може без него и в сборника народопсихологични текстове (душеведства) на Еленков и Даскалов

[17] Курсив мой, Р.П.

[18] Лори 2002. Стр. 176.

[19] Пак там.

[20] Лори 2002. Стр. 41.

[21] Мутафчиева, В. Някои разсъждения относно разсъжденията на Бернар Лори върху историческия мит „Пет века ни клаха“. http://veramutafchieva.net/pdf/202.pdf

[22]Кийл, М. България под османска власт. „Тендрил“. София, 2017.

 

[23] Кийл, М. Стр. 787.

[24] Пак там, стр. 755.

[25] Впечатляваща и задълбочена работа с османските архиви като с наши архиви – и с тези в Истанбул и в  Анкара и в София!

[26] Кийл, 2017. Стр. 302.

[27] Фейтьо, Ф. Реквием за една загинала империя. История на разрушаването на Австро-Унгария. „Кама“. София, 2003.

[28] Said, E. (2003) Orientalism. Penguin books, London.

[29] Neuberger, M. (2004) The Orient Within. Muslim Minorites and the Negotiation of Nationhood in Modern Bulgaria. Cornell University Press, Ithaca and London. Стр. 39.

[30] Основно в британски, френски и американски вариант.

[31] 50-тият британски премиер (1902 – 1905) и министър на външните работи (1916 – 1919), Един от така наречените „архитекти“ на пост-османския ред в Близкия изток (Балфурска декларация за еврейския национален дом в Палестина).

[32] Курсив мой, Р.П.

[33] Said 2003, стр. 31. Превод мой Р.П.

[34] Друг именит консерватор и ръководител на имперска Британия, на когото приписват веруюто „Каквото и да се случи, ще бъде за лошо, ето защо в наш интерес е да направим така, че да се случи колкото може по-малко.“ https://en.wikipedia.org/wiki/Robert_Gascoyne-Cecil,_3rd_Marquess_of_Salisbury

[35] Said 2003, стр. 86.

[36] Пак там, стр. 151.

[37]Пак там.

[38] Пак там, стр. 156.

[39] Петров, Р. Квинтесенциалната бедност – познаване, изучаване, етика. (гл. 4 от Петров, Р. Объркани в болката. Социална травма и социална отговорност. „Парадокс“. София, 2018 .)

[40] Said 2003, стр. 228.

[41] http://www.kiplingsociety.co.uk/poems_burden.htm

[42] Said 2003, 232.

[43] Еленков, И. и Даскалов, Р. (Съст.) Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. „Просвета“. София, 1994 г.

[44] Мутафчиева, В. Случаят Джем. https://chitanka.info/text/2245/2#text-toc

[45] Пак там.

 

[46] Пак там.

[47] Един познат германец разказва тази истинска история – как един българин му е обяснил накратко историята на България – като поредица от робства.

[48] Неделчев, М. За късната Ананас-Славова румелийскост. Сп. „Култура“, 01.03.2019.   http://kultura.bg/web/%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B0%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%80%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%BE/?fbclid=IwAR2LDubl15I2m6fpJngFTKhwhdyzk05mZcS63gVdxaFhDHaGMBh06zMPqRM С благодарност към Юлиана Методиева за референцията.

[49] Аврамов, 2017. Стр. 131.

[50] Курсив в текста.

[51] Виж освежаващите с еманципаторския си потенциал текстове на Александър Везенков, Мартин Иванов и др. в Мишкова, Д. (съст.)  Балканският XIX век. Други прочити. ЦАИ, „РИВА“. София, 2006.

[52] Оруел, Дж. Бирмански дни. „Фама+“. София, 2018.

Avatar

Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.