„Викаш им да се махат, ама им продаде локум, нали?“

от -
1 117

Имате ли път към Харманли, не си забравяйте личната карта. Особено ако сте брюнет или с малко по-мургава кожа. Напоследък градът е пълен с полицаи от други градове и с жандармерия, проверките на документи са повсеместни.

“Казват, че полицията е тук заради бежанците, да ни пази от тях”, обяснява Митко, който работи в един склад до автогарата. “Но то какво излезе? – пита реторично той. Уж ще ни пазят от бежанците, а всъщност нас ни притесняват. Тая седмица три пъти са ме спирали”.

Митко просто е мургав и това изглежда единствената причина да предизвика интереса на полицаите. Като него говорят още дузина събеседници с по-тъмна коса или кожа, заварени в центъра, в покрайнините, в магазина, в кафенето, в парка, в ромската махала, на пазара. Всеки разговор за това как градът се отнася към бежанците рано или късно приключва с темата “полиция”. “За какво са тук?” – пита млада жена, която простира прането на двора в краен квартал. “По тия улици от сто години има само цигани, няма никакви бежанци, нас ли са тръгнали да притискат?” Жената е убедена, че полицаите или бъркат визуално ромите с афганистанци, или цялата операция има за цел да стресне ромите. Според нея, има и трети вариант: да накарат хората “да побеснеят от полицейщина” и да се вдигнат на “истински” бунт срещу бежанците. Тя намира за смешно малобройни досегашните протести. Докато обяснява това, зад гърба й преминава полицейска кола със скорост половин километър в час.

На кафе в махалата

Полицейското присъствие се е усилило драстично в края на лятото, обяснява група младежи от турскоезичния ромски квартал. Станало е след сбиване в бежанския лагер и след уверение на властите, че бежанците “трябва да се респектират”. На масата цари явно разногласие по въпроса дали има нужда от такова “респектиране”. Един твърди, че бежанците трябва да се изгонят не-за-бав-но. Уверен е, че те са “отраснали с ножове от малки” и затова са опасни. Друг е по-спокоен за сигурността си, но никак не му харесва, че битът му се е променил: жена му се страхува от бежанците и не излиза сама по тъмно. Затова е спряла да взима детето от детската градина и е прехвърлила тази задача на мъжа. Въпросът от какво се страхува жената, че да спре да излиза, води до бурни възгласи: бежанците са предимно мъже, движат се на групи от по шест-седем човека, не им се разбира езикът, оглеждат жените “с мръсни очи”.

Ела у нас на пилешко”

“Ама няма инцидент, нали?” – пита Мартин, който досега е мълчал. Той е в особена позиция – сприятелил се е с един бежанец от Сирия, макар че майка му е забранявала това приятелство. “Стана случайно – разказва Мартин. – Аз бях на свиждане на шурето в болницата, а на съседното легло беше сириецът. Със жестове ми показа, че има температура, все едно търсеше помощ, така че аз извиках сестрата. Той имаше арабско-български речник, а пък аз си превеждах по [програма, свалена на] телефона. Свинско, викам, ядеш ли? – No – вика той на техния език. Ами пилешко? – Yes, вика. Ами като излезеш от болницата, ела у нас на пилешко – казах аз. Та разсърдих майка.“

Няколко месеца общуване довели дотам, че майката сега съжалява за първоначалната си реакция. А сириецът Гияс, който е вече в Германия след получен статут, й пише писма с обръщение “ана” – така е “майка” на турски. В семейството на Мартин се говори на турски.

В 18-хилядния град Харманли има 1 400 турскоезични жители и близо 1 700 ромскоезични. Живеят в етнически смесени и битово уредени квартали, които с нищо не напомнят гетата от много други градове. Но въпреки този факт “мирното съжителство” не е някаква устойчива традиция. Лили например, която е продавачка на пазара, добре помни времето отпреди пет-шест години, когато ромите не са могли да влязат в заведение в Харманли. “Просто не ги пускаха, казваха им, че заведението не работи, докато то работеше и имаше клиенти”. Но сега нещата впечатляващо са се променили. Защо ли? “Мисля, че заради бежанците. Те дойдоха и всички взеха с тях да се занимават, на циганите не им обръщаме вече внимание

Без омраза

Харманли изглежда като абсолютен антипод на антибежанския митинг, проведен миналата седмица в София. Отношенията към бежанците се изразяват спокойно, дори и когато са негативни, и не съдържат нищо от онази агресивна монологичност, с която са заредени изказванията на Петър Низамов – Перата или на Динко. На последните избори националистическите кандидати са били представени от две жени и са получили общо по-малко от три процента.

Продавачът Иван, например, се чуди как бежанците ще изкарат зимата, след като идват от толкова топли страни. Студентката Ивета казва, че това са хора, които “не бягат от хубаво”, а автомонтьорът Мустафа всеки ден повтаря на своя колега, че и те са “хора като нас”. На есенния панаир, където бежанците с почуда оглеждат лилавите захарни петлета и се греят на топлината на скари с димящи македонски наденици по тях, се появява и непременният скандалджия: “Тука е България – развиква се той, да се махат оттука!”. “Да се махат, викаш, ама одеве им продаде локум, нали?” – контрира го друг, разсърден на скандалджията. Тъкмо да се скарат, но намират една обединителна мисъл, която веднага ги сплотява: че “медиите” трябва да спрат да прославят града им с бежанския лагер. Защо, вместо това, не се заемат със съдбата на петвековния “Гърбав мост” и не питат властите кога ще го реставрират? Защо не вземат да напишат нещо хубаво за хубавия панаир?

За панаира

Най-хубавият факт, свързан с панаира, е, че той изобщо е проведен. Група продавачи си спомня, че през лятото някой подхвърлил идеята ежегодният панаир по изключение да се отмени, като използвал следния довод: на него ще дойдат бежанци, ще изплашат местните хора, продавачите няма да могат да си продадат стоката. Имало и алтернативно предложение: панаир да има, но специално за седмицата, в която той се провежда, бежанците да бъдат държани под ключ. И двете предложения си останали неосъществени. Десетките сергии под открито небе били разпънати наред с лунапарка. Както бежанци, така и местни жители, получили ежегодното си право на захарен памук. Е, този път с повече полицаи за гарнитура.

 

Статията е публикувана в „Дойче веле“.