Вилма Карталска: Обичам поговорката – дай на човек риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот

Госпожо Карталска, срещам се с Вас след  изключително успешния ви дебют „Яне от любов“. Сега завършихте документалния филм „Моят цигански път“. Временно ли се отказахте от игралното кино?

Истината е, че не съм спирала да работя в областта на игралното кино. В момента дори подготвям първия си пълнометражен проект „Мазе, тук небето“, със съсценарист великолепната Здрава Каменова. Реших да се потопя в документалистиката, за да разширя творческия си хоризонт. Оказа се, че това е океан, прекрасен начин да покажеш на хората нетипична история, която да ги замисли – да ги усмихне, да ги ядоса, да ги стегне за гърлото или просто да стопли сърцето им. Но не и да ги остави безразлични. Научих много от първия си опит, защото принципът на работа е различен. Страшно ми помогнаха и Стефан Командарев, и Мартичка Божилова, в чиито часове се роди проектът. Те ме насочваха, за да се получи един смислен и безкрайно човешки филм, който ни дава възможност да надникнем зад оградата на ромския етнос с любопитство и надежда, а не със страх.

Изборът да разкажете историята на ромската актриса Наталия  Цекова, за която Маргиналия преди три години направи интервю с нея (“Не казвайте писна ни, действайте! – виж тук) е до голяма степен основан на моноспектатъла  „Цигански колела“ . Какво освен неизтощимия талант на тази  талантлива актриса, първата ромка, завършила НАТФИЗ, ви провокира да направите филм за нея?

Наталия Цекова в моноспектакъла “Цигански колела”

С Наталия се сприятелихме покрай моноспектакъла й, станах свидетел на невероятното въздействие, което имаше той върху публиката, но също и как сплоти ромската интелигенция у нас. Страницата му събираше огромно количество лайкове и споделяния. Нещо което, да си призная, не съм виждала при друг спектакъл. Останах удивена. Силата на характера й, прекрасното й семейство, което може да е еталон за много българи. Битката й за това ромчетата да останат в училище, стремежът й да ги вдъхнови за духовно израстване и да следват мечтите им. Говорили сме си много пъти с нея, че изкуството е най-прекият път към разбирането на дадена тема или проблем, към пробуждането на толерантността. В рамките на филма се разкрива нов свят, калейдоскоп от мисли, радости, тревоги. Тези истории са вдъхновяващи и трябва да достигнат до повече зрители, а киното е най-прекият път за това.

Монтажът на „Моят цигански път“ е забележително добър. Същата оценка мога да дам на общите планове на актьорите-колеги на Наталия, както и на младите зрители на моноспектакъла. Те представляват  другия разказ, много важен за Маргиналия: отсъствието на всякакви разлики между роми и българи. Вярвате ли в интеграцията на това напълно дискриминирано малцинство?

 

Плакат “Моят цигански път” – Ирина Василева

Благодаря. Монтажът е заслуга на Йовета Панда – млад и удивително талантлив творец, а визията се дължи на прекрасния ми екип и копродуцента Джавад Данешвар, без които филмът нямаше да е същият. Зад нас застанаха НФК, НБУ, Зонта Интернешънъл – клуб Бургас и НССЕИВ, на който сме изключително признателни.

По отношение на интеграцията на ромите – не мисля, че са напълно дискриминирани. Те имат право на глас, образование, здравна помощ, никой не отнема насила децата им, както е било в Скандинавия, например. Но съм убедена, че добрите примери не достигат до хората или не ги отчитат, защото образованият ром е интегриран отдавна. Лошите ги виждаме непрекъснато и това създава погрешна нагласа. Именно затова идеята на филма беше да изтъкнем положителното, да бъде светъл разказ. И българи и роми да го видят – едните да отворят сърцата си, другите да повярват в себе си. Обичам поговорката – дай на човек риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот. Именно към това трябва да са насочени усилията и на властите по отношение на етноса – образование и професионална квалификация, а не към помощи. Те не допринасят за развитието, по-скоро го стопират, защото хората се задоволяват с трохите и не търсят израстване.

Защо Наталия Цекова се разплаква два пъти в кадър? Някаква особена емоция ли търсите, или искате да добавите неизказаното?

 

Наталия Цекова във филма “Моят цигански път” Снимка: Теодора Николова

Наталия е много емоционален и истински човек, и силно се вълнува от съдбата на етноса. С нея сме водили продължителни телефонни разговори на тема роми и обикновено гласът й се разтреперва и сълзите рукват. Нещата, които казва в тези два момента, са основни за историята – за това колко е важно семейството и ако то е на мястото си, как животът ти се движи в правилна посока. И за децата от ромските квартали – нейната лична кауза, за която се бори със зъби и нокти – да получат по-добро бъдеще. Много държахме да я разкрием, каквато е, постарахме се да съберем късчета от различни аспекти от живота й – семейство, приятели, НАТФИЗ, работа и срещи с публиката. Макар времетраенето на филма да не позволява да покажем всички нюанси на душата й, мисля, че зрителите ще усетят каква вселена се крие там.

Във филма като второстепенен персонаж виждаме поетът, режисьора и главен герой в „Ром Кихот“ Валери Леков. Името му фигурира и в надписите. Можете ли извън куртоазията и политическата коректност да ни кажете какво мислите за ромските творци?

 

Поетът и режисьор Валери Леков

Валери е страхотен човек и безкрайно талантлив творец. Освен поет и режисьор, той е драматург, актьор, журналист и борец за ромски права. Лично е бил част от проектите на Мануш Романов. И е виждал едни по-хубави времена за етноса. Мисля, че със своята работа той се опитва да възкреси именно това – осъзнатостта им, да ги мотивира да търсят правата си сами, не чрез чужди организации и да се стремят към личностно израстване. Да се обединят около и заради изкуството, ако щете. Мечтата на Мануш е била създаването на ромско читалище – не църква, читалище, където да се представят творби на собствените им творци и децата да бъдат приласкани. Възраждането на всеки народ минава през езика, културата и изкуството, и хората занимаващи се с това се превръщат в лидерите, които останалите следват. Няма как интеграцията да се случи само с участието на българите. Затова творци като Наталия и Вальо са медиаторите, които вдъхват надежда у самите роми, че път има, той е пред тях, никой не го е затворил, просто трябва да имат смелостта да тръгнат по него и с наша помощ да ускорим процеса. Тяхната битка е достойна за уважение, но ако се борим заедно, не поотделно, ще постигнем целта далеч по-лесно.

Въпросите зададе Юлиана Методиева

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.