Вирусът е бохем и космополит, лишен е от предразсъдъци. Държави-отличници за справяне с него няма

Споделете статията:

През последните няколко седмици покрай  политически изцепки на родната и световна сцена и развълнувани, че в Брюксел отново името на страната ни се споменава като лош пример, сякаш забравихме за „оня вирус, дето го няма“. Той обаче съвсем не изглежда като да е забравил за нас – напротив, след като се навилня в Южното полукълбо, отново завладява Стария континент, генетично укрепнал, приспособен да взаимодейства с различни раси, етноси и култури, устойчив на все повече препарати, в основата на още и още конспиративни теории.

Вирусът, за разлика от нас, е бохем и космополит – отворен към света в цялата му многолика пъстрота и напълно лишен от предразсъдъци. А ние все се опитваме да го ограничим в тесногръдите си разбирания – да го употребим като политическо средство, да накажем с него онези, които не харесваме или пречат на личните ни амбиции. Коронавирусът се превърна в основна тема на политически сблъсъци в редица европейски страни, пък и в САЩ, където предизборната напревара отдавна е загубила какъвто и да е спомен от fair play. Стигна се дори дотам големи медии да изразяват съжаление пред своите зрители и читатели, че президентът е оцелял след заразяването си с коронавирус.

Увеличиха се масовите протести против въведените ограничения – включително в страни като Германия, България и Израел, които дълго време се справяха отлично с кризата. Появиха се многознайковци със съмнителна експертиза, които по силата на някакво мистериозно покровителство свише, се изявават редовно в най-гледаните телевизии и  поучават хората (без никой да им държи сметка) как да не спазват препоръките на специалистите в МЗ и СЗО. Емблематичен пример е заекващият педиатър доц. Мангъров, който на пролет се обяви против мерките, аргументирайки се с невярна статистика. Той настоя за масови тестове (когато имаше дефицит на такива в цял свят), а през лятото негласно декларира политическите си амбиции с участие в турнета за  реанимиране на електората на преживелия политически катарзис Румен Петков. Наскоро пък бившият министър на вътрешните работи отхвърли нуждата от дистанциране, маски и масово тестване, като за пореден път подчерта колко зле се справя държавата с кризата…

Подобно поведение очевидно поставя живота на много хора в риск и по време на война бихме го заклеймили като дезертьорство. Днес обаче то се толерира като израз на неприкосновената свобода на словото: същата онази свобода, от която на драго сърце се лишаваме само и само да не засегнем чувствата на някой непознат, по някаква причина се оказва по-ценна от човешкия живот. Феноменът „Мангъров“  обаче не е присъщ само за нашата страна – разбунтуваното стадо търси нови пастири, а много правителства бяха „бичувани“ с народното недоволство, породено от неудобството на рестриктивните мерки, губещите бизнеси, затворените барове и дискотеки, ресторанти, фитнес зали, училища и детски градини. Едни обвиняваха китайските лаборатории за вируса, други ЦРУ и Бил Гейтc!  Стигна се дори дотам да се отрича съществуването му – отказваме да приемем, че нещо, толкова малко може да ни отнеме всичко, което си мислим, че притежаваме.

 

Кризите са благодатни за бързи печалби от спекула – както на финансовия, така и на политическия пазар. Закоравелите търговци на човешки съдби умело се представят за защитници на бедните и онеправданите, борци срещу диктатурата, в името на справедливостта. Точно тези най-уязвими групи обаче (които са и най-податливи на недобронамерени внушения) стават тяхна лесна плячка. У нас това са преди всичко пенсионери и жители на бедни селски райони или етнически квартали. Малко от тях гледат интервюта със светила на световната епидемиология или четат статистики на университета John Hopkins, а същевременно са в повишен риск заради напреднала възраст, лоша хигиена или просто защото не могат да си позволят качествени медицински услуги. Те го знаят добре и търсят помощ, за да се почувстват по-спокойни, но вместо това получават фалшиви новини и листовки. Листовките ги уверяват, че правителството едва ли не има план да ги елиминира физически – първо с ограничаване на свободното им придвижване, после със „задължителни“ ваксини, които ще съдържат я нещо радиоактивно, я микрочип. На такива “послания” хората лесно се подават…

И в други държави имаше подобни мероприятия: населението беше приканвано да взема участие в масови събирания и демонстрации, точно както се случи и у нас. След неспазване на мерките, първоначално обявявани за диктаторски прийом, кризата логично се задълбочава и отново управляващите пак са виновни, този път защото не прилагат достатъчно строги и категорични ограничения. Политическата употреба на подобни кризи обаче най-често остава за сметка отново на бедните и уязвими групи – умелите манипулатори на емоционалния вот поемат премерен личен риск и накрая вероятно ще спечелят гласоподаватели.

 

Казвам всичко това защото кризата Covid-19 вече има и своя политически контекст в рамките на анти-Борисов, анти-Меркел, анти-Тръмп и много други опозиционни кампании, почиващи на схващането, че целта оправдава средствата – дори ако трябва да се поставят уязвими групи в риск. Другият контекст касае животът и здравето на хората, тяхната работа и спестявания. Добре ли се справят правителствата до този момент? Някои по-добре от други, но като цяло в тази категория отличниците са малко. Изненадан ли е някой, че държавната администрация в повечето страни е скъпа и неефективна? Поне този въпрос е риторичен, но нямаме реална алтернатива, тъй като подобен тип ситуации изискват планирано синхронизиране на действията при голям брой хора, точно като на война. Това не е нещо, което можем да игнорираме или да поверим в ръцете на самозвани „експерти“, нетърпеливи да заменят хипократовата си клетва с такава в пленарна зала. Въвеждането на ограничения при повече от хиляда заразени дневно едва ли може да се нарече нелогично – перспективата за масово затваряне на отделения и цели болници е съвсем реална. Дали тези мерки са твърде меки или прекалено строги, за съжаление е дебат, за който няма да имаме време.

За медиците в интензивните отделения нещата вероятно изглеждат по един начин, а за студентите в големите градове – по друг. Има една твърде голяма група от хора, които вярват на „опозиционната“ медицина и предизборната пропаганда с епидемиологични заемки. Тяхното поведение може да доведе до катастрофа, поради което изглежда се налага цялото общество да изтърпи малко по-големи ограничения. Умерените мерки не се спазват с аргумента „аз не харесвам правителството и затова няма да нося маска в градския транспорт“. Дали носенето на маски на открито е най-ефикасната мярка – едва ли, подобна критика имаше и към забраната за събирания в паркове през пролетта. В Европа правителствата са принудени да използват остарели технологично методи поради ограничения при електронното следене на гражданите. Подобни рестрикции обаче помагат да се осъществи реален контрол и могат да направят хората малко по-отговорни. Една нищожна част от пътуващите със самолети например са потенциални терористи, но въпреки това всички сме лишени от свободата да носим законно притежавано оръжие в тази ситуация. И ако някой все пак много настоява да се качи въоръжен с аргумента, че не харесва правителството и е решен да упражни гражданско неподчинение, по всяка вероятност ще бъде арестуван и съден, а може би и директно застрелян, в случай, че заплашва служителите на реда. Други хора, които също не харесват правителството, могат веднага да извадят статистика, сочеща съвсем категорично колко малко всъщност са жертвите на терористични атентати спрямо тези от рак, мръсен въздух, затлъстяване или автомобилни катастрофи, но голямата част от обществото приема все пак неудобството и оставя вкъщи любимото си хладно или огнестрелно оръжие, за да можем всички ние да пътуваме по-спокойно. Подобно на носенето на маски на публични места, това е една споделена отговорност, която предпазва другите от нас – дори да сме сигурни, че вирус няма, или че сме напълно здрави, или че маските не ни предпазват, а целят само да ни накарат да мълчим, или пък че носим този зареден пистолет в багажа единствено за самозащита.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Данаил Брезов

Данаил Брезов е роден през 1981 г. в Стара Загора, където завършва езикова гимназия. Към момента е университетски преподавател, доктор по математика, практикуващ журналистиката като хоби - предишен опит: в сп. "Обектив" и в социалните мрежи, където се изживява като провокатор на разгорещени дебати.