Витошките лифтове се развалят, красотата й никога

Днес се събудих с мисълта, че трябва да се кача на планина. Абсурдна мисъл. Аз не съм турист. Дори не бих се нарекъл кашкавал-турист. По-скоро съм кашкавал, отколкото турист. И въпреки всичко днес ми се прииска да отида на планина. Имах и формално оправдание. Дани и Сами (двамата ми невероятни племеника) имаха състезание по сноуборд и аз реших, че ще бъда публика.

Естествено имаше един малък проблем. Като повече кашкавал, отколкото турист, аз съм наясно как да стигна до центъра на София и нямам никаква идея как да се кача до планината. Направих проучване и разбрах, че до горе има три начина за мен – с лифт, с рейс или, разбира се, пеша. Г-н Кашкавал турист веднага отхвърли последния вариант и се насочи към най-лесния вариант – автобуса.

Стигнах до спирката – и изненада – рейсът беше минал преди 10 минути. Следващият – оказа се след два часа и тази възможност бързо отпадна. Тръгнах към лифта. Но този път, за да бъда сигурен – се обадих по телефона:

–        Извинете, лифтът работи ли? – попитах аз.

–        Да, господине – каза гласът на лифта

–        А, ако изпусна кабинката, няма да чакам два часа за следващата нали? – попитах.

–        Господине, вие май никога не сте се возил на лифт – отговори гласът.

Зарадвах се и се запътих към лифта. Тъкмо стигнах и видях „гласът от лифта“ отпред.

–        Лифтът не работи – каза този познат глас.

–        Ама вие по телефона казахте друго – отвърнах аз.

–        По телефона – тогава работеше, вече не. Технически проблем.

–        А ще го оправите ли?

–        Не знам – отговори гласа на лифта – Винаги може да се качите пеш.

Моето планинско приключение беше пред провал преди дори да съм го започнал. Не знаех какво да правя. Тогава някой зад мен каза:

–        Вие към Алеко ли сте? Аз съм с кола, но не знам пътя. Ако може да ме навигирате, ще ви закарам.

Обърнах се и зад мен стоеше един мъж. На средна възраст с цигара в уста. Беше от този тип хора, които можеха да пушат, без да вадят цигарата от устните си.

–        Да към Алеко съм. Честно казано – съм кашкавал турист и не знам пътя, но имам навигация и телефон. Все ще стигнем.

–        Да се качваме тогава – отвърна той и издиша огромно кълбо дим.

Не след дълго вече се качвахме бавно бавно към планината. Оказа се, че любезният господин никога не се беше качвал на Витоша и той като мен се бе събудил с желание да я посети. Но изведнъж се появи нов проблем – нямаше за какво да си говорим. По радиото течаха политически новини следизборно, а аз не смеех да го заговоря на тази тема – ами ако беше гласувал за кофти партия!.. Ами ако ми се ядосаше и ме оставеше в средата на пътя…. Но и не беше уважително да мълча. Някак осъзнах, че той има същият проблем. Тогава измънках:

–        Много е красива планината нали?

–        Да. Аз както ви казах – не съм бил досега. Страхотно изглежда.

И така започна нашият разговор Не точно разговор. Всъщност само човекът с цигарата говореше. В следващите 20 минути той обсъждаше природата и естетиката. Човекът отпушваше бавно от своята цигара и говореше за цветовете на природата, как се смесват, за красотата и как снегът от едната страна контрастираше на сивотата на София от друга страна.

Аз стоях и слушах. Не знаех какво да кажа. Но ми беше ужасно интересно. Честно казано – радвам се, че рейсът закъсня, лифтът се счупи, за да мога да открия природата и нейната красота. През очите на непознатия, който за първи път се качваше на Витоша.

Стигнахме Алеко, благодарих му за превоза и отидох да гледам младите сноубордисти. Минах покрай лифта,  той беше проработил…

Няколко часа по-късно беше време да си ходя. Отправих се към лифта, но изненада – той се беше развалил отново. Рейсът щеше да дойде след два часа… Огледах се за моя нов приятел, но го нямаше… Оставаше ми онзи краен вариант, от който така ме бе страх – трябваше да слезна пеша.

И тръгнах. Надолу бавно по шосето. Чудех се как ли ще стигна, дали няма да се изморя, дали да не се обадя на някой да ме спаси… И после се сетих за човека с цигарата в уста. И за красотата на природата. И за естетиката и за белия сняг от едната страна, и сивата София от друга. Никога досега не бях преживявал природата по този начин. Честно казано за първи път може би видях и усетих природата. Благодарение на този странен човек аз спрях да бъда кашкавал и станах турист.

Малко по-късно се обади брат ми, че един от родителите на младите сноубордисти ще ме качи и прибере до София. Което беше чудесно, макар аз почти да бях стигнал в Драгалевци. Красотата на природата се оказа по-добро транспортно средство и от рейса и от лифта.

Та, ако този уикенд имате време, качете се и вие да усетите природатра. Но не с лифта. Той понякога се разваля. Красотата никога.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика