Властта на мнозинството, удобните малцинства и краят на демокрацията

След първия тур на президентските избори през ноември 2016 г. независимият кандидат Веселин Марешки, подкрепен от над 450 хиляди граждани, отговори така на въпроса, кого от двамата кандидати би подкрепил на балотажа: „Ще проверя реалните резултати и този, който има по-малък цигански вот, ще подкрепя него“. В телевизионното студия само аз реагирах на този очевиден език на омразата, колегите ми просто замълчаха. Помислих си, дали защото смятат темата за толкова банална, че не си заслужава да реагират. Но как точно банална и коя тема? Темата с циганите ли е банална или говоренето по този начин е станало банално? Не се ли банализира езикът на омразата, но вече във варианта: днес да си политически коректен, означава да не си политически коректен. Парадокс? Не, просто свикнахме с „удобните за мразене малцинства“ и ако не искаме да бъдем едно такова – либералните (леви или десни) интелектуалци – по-добре е да не реагираме в такива случаи. Новата хегемонна идея, че всичко може да се говори, защото другото е цензура, измества предишната хегемонна идея, представяща себе си за политическа коректност. Но зад двете прозират корпоративни стремежи да се овладее мнозинството и да се използва неговото разочарование. Пък да става, каквото ще.

Много от проведените напоследък гласувания (избори и референдуми) в България и по света бяха интерпретирани от мнозина наблюдатели като „бунт на мнозинството“. Тези интерпретации се доближаваха до критиките към либералната мултикултурна демокрация, идващи от най-различни посоки: националисти, ултраконсерватори, разочаровани интелектуалци, уплашени хора. Някои обявиха, но като добра новина, „края на мултикултурализма“, „края на толерантността“, „края на политическата коректност“, обявявайки с това началото на нова ера на връщане към собствената идентичност, към корените, към опорите, без които човешкото съществуване е невъзможно. Тук към тази критика на либералната демокрация се прибавя и интелектуалната идея, че всъщност днешната западна система съвсем не е „управление на мнозинството“ (един основен демократичен принцип), а управление на активните малцинства, на онези, които са по-добре организирани и като цяло по-шумни: хомосексуалисти, етнически и религиозни общности (особено днес мюсюлманските), различни групи критични интелектуалци или правозащитни активисти, често подозирани, че са „пета колона“ на външни сили.

Бунтът на мнозинството

Изборът на Доналд Тръмп за президент на САЩ беше обяснен като бунт на „бялата средна класа“, като завръщане не на „високият рус мъж“, а на белия хетеросексуален бял мъж, най-сетне освободен от фалшивата нужда да се съобразява с гейовете, чернокожите, латиносите и техните претенции да бъде признавана всекидневно тяхната различност. Последователните избори на Владимир Путин начело на Русия пък се обяснява с бунта на мнозинството от „унизени руснаци“, всички онези пост-съветски граждани, които глобализацията и съпътстващата я демократизация е неглижирала, отхвърлила, изолирала и дори унизила с изискванията си за зачитане на човешките права и за уважение към различията. Партията на Качински в Полша пък изглежда дойде на власт след не толкова отдавнашно управление благодарение на бунта на мнозинството от „стигматизирани католици“, сочени с пръст като олицетворение на архаизма, изостаналостта, немодерността, които най-сетне могат открито да заявят правото си да живеят според предписанията на вярата си, но и да налагат тези предписания на другите, претендиращи да са различни. Реджеп Тайип Ердоган в Турция от своя страна стана президент и благодарение на неуспешния преврат укрепи още повече властта си, благодарение на подкрепата на мнозинството от „обикновени мюсюлмани“, които модернизацията на Турция е забравила, а „порочният Запад“ е заклеймила заради консерватизма им, но и заради вярата им. Тази поредица от избори на мнозинството е основана на един основен принцип на демокрацията – управлява мнозинството. Но всъщност крие рисковете на една нова олигархична тирания, прикрита зад демократична фасада.

Причината е, че управлението на мнозинството може да се превърне в тирания на мнозинството, ако се упражнява единствено в интерес на мнозинството. Въпросът обаче е по-сложен – този „бунт на мнозинството“ има повече от едно измерение и ни говори за бунт срещу онова, в което се превърна политическата коректност. Този бунт се представя, поради генетичната връзка между политическата коректност и либералната толерантност, като бунт срещу либералния ред, основан на зачитането и уважението на различията като основа на съвместното живеене.

Защо политическата коректност днес е толкова очевидно отхвърляна?

Причината е, че тя беше приватизирана от идеология, която беше нейната пълна противоположност. Политическата коректност беше формулирана в правозащитните среди като противовес на езика на омразата, нещо като стандарт на учтиво публично говорене, което не дискриминира и обижда хора и групи от хора на основание на тяхното различие. Съвременните общества отдавна са приели, че е недопустимо да се подиграваш на физическите недъзи на хората, а по площадите на днешните градове е изключено да срещнем „клетка с урод“, както в Средните векове, като развлечение за тълпите. По същия начин днес е недопустимо да се подиграваме на хората заради цвета на кожата им, но също и заради езика им. Днес смятаме също така, че е недопустимо, особено в публичната реч, да употребяваме изрази като „педал“ или „мангал“ за да назовем някой различен от нас, защото това се смята за език на омразата.

Езикът на омразата е категория, отдавна анализирана в социалните науки. Наред с всичко той е инструмент за политическа мобилизация около определен проект. Езикът на омразата винаги дефинира удобно за мразене малцинство, чрез което да сплотява, обединява, хомогенизира едно мнозинство. Удобните малцинства са като „жертвен козел“ – върху тях удобно се натоварват греховете на мнозинството, чрез тях то се чувства не просто по-сигурно в себе си, но някак си по-уважавано, по-ценно, по-стойностно. В европейската традиция такова „удобно малцинство“, дълго време лишено от всякакви политически права, са били евреите. Но днес тази роля по-видимо играят имигрантите, мюсюлманите, някъде и източноевропейците, но несъмнено и почти навсякъде това са ромите. Но към такива „мразени малцинства“ можем да добавим и хомосексуалистите. Изобщо ако обобщим – удобните за мразене малцинства са чуждите, странните, различните.

Но днешният бунт на мнозинствата не трябва да квалифицираме с опростеното обяснение, че става дума за проява на масова необразованост, простотия, неразбиране или дори склонност към фашизъм. Размахването на един „либерален пръст“, който заклеймява и осъжда, е съвършено контрапродуктивно. Такива квалификации само усилват реакцията на тези мнозинства, сплотяват ги, а те започват да идентифицират като поредното удобно за мразене малцинство интелектуалците, особено онези, които споделят либералната толерантност. В езика на омразата към тази категория се добави и квалификацията „толерасти“ (трудно преводим  на чужди езици неологизъм). Значи ли това, че има бунт срещу идеологиите на различието, срещу толерантността, срещу възможността в модерните общества съвместно да съществуват и заедно да живеят хора с множество различия: етнически, религиозни, културни? Значи ли това, че има бунт срещу модерните мултикултурни общества и желание да се върнем към едно изгубено единство и еднообразие, към „общите корени“, които ни правят повече еднакви, отколкото различни?

Възможно е, но тогава трябва да се запитаме, а какво точно представлява този либерален ред? Какво го прави днес толкова неприемлив за мнозинствата? Политическата коректност като продължение на либералната толерантност, споделяна от широк кръг идеологии отляво до дясно, днес се е превърнала в синоним на лицемерието. Говорят политически коректно, но действат и толерират политически некоректното, основаното на омразата и насилието. Употребяват политически коректни изрази за да прикрият действителни социални конфликти и проблеми, като целта е те да не бъдат решавани, а именно скривани. Превърнаха политическата коректност в „новоезик“, в израз на „двумислие“, при което и едното и неговата противоположност са еднакво истинни.

Но кои са тези, които го направиха? В основата на новата ситуация е неочаквания и нелогичен, но действителен синтез на крайно левите идеологии от края на 1960-те години и неоконсервативните идеологии от началото на 1980-те години. Или казано набързо и накратко – обръщането на бившите маоисти в днешни неоконсерватори. Когато част от левицата, с подкрепата на либералите, прие като своя политическа програма защитата на всички дискриминирани и онеправдани в днешното общество, тя не си даде напълно сметка за едно неочаквано следствие. Когато си представиш, че дълбоките основания на социалната дискриминация в социално-икономическите отношения не са също толкова важни колкото всяка друга дискриминация, неизбежно изравняваш всички тези дискриминационни практики. Наистина, ако обратно, забравиш че неравенствата в света са не само икономически, също ще сгрешиш. Но въпросът, както се казва, е в мащаба.

Мащабът на Холокоста е направил така, че пред едно толкова огромно престъпление, не може да има толератност към неговото отричане. Това донякъде е изключение, заради не само чудовищността на станалото, но е заради мащаба му. Което не означава, че всяка критика към политиката на Израел трябва да се квалифицира като антисемитизъм. Чудовищни и по-малко чудовищни престъпление има и днес, но различните форми на дискриминация също са различни по своя мащаб. Проблемът е, че някак си тяхното ценностно изравняване направи така, че мащабните несправедливости придобиха същия статут като другите несправедливости. Получи се така, че правозащитниците и левите активисти престанаха да говорят за теми като експлоатация на труда и насочиха целия си потенциал към всички други форми на несправедливост. За мнозина работници това означаваше неглижиране и подценяване на тяхната несправедливост в полза на загрижеността на несправедливостите спрямо гейовете, мюсюлманите, мигрантите. Реакцията им не закъсня – започнаха да подкрепят на изборите крайно десни популисти или изобщо популисти, които се възползваха от ситуацията и усърдно експлоатираха темите за християнската идентичност, националното единство или други теми на общността на мнозинството.

Но има и друга съществена причина за тази ситуация – идеологическият монопол на неолиберализма в икономиката и неоконсерватизма в политиката. Неолибералната икономическа идеология се основава на конкуренцията и нейната всесилна роля на всеобщ регулатор. Принципът на конкуренция в едно мултикултурно общество, каквото е съвременното, означава равни позиции и равен шанс на всички различия, но и възможност на някое от тези различия да надделее и да премахне останалите. При преобладаващото говорене за правата на различните малцинства да бъдат различни, конкуренцията между малцинствата и мнозинството започва да поражда страхове у мнозинството – дали ще оцелее, дали няма именно то да бъде претопено. Особено ако към това се прибавят и демографските страхове в една застаряваща Европа. Неоконсерватизмът от своя стана също допринесе за това, не само защото прегърна икономическия неолиберализъм. Допринесе с налагането на комунитаристката идеология – именно в това отношение се стигна до неочаквания съюз на крайната левица и неоконсервативната десница. Комунитаризмът е идеология не на мултикултурното общество, а на затвореното и отделно съществуване на различните общности в него, най-вече етнически и религиозни, но защо не и културни. Равностойността на всяко различие, приравняването на всички социални неравенства независимо от мащаба им, легитимира комунитаристкото разбиране за отношенията между различните групи – „всеки у дома си“. Така една истински толерантна идея за съвместно живеене на различията е присвоена от корпоративната олигархия, трансформирана в лицемерие, за да прикрива реалността.

Всички ли различия са еднакво значими?

Превърналата се в лицемерна идеологическа опора на комунитаризма „политическа коректност“ отговаря положително. С което и предизвиква онези „бели работници“ да й се противопоставят и да поискат да бъде признато тяхното социално-икономическо неравенство не дори за по-важно, но поне за по-мащабно. Описвайки това господство на идеологията на различието в САЩ или с други думи – проявата на днешната политическа коректност – американският политолог Марк Лила отбелязва: „Спомням си например една статия за съдбата на транссексуалните в Египет. Вълнуваща тема, без съмнение, но не и централен въпрос в този регион на света.“ Според него изтъкването на тези въпроси като централни в политическия дебат е израз на „американския провинциализъм“. Само американския ли? Режисьорът Кен Лоуч в една остра статия критикува интелектуалната левица, че много повече се интересува от gay and lesbian studies, деконструкция и постструктурализъм, а изостави класически теми като безработица и социални неравенства. Така в социално-политически план класическата левица беше изместена от крайно-десните националисти и популисти, които обещаваха подкрепа за работните места срещу мигрантите и глобалния капитал.

Всички различия имат значение, но не всички различия се превръщат в социални неравенства. Някога Франц Фанон беше казал: „Беден съм, защото съм чернокож“. Така той обяснява превръщането на едно социо-биологично различие в социално неравенство. Днес в българското общество подобна трансформация става с ромите –повечето от тях могат да кажат същото – „беден съм, защото съм циганин“. Не всички неравенства са нелегитимни, но социалните неравенства винаги пораждат чувство за несправедливост. Истински опасно става тогава, когато чувство за несправедливост обхване мнозинствата – те започват да толерират всякакви политически стратегии, които просто и ясно им обясняват, кои са виновните. Обичайно това отново стават „удобните за мразене малцинства“.

След първия тур на президентските избори през ноември 2016 г. независимият кандидат Веселин Марешки, подкрепен от над 450 хиляди граждани, отговори така на въпроса, кого от двамата кандидати би подкрепил на балотажа: „Ще проверя реалните резултати и този, който има по-малък цигански вот, ще подкрепя него“. В телевизионното студия само аз реагирах на този очевиден език на омразата, колегите ми просто замълчаха. Помислих си, дали защото смятат темата за толкова банална, че не си заслужава да реагират. Но как точно банална и коя тема? Темата с циганите ли е банална или говоренето по този начин е станало банално? Не се ли банализира езикът на омразата, но вече във варианта: днес да си политически коректен, означава да не си политически коректен. Парадокс? Не, просто свикнахме с „удобните за мразене малцинства“ и ако не искаме да бъдем едно такова – либералните (леви или десни) интелектуалци – по-добре е да не реагираме в такива случаи. Новата хегемонна идея, че всичко може да се говори, защото другото е цензура, измества предишната хегемонна идея, представяща себе си за политическа коректност. Но зад двете прозират корпоративни стремежи да се овладее мнозинството и да се използва неговото разочарование. Пък да става, каквото ще.

Avatar

Антоний Тодоров

Антоний Тодоров е професор по политически науки в НБУ, автор на "Граждани, избори партии. България 1879-2009" (2010) и на "Елементи на политиката" (2012). Специализирал в областта на електоралната социология.