Второто дихание на „Ленинските съботници“ е също така безсмислено, както и първото

от -
2 524
bTV Media Group става част от най-голямата гражданска инициатива за почистване в света - World Clean Up Day 2018. На 15 септември, в Световния ден на почистването, България ще чисти заедно с милиони доброволци от 150 страни. Водещата медийна група подписа меморандум за сътрудничество и се присъедини към международната гражданска организация Let"s Do It Foundation.

Повод да напиша този кратък текст е леещата се като от ведро реклама по бТВ на инициативата „Да изчистим България за един ден“. Това повсеместно чистене щяло да стане факт на 15 септември и щяло да бъде част от всесветска акция по почистването на планетата, в която щели да вземат участие – ни повече, ни по-малко – сто и петдесет милиона души! Представете си щастливото човечество, което ще се събуди на следващия ден и смаяно ще почне  да се оглежда през прозорци, прозорчета, през отворени врати, от които нахлува ухание на рози и лавандула, защото планетата ще е чиста! Е, разбира се, тази утопия ще важи и за нашата малка, но „райска“ държава, може ли да е другояче?

По-старите измежду нас – при вида на тази реклама – настойчиво си припомнят безсмислицата, наречена „Ленински съботник“. Помните ли? В хубав съботен ден хиляди хора бяха – под една или друга форма – мобилизирани, даваха им лопати, кирки, ръкавици и чували и ги откарваха в околностите на градовете – сред „природата“ сиреч, където те трябваше да я почистват, събирайки боклуци и отпадъци, надлежно трупани в чувалите или пък залесявайки борчета по изпосталялите склонове. Цялото упражнение продължаваше три-четири часа (макар и обявено като „целодневно почистване“) и завършваше с яка разпивка, консумация на специално приготвени от жените лакомства и пеене на „стари градски песни“.

Та мисълта ми е, че инициативата „Да почистим България за един ден“ като две капки вода прилича на някогашните „Ленински съботници“. По своята почти безсмисленост, по липса на какъвто и да е траен ефект, по същността си на имитация на „активността на масите“. Да, ще ми кажат мнозина, тогава хората биваха принуждавани – под една или друга форма – да участват в „мероприятието“, сега не е така. Сега те го правят на драга воля. Добре, приемам. Но това не се отразява никак на главния пункт – пълната липса на траен ефект от тази „обществена активност“.

Защото опазването на природата, включително сегмента му наречен „изчистване на околната среда от боклуци и ликвидиране на незаконните сметища“ не може да бъде предмет на еднократни, пък били те и много големи по брой на участващите акции. Всъщност то и не е. Може ли някой да си представи какво би станало с улиците, градините, парковете, междублоковите пространства на голям град като София, ако я нямаше армията от въоръжени с метли чистачи на фирмата „Волф“ или ако огромните ѝ сметосъбиращи камиони не събираха всеки ден хилядите кофи за отпадъци? Почистването на населените места отдавна е индустриализирано, то представлява съществен дял от всяка общинска дейност и сериозно перо в съответните бюджети.

Но при кампанията „Да почистим България за един ден“, биха ми възразили, става дума не за градските улици, а за крайградските пространства и за междублоковите такива – там, където тежките машини на сметопочистващите фирми не стигат. Така е. Но тогава остава да си зададем въпроса защо на тези места се трупат боклуци? Нали е съвършено ясно – и то се вижда всяка година, защото кампанията „Да изчистим България за един ден“ се провежда от 2012 г. – че това, което днес бъде почистено, много скоро се превръща отново в кочина. Може би това е в изпълнение на тайното желание на мениджърите на кампанията догодина пак да бъде мръсно, за да може да се отчетат нови успехи във всенародното чистене? Зер ако и догодина на същите места е чисто, то ще има ли нужда както от кампания, така и от рекламните приходи, които я съпровождат?

Местата, за които говорим, почти веднага след почистването се превръщат в кочина. Защо? Главно по две причини – първо, защото съвършено безстопанствени (това важи с огромна сила за междублоковите пространства) и второ, защото са, така да се каже, далеч от Очите на публиката“. Всъщност първото и второто са тясно свързани. Разбира се, има и една друга, скрита, но мощна причина за мърсящото поведение на нашия български човек. В страна, където огромно количество хора смятат, че да си изхвърлиш пепелника през прозореца, е в реда на нещата, там, където все още стотици хиляди, ако не и милиони мислят, че чистотата свършва с прага на къщата им, не може да се очаква хората да не мърсят, когато мислят, че никой не ги наблюдава.

Точно поради тази причина акции от типа на тази, за която иде реч, са демагогски имитации. Те не решават проблема  с чистотата, а просто го замитат под килима. За шест години били събрани 82 000 тона отпадъци и в акцията участвали над един милион и триста и петдесет хиляди души, хвалят се организаторите. А колко отпадъци не са събрани? Никой не знае. И най-важното – в резултат на тези акции количеството изхвърляни отпадъци намалява ли от година на година? Пак никой не знае.

Както всеки сериозен обществен проблем опазването на публичната чистота изисква системни усилия и дългосрочен подход, а не еднократни акции. Два примера. Всеки знае каква напаст са кучешките изпражнения  по улиците на София. Формално общината е издала наредба, според която си длъжен да почистиш след облекчаването на животното ти. Но както е добре известно, само незначително малцинство от стопаните правят това. Но в Лондон, където въобще да видиш куче, което не е на повод и чийто стопанин не с хартия и найлонова торбичка в ръце е съвършена екзотика, на улиците има табели, които известяват, че тези, които не почистят след животното си, подлежат на глоба от 80 лири стерлинги. Нали е ясно, че дори за британския стандарт на живот това е една доста сериозна сума? Едва ли общината в този град събира сериозни приходи от тези глоби. Защото не е нужно да глобиш хиляди, за да се спазва правилото. И единици стигат. Примерът е заразителен. Но това означава, че има прилично платени служители, които имат пълномощия да наблюдават и да налагат тези глоби. У нас т.н. инспектори по чистотата са най-последната грижа на общините – малко са и са зле платени.

В Тел Авив – поради климатични причини най-вече – между много от големите сгради няма никакви огради, а има грамадни, прилични на паркове зелени площи. У нас ги наричаме „междублокови пространства“ и те по правило тънат в мръсотия. Но в този град те са наистина съвършено чисти и всъщност са междублокови градини. Как е постигнат този непознат за нас ефект? Оказа се, че зелените площи са „зачислени“ на сградите. Има система от поощрения и наказания, ако те не се поддържат в образцов вид. И ефектът е налице, веднага се вижда.

Ще завърша с това, с което почнах. Кампанията, за която иде реч не решава системни проблеми. Тя е рекламна имитация, служеща извън всичко друго, и да донесе рекламни приходи на организиращата я телевизия. Далеч съм от това да давам рецепти как сложният проблем за опазването на чистотата там, където почистващата техника не влиза или не може да влезе да се реши. Но съм убеден, че това в никакъв случай не може да стане с кампанийни средства, пък били те и част от световна кампания. Може да има държави, в които подобни еднократни изпълнения да са ефективни. Но у нас това определено не е. Негодните средства от късния комунизъм („Ленински съботници“) не свършиха нищо, когато зад тях седяха партия и държава. Още по-малко ще свършат работа днес.