Ян Вернер Мюлер: Хомо Орбаникус

от -
272
Снимка Дойче Веле: Унгария в стрес от Орбанизма

След убедителната си победа на парламентарните избори, консервативната унгарска партия на Виктор Орбан „Фидес” си постави нова цел – в най-кратки срокове да прокара законови промени, които сериозно да ограничат възможностите на гражданските организации в страната, съобщава „Ройтерс”.

„След сформирането на парламента в края на април, в началото на май можем да започнем работа в интерес на държавата за пакета от закони срещу Сорос”, заяви говорител на партията пред държавното радио.

Милиардерът от унгарски произход Джордж Сорос, който финансира правозащитни организации и просветни и културни инициативи по цял свят, е сочен от премиера Виктор Орбан (самият той – бивш стипендиант на Сорос – б.р.) и съмишлениците му за „архитект” на мащабен план за ислямизацията на Европа с помощта на мигрантите от мюсюлмански държави.

Редица законови промени, критикувани в страната и навън като стъпка към авторитаризъм, са обяснявани от „Фидес” именно със защитата на християнската култура на Унгария. Сорос и гражданските активисти, обвинявани във връзки с него, твърдят, че по техен адрес се говорят лъжи, докато се опитват да спасят държавата от поредно попадане в лапите на авторитаризма.

Сега се очертава всякакви външни дарения за НПО сектора да бъдат облагани с 25-процентов данък и Министерството на вътрешните работи да получи правото да забранява подобни траншове с мотива за заплаха за националната сигурност.

dnevnik.bg

Посетителите на Будапеща може и да са прочели някъде, че Унгария има първия авторитарен режим в Европейския съюз. Но дунавската столица очевидно не се чувства така: атмосферата тук е спокойна, не репресивна; няма полувоенни лица, които да маршируват наоколо; ако не на друго, то човек може да се натъкне и на някоя малка демонстрация срещу правителството, учтиво придружавана от полицията. Управляващият тук „изъм“ изглежда е не авторитаризъм, а хедонизъм: от красиво възстановените термални бани до бирените градини в стария еврейски квартал, богатите местни жители и все по-големият брой туристи изглежда просто се наслаждават на живота.

Няма култ към личността около унгарския лидер Виктор Орбан, който е министър-председател от 2010 г. насам. Орбан разбира, че авторитарният популизъм никога не трябва да пробужда картините, познати от диктатурите от ХХ век: никакво насилие по улиците, никаква секретна полиция по вратите късно през нощта, никакво принуждаване на гражданите да изповядват публично политическата си лоялност. Вместо това властта се осигурява чрез широкомащабен контрол над съдебната власт и медиите; зад многото приказки за защита на силно притиснатите от многонационални корпорации семейства всъщност се крие един шуробаджанашки капитализъм, в който човек трябва да бъде правилно политически обвързан, ако би искал да расте икономически.

Подобно на всички други популисти, Орбан няма никакви затруднения да се представя като потискан борец срещу „елитите“ – предимно „сенчестите“ такива, които заплашват нацията с „глобалистките“ си мрежи. През миналата есен правителството проведе злостна кампания срещу унгарско-американския фондов мениджър и филантроп Джордж Сорос, твърдейки, че неговата „империя“ се стреми да отправи един „последен удар срещу християнската култура“. Струва си да си припомним, че Орбан е първият голям европейски политик, който подкрепи Тръмп (чиято победа той отбеляза като „завръщане към реалността“, право в лицето на политическата коректност и либералното лицемерие). Унгария, разбира се, не е САЩ, но страната показва ясно как действат популистите с достатъчно власт, когато правителството е в техни ръце.

Пол Лендваи, унгарско-австрийски журналист, който е прекарал няколко десетилетия като репортер за Централна Европа при Financial Times, е написал една силно просветляваща биография на Орбан, когото той нарича „най-способният и най-спорен политик в съвременната унгарска история.“ Орбан: Унгарският силен мъжслужи и като полезен преглед на унгарската история след падането на комунизма – в края на краищата Орбан е бил една от централните фигури в развитието на страната поне от края на 90-те години насам, когато беше избран за първи път като министър-председател. Лендваи го изобразява като безмилостен, абсолютно неуморен в преследването на властта и, в много случаи, силно отмъстителен човек.

Орбан поддържа много отдавна образа на човек, роден да се бие: неговите страсти са футболът и спагети-уестърните. Отмъстителят, изпълняван от Чарлз Бронсън в Имало едно време на Запад, е специален фаворит; Орбан твърди, че е гледал филма поне петнайсет пъти. Той обича да посочва „плебейския“ си произход и ценности: семейството му е живеело без течаща вода; децата е трябвало да работят на полето по време на училищните ваканции. Тази картина пропуска факта, че бащата на Орбан е бил типичен Homo Kádáricus, тоест продукт на „гулаш комунизма“ на Янош Кàдар, ръководителят на страната от 1956 до 1988. По онова време Кàдар е постигнал мълчалива сделка с унгарското общество: политиката да бъде оставена на него, а в замяна хората да не бъдат принуждавани да се преструват, че вярват в комунизма; вместо това те могат да намират щастие в семейния живот и дори да управляват малки бизнеси. Тогавашните западни разкази за страната винаги съдържат клишето за „най-щастливата казарма в Източния блок“. Бидейки част от възходящата селска средна класа, която едновременно и презира, и служи на социализма, бащата на Орбан става ръководител на машинния отдел в местната земеделска кооперация. Орбан е добър студент, а в средата на 80-те години постъпва в колежа Ищван Бибо в Буда – един вид интелектуално братство и дом за студенти по право, идещи от провинцията. Колежът е създаден от социалистическия режим, но някои от професорите, които преподават там, са дисидентстващи интелектуалци. Сорос го подкрепя финансово.

През 1988 г. Орбан и други тамошни студенти създават Съюза на младите демократи (Фидес). Те възприемат думата „млад“ съвсем буквално: никой човек на възраст над тридесет и пет години не може да постъпи в съюза. Програмата им е либерална, антиклерикална и отнасяща се с подозрение към национализма. В крайна сметка основателите на Фидес ще изоставят тези идеали заради други, точно противоположни на тях. Но те никога не се изоставят един друг. Днес президентът на страната, президентът на парламента и авторът на конституцията на Унгария от 2012, са приятели на Орбан от университетско време.

Лендваи подчертава особеностите на това политическо братство. Всички те имат сравнително скромен произход, идват от провинцията и са се възмущавали от градските интелектуалци, които са ги обучавали. Някои от тези по-стари либерали са формирали след режима на Кàдар собствена успешна партия, Свободните демократи, а в очите на Орбан и приятелите му те са се отнасяли надменно към младите горещи глави, възприемайки ги като не напълно оформен младежки клон на партията си. Дали провинциалните момчета са се разделили от по-старите либерали защото са се чувствали подценявани е спорно – в крайна сметка тази история е просто друга версия на популистката представа, че страната е разделена завинаги между „реалната, селска Унгария“ и космополитните (понякога наричани „чуждестранно-мислещи“, тоест еврейски) либерали в Будапеща. Безспорно изглежда, че в някакъв момент Орбан е открил, че негодуванието може да бъде превърнато в политическо предимство. В едно от интервютата си той казва: „По произход аз не съм някакъв чувствителен интелектуалец … в мен може би има грубост, идеща отдолу. Това не е непременно недостатък, тъй като знаем, че мнозинството от хората идват отдолу.“

Орбан получава стипендия, финансирана от Сорос, за да отиде в Оксфорд, където се заема да проучва идеята за гражданско общество в историята на европейската политическа мисъл, но прекъсва престоя си, за да вземе участие в битката за ръководството на Фидес. Успява да прочисти всичките си опоненти и да промени радикално програмата на партията, след като голямата десноцентристка партия в Унгария, която е формирала първото правителство след падането на комунизма, започва драматично да губи подкрепа. Орбан, номинално протестант, изведнъж открива религията и започва да търси съюз с различните църкви. Той обяснява, че не може да „разговаря с хората“, ако не разбира „важната роля на църквата в унгарския живот“. Имиджът на партията му напълно се променя: бившите дългокоси студенти започват да защитават идеала на polgári, един граждански мислещ, патриотично настроен буржоа, сроден на германския Bürger, човек със здрава трудова етика и ангажимент към традиционните семейни ценности. Очевидно тази визия успява да привлече гласоподавателите: през 1998 г. Орбан, на тридесет и пет години, става най-младият министър-председател в Европа.

По онова време Унгария все още се смята за лидер в процеса на „прехода“ от държавния социализъм към пазарната икономика, а също и за образцов ученик на Европейския съюз, към който страната се присъедини през 2004 г. Големият шок в политическия живот на Орбан се случва, когато той неочаквано губи изборите през 2002 – от един технократ, номиниран от Унгарската социалистическа партия, наследницата на комунистите. Първоначално Фидес твърди, че е имало изборна измама. Орбан възкликва, че нацията просто не може да бъде в опозиция (като всички популисти и той смята, че народът може да бъде представляван само и единствено от него). Изненадата е още по-голяма, тъй като преди изборите правителството му е посипало социални облаги върху избирателите – практика, която новото ляво правителство ще продължи. Това поставя Унгария в неудържима финансова траектория, която ще доведе почти до фалит през 2008 г.

През 2010 г. властта буквално пада в скута на Орбан: левицата е дискредитирана в резултат на катастрофални скандали във връзка с икономическата криза и корупцията. Лендваи описва Унгарската социалистическа партия като „отвратителна змийска яма на стари комунисти и леви кариеристи, представящи се като социалдемократи“. Особената избирателна система на Унгария гарантира, че 53-те процента, които Фидес печели на изборите, се превръщат в мнозинство от две трети в парламента. Заявявайки, че това са били не просто избори, а „революция пред урните“, Орбан се заема да създаде една оруелски-звучаща „Система за национално сътрудничество“. Освен това той засилва унгарската „Травма от Трианон“, тоест себе-образът на страната като велика сила, пожертвана от Запада чрез договора от Трианон след края на Първата световна война, в резултат на което е загубила две трети от територията си, а една трета от етническите унгарци са се оказали в съседни държави. С помощта на партията си той осигурява и приемането на нова конституция, която утвърждава християнския характер на нацията в увод, започващ с обръщение към Бога.

Още през 2009 г. Орбан е съобщил, че страната се нуждае от „централно политическо силово поле“, което да доминира в политиката през следващите петнайсет до двадесет години. Основната сдържаща сила срещу властта през двете десетилетия след 1990 г. е бил Конституционният съд. След 2010 г. Фидес първо го блокира, а след това отнема повечето от правомощията му. От поражението си осем години по-рано Орбан е извлякъл урока, че постиженията на правителството му не са били „достатъчно ефективно“ оповестени. В съответствие с това сега Фидес поема в свои ръце обществените и повечето от частните медии. Освен това правителството започва кампания срещу чуждестранните банки и вериги от супермаркети, налагайки им специални данъци. Този икономически национализъм отвлича вниманието на обществеността от факта, че днес Унгария има както най-високия в Европа ДДС, така и най-ниските корпоративни данъци – тоест едва ли политики, които човек би асоциирал с „плебейски ценности“.

Но Фидес променя не само държавата, икономиката и културата; тя променя и самите хора. Около един милион етнически унгарци в съседни държави получават гражданство; междувременно, по различни причини, около 500 000 души напускат страната. Почти всички нови граждани, участвали в изборите през 2014 г., гласуват за Фидес, а емигрантите трудно се регистрират в консулствата в Ню Йорк и Лондон. През 2014 г. Фидес получава още едно мнозинство от две трети в парламента, въпреки че делът ѝ в гласовете е спаднал от 53 на 45 процента. Международните наблюдатели, отбелязвайки добре изпълнените изборни манипулации [gerrymandering] и безскрупулната употреба на целия държавен апарат за про-Фидес пропаганда, обявяват, че изборите са свободни, но не и честни.

Сега вече Орбан обявява целта си да създаде „нелиберална държава“, основаваща се върху ценностите на „работа, семейство и нация“ (тоест точно лозунга, който някога е приел про-нацисткият военен френски режим на Виши). Той умело смесва в едно  политическото и икономическо значение на понятието „либерализъм“, като оставя отворен въпроса дали предлага икономически национализъм или нещо политически авторитарно. Последното тълкувание е все по-правдоподобно, тъй като Будапеща се стреми да засили връзките си с Русия, Турция, Азербайджан, Казахстан и други нелиберални държави. Имайки предвид спомените в страната за Съветската и Османска окупации, „отварянето към Изтока“ на Орбан едва ли е особено популярно, но то позволява на унгарския лидер да се представи като хитър аутсайдер, който ще разиграва Изтока и Запада един срещу друг, всичко това в полза на унгарците.

Във вътрешнополитически план, визията на Орбан за доминираща централна сила изглежда е била осъществена: главните опозиционни партии тук са пост-комунистите и една нова крайнодясна партия, Йоббик – единствената голяма политическа организация, която не е опетнена от обвинения в корупция. Изглежда, че тези две сили никога не биха могли да се обединят срещу правителството. Възходът на Йоббик дава възможност на Орбан да отговаря на критиките на ЕС, че подкопава върховенството на закона, като предупреждава срещу евентуален „сценарий на ужасите“: ако един високомерен Брюксел го отслаби, заплашва той, ЕС може някой ден да си има работа с истински неонацисти.

И все пак в месеците след триумфалното му преизбиране нещата потръгват накриво за човека, който все по-често е наричан „Виктатор“. Първо, Орбан влиза в конфликт с един от най-старите си приятели от училище, Лайош Симичка, мощен олигарх и мозъкът, който стои зад партийните финанси на Фидес. Симичка прехвърля предаността си към Йоббик, обяснявайки, че не може да понася как Орбан се подмазва на Путин. Двете трети мнозинство в парламента също изчезват, след като един от независимите кандидати печели вторични избори. А едно ново поколение от лидери на Фидес, за които трудните дни от колежа „Бибо“ са познати само от историческите книги (днес напълно контролирани от Фидес), прави луксозния си начин на живот прекалено очевиден: скъпите им часовници крещят „новобогаташ“, в противоположност на дискретния чар на polgári. Популярността на партията спада.

И тогава Орбан попада на нещо ново, което не само ще го спаси от вътрешните проблеми, но и ще го направи фигура с реално значение за Европа. През пролетта на 2015 правителството решава да изгради ограда на границата със Сърбия, за да държи вън бежанците – и организира „национална консултация“ по въпросите на имиграцията. Това упражнение във фалшива пряка демокрация е придружавано от огромна кампания за гласуване с „да“ – и Орбан не се колебае да се позовава на конспиративни теории, за да създава страх от хората, които, според пропагандата на Фидес, са или икономически имигранти, или мюсюлмански терористи. Точните резултати от „консултацията“ никога не са били разкривани, да не говорим пък за проверки от страна на независими наблюдатели.

Стратегията на Орбан да се представя като последният защитник на една Европа, в която християнството и националната държава са свещени, има успех както в страната, така и в чужбина. Вкъщи той надигра Йоббик отдясно. В ЕС Орбан успя да превърне един конфликт, който би трябвало да касае институциите – може ли ЕС да толерира премахването на върховенството на закона в една страна-членка? – в такъв, който касае идеали: тоест борбата на неговата „християнска национална идентичност“ срещу „либералното бъбрене“ от Брюксел. Отсега нататък критиците на атаките му срещу основните правила на либерално-демократичното управление редовно са отхвърляни като просто хора с различни от неговите – и субективни – ценности.

Малцина политици извън Унгария поемат с готовност призива на Орбан да се започне някакъв вид пан-европейска Kulturkampf[културна битка]Но мнозина от уважаваните дясно-центристи са готови да го използват за собствените си краткосрочни цели: баварските консерватори възхваляват Орбан по време на среща в един манастир през есента на 2015 г., за да демонстрират противопоставянето си срещу политиките на Ангела Меркел относно бежанците. Християндемократът Себастиан Курц, който стана канцлер на Австрия през декември, разхвалва Орбан, за да докаже собствената си твърдост по въпроса за имиграцията. Със сигурност всички те знаят, че Орбан всъщност води крайнодясно правителство, чиято религия се определя не от етика – какво всъщност вярваме или правим – а само от идентичност: кои мислим, че сме ние.

Както и при победата на Тръмп, успехът на Орбан през всички тези години не показва, че десният популизъм е непоколебима сила. Напротив, победите му са направени възможни от цинизма на десноцентристките политици в Европа, които отказват да се дистанцират от нещо, което всъщност е бяло националистическо правителство. Германските християндемократи, например, са по-малко загрижени за върховенството на закона в Унгария или други предполагаеми „европейски ценности“, отколкото за големите инвестиции на собствените автомобилни компании, като Ауди, вторият по големина работодател в Унгария, или Мерцедес (и двете фирми получават субсидии от унгарската държава).

Има ли граници за онова, което Орбан може да направи? В продължение на години имаше три неприкосновени, червени линии: конфликтите със съседните страни по отношение на големите унгарски малцинства, насилието по улиците и откритите демонстрации на антисемитизъм. Като цяло досега Орбан успява да избягва конфликтите с държавите-наследнички на Хабсбургската империя. Всъщност, колкото повече е критикуван от Брюксел, толкова повече той се опитва да укрепва Вишеградската четворка – Полша, Унгария, Словакия и Чехия – като блок, който защитавал предполагаемо истинските европейски ценности на християнството и национализма, чрез отказа да приема бежанци.

У дома Фидес е изключително внимателна, избягвайки всичко, което прилича на сериозни нарушения на правата на човека. Когато десетки хиляди демонстрираха през пролетта на 2017 г. срещу оповестеното затваряне на Централноевропейския университет (основан и финансиран от Сорос), полицията беше сдържана. Свободната реч не се потиска в Унгария, поне не открито; блогърите са свободни да критикуват правителството, а в кафенета на Будапеща могат да бъдат организирани всякакви дебати. Правителството изглежда използва други средства за контролиране на словото. През 2015 най-големият ляв унгарски вестник беше купен от съмнителен австрийски инвеститор, а една година по-късно рязко закрит, вероятно по финансови причини.

Както подчертава моят колега Ким Лейн Шепеле, самите инструменти, които Западът някога е считал за ключови при прехода от социализма към либералната демокрация –законът и пазарите – са били използвани тук за създаване на мек авторитаризъм: в края на краищата създаването на нова унгарска конституция и обезсилването на съдебната система от страна на Орбан са неща, извършени по процедурно-коректен начин – както и би трябвало да се очаква от партия на умни адвокати. А затварянето на либералния вестник изглежда се дължи на пазара, а не на политиката.

Без функциониращи медии, грешките, корупцията и неловките положения на едно правителство изобщо няма да се появят на екран или хартия. Помислете например за кмета на родния град на Орбан и един от неговите приятели още от началното училище, Лорин Месарош, който допреди десетина години е бил безработен. Днес той е петият най-богат човек в страната, а бизнесът му е нараснал по-бързо от онзи на Марк Зукърбърг. С подкупваща откровеност Месарош веднъж е обяснил, че „добрият Господ, късметът и личността на Виктор Орбан са изиграли определена роля“ в успеха му. Собственото семейство на Орбан е включено в списъка на Форбс като разполагащо с капитал на стойност 23 милиона евро.

Една от причините за отварянето на Орбан към Изтока – и за ентусиазма му пред силни мъже от Азербайджан до Китай – е, че там стандартите за прозрачност в търговските сделки са значително по-ниски, отколкото на Запад. Строителството в красивата нова Будапеща, често финансирано от ЕС, също осигурява отлични възможности за подаване на завишени сметки. Но тъй като 90% от медиите са ефективно контролирани от Фидес или нейните съюзници, повечето хора не знаят за тези злоупотреби. Местните вестници вече са собственост на олигарси, близки до правителството – една ситуация, която неотдавна подтикна Държавния департамент на САЩ да предостави безвъзмездна финансова помощ за подпомагане на медийните репортажи, „основаващи се на факти“, в селските райони на Унгария.

 

2018 04 Soros Simicka

 

Както подчертава Лендваи, Орбан се радва на конфликтите и има нужда от врагове. Докато популистките лидери използват помпозната реторика на „Националното сътрудничество“, то онова, което реално правят, е неуморно да създават и пресъздават разделенията в обществото. Това донякъде обяснява последната кампания срещу онова, което Фидес нарича „плана на Сорос“. Този план, както Фидес информира всичките осем милиона избиратели, на практика упълномощавал транспортирането на един милион имигранти годишно в ЕС и щял да принуди държавите да се отнасят меко към престъпленията, извършени от имигранти. По билбордове и телевизионни реклами Сорос е представен като ухилен майстор-кукловод, който контролира не само левите либерални партии в Унгария, но и основните европейски институции. Тази образност пробужда най-лошите антисемитски стереотипи от европейската история, облягайки се на конспиративните теории, предпочитани от нацистите: еврейският финансист като злият гений, който стои зад болшевизма. Орбан сравнява „Сороската империя“ със Съветския съюз и твърди, че заедно с „бюрократите в Брюксел“ тази зла империя създавала съюз „срещу европейските народи“, тъй като „в момента Европа се подготвя за предаване на територията си на една наново смесена, ислямизирана Европа“. Един верен представител на Фидес се почувства задължен да припише „плана Сорос“ на самия Сатана.

За пореден път тази кампания има за цел да надиграе Йоббик отдясно, тъй като тя се възприема като най-значителната заплаха за Фидес на изборите през пролетта на 2018 г. Но освен това тя служи и за оправдаване на атаката срещу остатъците от гражданското общество. Унгарски неправителствени организации (НПО), които са получавали средства, предоставени от фондациите на Сорос, са излагали на показ някои правителствени скандали. Един закон, приет по-рано тази година, принуждава всички НПО, които получават повече от 24 000 евро от чужбина, да се обявят сами като „подкрепяни от чужбина“. А Орбан е разпоредил на тайните служби да разследват тези НПО, твърдейки, че те биха могли да представляват заплаха за „националната сигурност“. Според реториката на Орбан Унгария е вкопчена в борба със Сорос за нищо по-малко от националното си съществуване.

ЕС реагира безпомощно срещу такива Путино-подобни мерки. Орбан се шегува злорадо, че в отговор на критиките от Брюксел той е изпълнил „паунов танц“: преструвайки се, че слуша, той прави козметични поправки на законите, а след това продължава както е планирал с консолидацията на властта. Неговият режим бил възможен не въпреки, а именно заради ЕС. Измервано пропорционално на БВП, Унгария е най-големият получател на средства от ЕС, които са допринесли решително за икономическия растеж на страната и които за режима са онова, което петро-доларите  са за арабските деспоти: един безплатен ресурс, който може да бъде разпределян по желание, за да се купува политическа подкрепа и да се укрепват олигарсите на Фидес, Всъщност ЕС финансира своя най-гласовит вътрешен враг – един враг, който казва, че се чувства повече у дома сред политиците в Астана, столицата на Казахстан, отколкото в Брюксел. Отворените граници за собствените граждани и затворените граници за бежанците са идеална комбинация за Орбан: първото гарантира, че разочарованите граждани могат просто да напуснат (и вероятно няма да имат време и енергия за организиране на политическа опозиция след сервитьорство в Лондон или Берлин от по десет часа дневно).

Лендваи не е сигурен как точно да класифицира режима на Орбан. Като всяко успешно политическо движение, Фидес е произвела идеолози. Но нейните десни мозъчни тръстове не са създали почти нищо повече от твърдения като: „Ако нещо се прави в национален интерес, то не е корупция“. Междувременно Орбан се е превърнал в герой на крайната десница по целия свят, с фенове като републиканския конгресмен на САЩ Стив Кинг, който е писал в Туитър, че „Орбан е изказал една аксиома на историята и човечеството: Западната цивилизация е обект на атака от страна на Джордж Сорос и левицата“ На една конференцията за бъдещето на Европа, организирана и финансирана от унгарското външно министерство за отбелязване председателството на страната във Вишеградската четворка през 2017-2018, сред поканените лица фигурират хора като Мило Янопулос и Гьотц Кубичек, водеща фигура на немската крайна десница, до когото дори баварските консерватори не биха се докоснали и с прът за овчарски скок. Визията на Фидес за Вишеградската четворка изглежда е нещо като някакъв Дисниленд на крайната десница: там християнството царува изцяло, не се допускат мюсюлмани, а традиционното семейство триумфира. (Кабинетът на Орбан съдържа нула на брой жени; според министър-председателя жените просто не са достатъчно корави за политиката.)

Подобно на други популистки лидери, Орбан представя правителството си като основаващо се на пряка демокрация (поради честите, силно манипулативни „национални консултации“), за разлика от онова, което той отхвърля като „либерална недемокрация“. Някои критици наричат ​​Унгария фашистка, но системата очевидно не е такава – в края на краищата правителството не се стреми да мобилизира хората, не насърчава масовото насилие, нито пък изисква тотален идеологически конформизъм; в това отношение тя всъщност прилича на Кадаризма (при който на недоволните също така лесно се даваха паспорти).

В крайна сметка Лендваи приема понятието „фюрерска демокрация“, за да подчертае изключителната централизация на властта в ръцете на Виктатора. Освен това той подкрепя и идеята за „мафиотска държава“ – понятие, въведено от унгарския социолог Балинт Маджар, който предполага, че управлението на Фидес няма нищо общо с политическите идеи, а е просто средство за едно „политическо семейство“, чрез което то ограбва страната, под протекцията на своя Кръстник. Определението на Лендваи за Орбан като човек, способен да приеме каквито и да било убеждения, в зависимост от политическата им целесъобразност, е в съзвучие с тази интерпретация.

Последната глава на книгата на Лендваи е озаглавена „Краят на режима не може да бъде предвиден“. Онова, което изглежда е предвидимо, е още една победа за Фидес през 2018 г. Опозицията си остава разделена и до голяма степен деморализирана. Освен Фидес, наследницата на комунистите все още разполага с най-добрата политическа инфраструктура, но не и с особено голямо доверие. Лендваи отбелязва, че социалистите са единствените унгарски политици, които се появяват в Панамските документи. Това със сигурност помага да се направи по-правдоподобно общото твърдение на Фидес, че „всички крадат“.

Изненадващо, но в края на февруари Фидес изгуби изборите в една от крепостите си в Южна Унгария, след като всички опозиционни партии ефективно подкрепиха независим кандидат. Ако Орбан действително изгуби националния вот, то дали ще си отиде тихо или и той, като Путин, е решил да умре на длъжност? Много от лакеите му, очевидно желаещи да живеят като магнати от деветнайсети век, са придобили огромни поземлени имоти. В днешна Унгария според Лендваи има концентрация на собствеността върху земята, безпрецедентна за съвременната Европа. Що се отнася до мирния преход към демокрация, тази ситуация е нещо по-лошо от парите, укривани на Карибските острови. Но както и да завърши историята, една страна, която вече има дълбоко трагично разбиране за собствената си история, ще трябва някой ден да се пребори с мисълта за множеството години, изгубени в подкрепа на клептокрацията, укриваща се зад национални цветове.

Препечатваме от Либерален преглед http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3410-homo-orbanikus