Яра Бубнова – 2: Нямам никакво отношение към селекцията на националното ни учaстие във Венецианското биенале – аз администрирам

Втора част

Ще се върна към скандалите за Венецианското биенале.  Тези скандали са свързани с вас, Яра Бубнова. Това ниско ниво на скандалите не говори ли за определени дефицити на комуникацията между вас, публиката, професионалните гилдии?

Яра Бубнова: Свързването на българското участие във Венецианското биенале тази година с моето име очевидно заради това, че като директор на Националната галерия съм комисар на участието. Това стана като изпълнение на условието на официалната „Процедура за национални участници“: „Правителственият орган на държавата определя Комисар, който трябва да принадлежи на правителствения орган или на делегираната публична институция, представляваща държавата“ (подчертано в оригинала). Има и „историческо“ обяснение – още от 1990-те участвам в борбата за присъствието на страната ни във Венецианското биенале. През 90-те бяхме много малко хора, които смятахме, че на българското изкуство мястото му е там по право. Мисля, че Недко Солаков беше първият, който повдигна въпроса защо ни няма на този изключителен форум (от 1964 г.) и съставихме писмо още до президента Желев, за да се инициират необходимите действия. От тогава писах много писма, срещах се с отговорни за такова участие политици, правих презентации, полемизирах публично и в частни разговори с тези, които смятаха, че ни е рано, ненужно, скъпо, няма какво да се покаже… През 1999 г. като куратор на проекта на Недко Солаков „Съобщение“ спечелих конкурса за национално участие – онова, с картичката с българския трикольор, с текст „…Република България има удоволствието да заяви готовността си да участва по подобаващ начин в следващото издание…“. Обявата за конкурса може да се намери във архивите на в. „Култура“, а самото то се споменава в множество статии, текстове, каталози, в това число присъства и в официалния каталог на самото 52 Биенале.

Яра Бубнова е един от най-утвърдените куратори, изкуствовед, директор на Института за съвременно изкуство – София до 2018г. От септември 2018 г. е временно изпълняващ длъжността директор на Националната художествена галерия (НХГ) до избора на титулярен директор

Но да се върна към сегашното участие. Средствата за него са предоставени от държавата чрез решение на Министерски съвет още през 2017 г. по инициатива на министър Банов, който добре знае, че културата е не само паметници от миналото, но има потенциал да стане „паметник“ за бъдещето. А статутът на бъдещо участие започна да се подготвя от широка група независими професионалисти по инициатива на министър Рашидов още през 2011 г. (след като широка група колеги протестирахме срещу липсата на прозрачност при определяне на националното участие онази година) и се дооформи от друга група специалисти, в която влязоха и някои от първоначалния състав, в края на миналата година.

Нямам никакво отношение и към двата процеса. Както и нямам отношение към журито, което избра един от 24-те кандидатствали проекта и бе формирано от Министерството на културата. В сега съществуващия Статут за българското национално участие ролята на комисаря, моя тази година, е определена според изискванията на Фондацията Венецианско биенале като организационна и административна, нито повече, нито по-малко. Опасявам се, че много от участниците в това, което наричате „скандали“, не са прочели нито статута, нито процедурата. Мога да предположа, че концентрираната върху мен „скандалност“ е резултат на факта, че за първи път директорът на Националната галерия, а сега и комисар на павилиона, е професионалист с 25 години активна дейност като куратор на международни проекти. Без да затъваме в обяснения какво е куратор, да подсетя, че в света на изкуството една от основните му/й активности е селекцията, изборът – на съдържанието и формата на конкретен проект, представен публично, на творбите и авторите,  често на мястото и начина, въз основата на индивидуални решения на фона на теоретичната подготовка, индивидуалните виждания, политическата позиция, обществената нагласа, културния багаж, вкуса, характера, интересите, прочетените книги, видяното изкуство, познатите хора, любимата музика, детските спомени и много други абсолютно индивидуални неща, формиращи една личност. И тези индивидуални неща са впрегнати в селекцията, в избора. Индивидуалното трудно се контролира, макар обществата са склонни да полагат огромни усилия да го правят, сега и чрез клюкаренето в социалните мрежи.

Но, искам да подчертая, че казаното до тук е моето обяснение на моята част в скандала/ите, че нямам никакво отношение към селекцията на националното ни учaстие – аз администрирам.  Все още се надявам, че това не е последното ни участие в този важен форум, където всеки артист говори от свое име, а държавите се стараят да разберат за какво говорят художниците им, да ги подкрепят в международен контекст и да се гордеят от уникалността им в полифонията.

Което е биеналето

Я.Б. Да, биеналето. Биеналето, всяко едно от тях, винаги е селекция. Селекцията винаги е неприятна. При нея винаги остават обидени и недоволни. Втората вероятна причина за атаките е логичният за страна, участвала във Венеция 8 пъти за вече почти 125 г., проблем с  демодираната представа за „презентация в чужбина“. Днес много български художници участват в международни изложби по покана на чуждестранни куратори и институции, по собствена инициатива и дори чрез наемане на пространства за свои прояви. Не вярвам всички да го правят с идеята да представляват страната си, цялата й култура, цялото й изкуство. Говорят за себе си, разбира се така, както са се научили в и от страната си, културата и изкуството й. Но все още ни се струва, че една изложба в чужбина е уникална награда, която „се дава“ за йерархично отброени заслуги и постижения. Още – че се дава от „някой“ – човек, орган, висшестояща еманация на „правото да дава“ и да изисква какъв да е резултатът. Дълги години живеехме така. Разбира се, националният павилион не е просто изложба – много по-репрезентативен е, но именно тук се сблъскваме със сублимацията на желанието на многото кандидати, всеки един от тях „да получи“ това право. Някои го изразяват с езика на омразата, с презрение към спечелилите, чрез унижаване на колегите, на творците, както с лекота ги наричахме доскоро. Изглежда, че както от „времето на пирамидите“, от античността, все още ни се иска някой овластен да носи отговорност за „какво казва художникът“. Сякаш бихме предпочели властта да настоява, да наложи, може би вече не с юмрук и разстрел, както по времето на Сталин, но с консенсус, едва ли не с референдум, решение на масите какво художникът да каже за нас там, във толкова важната с мнението си „чужбина“. И не желаем да си прощаваме, ако чужбината не взима отношение или е недостатъчно комплиментарна по очевиден за нас начин. Идват ми разни сравнения за успеха на други проекти в чужбина, но ще се въздържа.

За това говорихме в каталога на българското участие тази година с колежката Катя Ангелова. Направи ми впечатление, че за първи път България участва във Венецианското биенале през 1910 година. Това е удивително – след не лесен период от развитието на държавата и съответно на всичките й нововъзникващи културни функции и задачи, през 1910-а и самите художници, създатели на изкуството, и властите, които могат и трябва да платят това НАЦИОНАЛНО участие, осъзнават, че участието има смисъл. А следващото е едва през 1942 година (в предоставения от властите павилион на Полша, бивша държава за този момент). Кураторът Борис Денев тогава е записал „едвам откъртихме 8 хиляди лева от Министерството на просветата, за транспорта“! Думата „откъртихме“ е не много комплиментарна към съответното министерство, означава зор, усилия, мъки, за да преодолее някаква съпротива…

Как изглеждат нещата през 2019-та?

През 2019 „откъртихме“ вече не е толкова на място, след като на държавно, властово ниво решението е взето при преговори, сложни процеси и демократични процедури. Направен е и изборът. И с него, според мен, се появява третата причина за скандала, без да броим обикновените човешки емоции като завистта и фрустрацията. Тя е в самия спечелил проект. Неговите референции сочат към визуалната и интелектуална традиция на модернизма в изкуството (не в общия културологичен смисъл), към естетиката на минимализма, критиката на консумеризма, търсенето на баланса между локалното и глобалното. Вечната роля на изкуството и актуалността на проблематиката, за която то говори, е в пространството на индивидуалната метафоризация на травмите – агресивните остри счупвания на плексигласа, спотайващият се в архитектурните детайли фибран, неперфектността на чашите, променената светлина в залата… Проектът на Вера Млечевска, Рада Букова и Лазар Лютаков „Как живеем“ не е наративен, в него няма симпатични историйки, не се поддава лесно на преразказ, няма очевидни национално-етнически референции. Проектът е изключително визуален, идеален пример е за „важно е веднъж да видиш, отколкото много пъти да чуеш“ за него.

 

Езикът на изкуството на модернизма е малко познат у нас, публиките имат много скромен визуален опит, няма местни популярни текстове, анализиращи езика му. За разговор за абстрактното няма речник. България, изглежда, е сред малцинството европейски държави, в които никога не са били показвани творби, да кажем, на Матис и Кандински, на Малевич и Мондриан, на Маринети и Купка. Без навика за такова виждане е трудно да се „види“ проектът във венецианския ни павилион.

Често се появява мнението, че някой друг трябва да направи избора – да бъде някой отвън, да има чуждестранно жури. Тоест, нашето изкуство, нашата репрезентация на това изкуство да определят „те“, а не ние самите, защото тук сме необективни, необразовани, недоразвити и изостанали, провинциални. А хипотетичните „те“ са едни прекрасни специалисти и могат да се произнесат за нашето изкуство много по-добре още от първия сблъсък с него. Това е абсурдно, но и много показателно. От друга страна, утопиите от 90-те години и дори по-рано – от 80-те, как няма да има нации, няма да има етническа репрезентация, няма да има държавна репрезентация на изкуството и културата, не се случиха. На мен, например, ми е жал, но не се случиха. Връщаме се отново към някакви национални модели и обстоятелства. Възниква въпросът – онова там НАЦИОНАЛНО ЛИ Е? Българско ли е? Огромно количество хора твърдят – недостатъчно… Защото бидейки българин получаваш правото да знаеш какво е българското. Струва ти се, че можеш да го различиш, можеш да го разпознаеш сред милиони неща и то на интуитивно ниво. И това дори в средите на съвременното изкуство, където художниците владеят чужди езици, гледат чужди картини, четат история на световното изкуство, учат при чужди преподаватели… И се надяват как „чуждото“ ще направи „нашия“ избор. Съмнявам се, че резултатът би ни устроил. За съжаление собствените ни институции и много от участниците в процеса трудно разбират и малко се интересуват от съвременно изкуство, не вярват, че е способно да произведе престиж за страната и действията им се определят единствено от заповед „отгоре“. Пост фактум, след преминаването на всички процедури, започват да текат обвинения, че нещо трябвало да е другояче, нещо да се спести от „парите на данъкоплатеца“ и насаждане на съмнения във валидността на самото биенале. За съжаление, в подобни действия участват и художници, и журналисти, и „културтрегери“, а стреснатите чиновници се виждат в невъзможност да не ги последват… Как ли в подобна ситуация бихме търсили отговори и оправдания от „тях“, чужденците?

Моля, все пак се върнете към „ниското“ ниво на дебата за Венецианското биенале…Обществото има нужда да знае защо, дявол да го вземе, така разговарят помежду си хората на изкуството! Във вашата кандидатура ли беше проблемът?

Я.Б. Възможно е да е и в мен, макар и да не съм „кандидатура“ в прекия смисъл на думата – не съм кандидатствала за комисар, изпълнявам като всеки подчинен поставените задачи. Вярно е, в случая ги изпълнявах с огромната вяра, че участието е нужно и ни изважда от комфортната тясна оградка, white picket fence, каквато е метафората за посредствеността в Америка. Същото и по отношение на изкуството, представено на Биеналето, за което вече говорихме.

 

Да не забравяме, че началото на „кампанията“ бе дадено от неуспели участници в конкурса. Разбирам ги, никой не иска да се окаже „неизбран“, щом кандидастства сериозно, особено художниците, чийто труд нито е оценен в страната ни, нито е включен в икономиката й. Колкото до езика на обвиненията, също да не забравяме, че активно се използва жълтата преса и безопасният за писачите на „мнения“ фейсбук. Успехът в разглобената вече система от соц-а се определяше гилдийно, почти синдикално, което изглеждаше като независимост. Имаше едно социологическо изследване през 1991 г., публикувано в сп. “Изкуство”, което показа, че именно художниците в България смятаха, че въобще няма цензура, а само един критерий на качеството, отстояван (!) от администрацията на СБХ. Сега преписките – няма как да употребя думата „критиките“, се движат в пространството между непристойни ругатни и доноси. Чувам от доста колеги, че и те са омерзени. Но добрата за едни и лошата за други система при художниците рухна, сега всеки е практически сам и трябва да се доказва в жълтите, зелените, белите, шарените медии.

При подобна негативна среда – сколасахме да участваме във Венецианското биенале след пауза от почти десет години, непрекъснато се задава въпросът колко успешно е националното представяне. Как да се измери? Като съотношение см/лев? С публикации? В какви издания, на какви езици? Кой ги следи всичките? Сега, при бума на социалните мрежи някой от хейтърите обърна ли внимание на коментарите от висококласни професионалисти във Фейсбук или Туитър? Даващите присъди виждали ли са павилиона? Биеналето? Венеция? Каквото и да е биенале? Кой разбира, че често професионалното отношение към биеналето в международните среди е най-малкото скептично спрямо „националните участия“ заради новата каша от национални отношения, патриотизми, териториални конфликти? Може би успехът би бил в получаването на Златен или Сребърен Лъв, които се дават и на националните павилиони? Но се съмнявам, Недко Солаков получи третата възможна награда на Биеналето през 2007 – почетна, но това или не се разбира у нас, или няма желание да се разбере. Тази година има само 3 такива награди, през 2017 са само две, избират се в голямата международна изложба и не всяка година наградата се присъжда за национален павилион – проверих. В списъците на участниците на Биеналето се появихме много късно, което за зле познатата международно наша арт сцена е голям негатив. В това число и за възможностите на PR-а ни – също късно влязохме в официалната комуникация, когато повечето автори имаха планирани интервюта, медиите си бяха разпредилили страниците и редовете… А и сме там в контекста на страните, за които участието е подвиг поради всекидневието им, подвиг и на артистите, и на администрациите, и на спонсорите. И се случва да участват прекрасно – Гана тази година, например. Да подсетя – там не сме само ние, на Биеналето са представени 79 художника и отделно 87 национални павилиона.

Смятам, че с това ни участие натиснахме няколко нервни точки, сплитове, съществуващи в организма на нашата култура и по-специално на нашето изкуство. Няма да се спирам на въпросите, свързани с администриране на творческите процеси или защо трябва да се плаща на авторите, какво е изкуството и прочие подобни. Но откакто се занимавам отвътре с админстриране си давам сметка до каква степен закъсняваме спрямо свободния пазар на идеи в изкуството. Спрямо политическите идеи в изкуството, спрямо експозиционните новаторства, спрямо цялостната представа какви послания носи изкуството и каква е ролята на художника. Но и колко трудно е да се работи на проектени принцип в рамките на нашите административна и финансова системи. Липсва опит, за съжаление.

В социалните мрежи имаше разпространени  снимки на павилиона  със злорадото послание „ето на какво сме способни“. Този принципен негативизъм на какво се дължи? На народопсихология?

Я.Б. „Народопсихологията“е поредната конструкция, която е на доизживяване, според мен. „Националният характер“  и „народопсихологията“ ни връщат в 19 век, когато са били необходими да се оразличат национални държави.

Да го кажем тогава – негативизмът е манталитетен проблем…

Я.Б. Манталитетният проблем зависи от възпитанието, образованието, културната политика…

Малък пример извън биеналето – сега е модерно да се презира Ванга и, да кажем,  теософските връзки в българското изкуство. Може би хората не знаят за теософските корени на идеите на Кандински и особено Мондриан. А при тях това е съществена част, изграждаща смисъла на художническата дейност – дистанциран от реалността, художникът става наистина универсален демиург, стреми се да види миналото, настоящето и бъдещето. Само художникът може това! При нас няма нито анализ, нито дискусия защо мистицизмът е важен за модерното изкуство. Когато правих изложбата за болшевишката революция, съвсем не случайно включих неща, които изпълняваха ролята на отговор на различни въпроси, свързани с теорията, практиката и творческия полет на времето й. Участваше едно чудно видео на Теодор Ушев, свързано с езика на авангарда след Октомврийската революция – илюстрация на това как авангардът без да е фигуративен и наративен се опитва да обобщи, да се абстрахира и пак да остане вьв времето и представите си. Следреволюционните авангардисти са смятали, че ще изградят абсолютно нова визуална култура, очевидна, достъпна и нужна за всеки, където няма нужда от разказа, натрапен от предишната традиция, религиозна, аристократична, буржоазна. И не са успяли, бидейки репресирани, но и днес репресията, макар и под друга (все още) форма, преследва утопичните стремежи на изкуството.

Избягвате въпроса кое породи потребността у  хората да разпространяват мнения дискредитиращи националния павилион на България!

Я.Б. Не мисля. Художественото произведение не е стоеврова банкнота – не става да се харесва на всеки. Има различни хора и различни мнения. Всеки има свой вкус и свое право на избор какво да харесва. Представата, че вкусът, а съответно изборът може да се развива чрез образованието и достъпа до културни продукти е все още непопулярна у нас. Предпочитаме да се оплакваме от вкуса и на богатите, и на бедните. В Националната галерия представяме история и на българското, и на чуждестранното изкуство, показваме различни изложби и знаем, че имаме различни публики за всяка от тях. Не се стремим да караме хората да харесват всичко, а даваме възможности за достъп. И използваме и ще развиваме образователни дейности, които, струва ми се, са в основата на промяната на вкуса. А иначе – хейтърството е отдавна! Формата, под която се демонстрира е чудовищна. Отразява нагласи на отрицанието, дължи се на неудовлетвореността, на професионалната нереализация, на липсата на държавна подкрепа, към която миналото ни пристрасти. Нехаресващите днес, как се отнасяха към националното ни НЕучастие през всичките тези години?  Всъщност, има много причини за фрустрации – май сме единствената страна наоколо, в която няма държавна награда за изкуството според качеството му. Добре поне, че има такива частни инициативи, но и те намаляват застрашително. Не американска фондация да дава възможност на художниците да развият себе си – не, самите ние нещо да предложим, нещо да отделим от себе си, да потърсим някакъв еквивалент.

Защо ви викаха в КПКОНПИ? Що за абсурд е това?

Я.Б. В КПКОНПИ, където от началото на тази година до сега все още няма решение на сигнала подаден срещу мен за „конфликт на интереси“, се разглежда възможността за някаква злонамерена връзка между мен, като директор на НГ, и частното Сдружение с нестопанска цел Институт за съвременно изкуство. Засега по смисъла на закона не е разкрито нищо. При назначаването ми за директор на Националната галерия до провеждане на конкурса пропуснах промяната в закона, която не позволява да съвместяваш такава висока държавна позиция с позиция и в сдружение с нестопанска цел. Моята грешка доведе до множество спекулации, дефамация, опорочаване на ИСИ, за което продължавам да поднасям извиненията си на колегите. Убедена съм, че не може да се открие конфликт на интереси така, както е формулиран в законите. ИСИ се появи когато се появи възможността художниците самостоятелно да взимат решения и да участват в изложби (дори и в чужбина!). Тогава осъзнахме, че все пак ни е необходима някаква организация поне за взаимоотношенията с административни институции. Събрахме се една уникална група хора, талантливи и самостоятелни, намерихме възможност да не си пречим, да не се мерим и да работим заедно за създаване на различен от предишния контекст у нас. Контекст, в който ще сме си нужни и ще сме нужни на други колеги. Правихме всичко на своя глава, но и със собствените си ръце, без пари и подкрепа, със собствените си воля и ентусиазъм – и оцеляхме! Да подчертая и тук – до 2017 г., когато в страната се появи възможност за проектно кандидатстване в сферата на съвременното изкуство към Столична община, не сме взели и 1 лев от българската държава! Ние не сме много – хора влизаха и, за съжаление, излизаха от нашето сдружение. Но тези, които сме в него вече практически 25 години сме заедно и все така споделяме общи интереси, обща „комунална“ идеология, говорим за изкуство, правим проекти, поддържаме връзките си с другите колеги по света, вярваме, че езикът на съвременното изкуство е най-близкото до универсалността, което имаме. Да, случвало ни се е да сме на ръба, но сме оцелявали. В момента сме най-старото независимо сдружение за съвременно изкуство в страната (очевидно на някои това не се харесва!) благодарение на желанието и щедростта на всеки от членовете. И направихме много проекти, канихме много изтъкнати художници и лектори, от Пипилоти Рист до Ханс Белтинг, научихме се да правим изложби според стандартите на международната общност на съвременното изкуство.

Което ви превърна в куратор.

Я.Б. Да, по редица контекстуални причини повечето  от действията ми като куратор се осъществиха в чужбина. След падането на Стената възможността да се работи на международно поле стана досегаема, а и необходима. Беше и поколенчески момент – нуждата на цяло едно поколение да се докосне до повече обстоятелства и да заговори на нов език. След време – и резултат от институционалното обвързване на страната с външния свят. Лично за мен работата ми на куратор и в страната, и извън нея означава работа с хора, с автори. Те не са неимоверно много, не са и толкова малко – мога да назова имена, защото знам, че в сферата на съвременното изкуство ще прозвучат. Предполагам, това повлия на назначаването ми за директор, макар Националната галерия е по-традиционен музей от музеите за съвременно изкуство, с които съм работила навън. Рискът в НГ да се назначи човек от сферата на съвременното изкуство, би бил навсякъде риск. Благодарна съм на министър Банов, че го пое. Консервативни реакции има, разбира се. А и това, че не съм българка по рождение е предизвиквало достатъчно нападки, че чужденка не може да разбира от локалното изкуство. Но мисля, че днес и в контекста на съвременните процеси за това направо е неприлично да се говори.

Пак да се върнем накрая към Института за съвременно изкуство и привикването ви в КП КОНПИ. Защо когато заемате държавна позиция става проблематична  връзката ви с ИСИ?

Я.Б. Защото търсенето на специфичния „конфликт на интереси“, както каза бившият член на ИСИ Александър Кьосев, красиво формулирайки един постулат от психологията, е заради „структурата на подозрението, отразяваща структурата на личността“! Заподозряна съм в онова, което хората обикновено подозират, щом някой получи достъп до влияние и ресурси. И то ретроспективно! Но подалите сигнал нито познават структурите на държавните институции в България, нито добре контролираните процедури по разходване на бюджет, нито, какво невероятно количество проблеми съм наследила – от липсата на пълни списъци на произведенията в колекцията до състоянието на сградния фонд и пълното отсъствие на средства „за дейности“ в разпределянето на бюджета.

Какъвто и авторитет да имате, а вие го притежавате, не е достатъчен да ви защити от подобен вид подозрения!

Я.Б. Излиза, че не е. Онзи цитат, приписван на Юлий Цезар, че „жената на Юлий Цезар е извън подозрение“ звучи, защото е бил император и е можел да го наложи. Тази формула работи там, където властта е абсолютна и проблемите се замитат под килима. Надявам се, че това не е контекстът, който обсъждаме. Не съм замитаща под килима нито в бита, нито в работата си. Чувствам се некомфортно от подобна обсесия спрямо мен, както и от такава втренченост в една от малкото институции – ИСИ, която минимално, на конкурсни начала, се е обръщала към държавен ресурс. Това, за съжаление, повлиява и отношението към Националната галерия, в която работят прекрасни специалисти и то доста по-дълго от мен. Това навежда на мисълта, че цялото упражнение е по-скоро нещо за отвличане на вниманието от други проблеми. Това  е клише, разбирам. Но е и стратегия на общественото поведение на властта в момента. Прилага се на хиляди места, всеки ден, по всякакъв повод. Непрекъснато.

Първата част на интервюто с Яра Бубнова може да прочетете тук:

Използвани са снимки от: Sofiapress, Портал Култура, БНТ

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).