Явор Сидеров: Да си слаб в България често е присъда

Споделете статията:

Журналистът и политолог Явор Сидеров е живял, учил и работил на четири континента. Попитан защо е твърде ниско нивото на емпатия към уязвимите хора в българското общество, той казва:” При мнозинството студенината към маргинализираните е дори в по-голяма степен продукт на самосъжаление, отколкото на изявени расистки, хомофобски или ксенофобски тенденции. Идеята за това, че може да не ти провърви, да се сринеш и изпаднеш от живота, буди по-скоро подозрение и погнуса, отколкото емпатия.(…)Обществото ни проявява почти медицински обусловен ужас да се докосва до несретници, като че ли несретата е заразна и може да бъде прихваната като КОВИД-19

 

 

Господин Сидеров, периодично в публичното пространство възниква въпроса за ниското ниво на емпатия в българското общество по отношение на различни уязвими малцинства – етнически, гей хора, бежанци. Как най-общо бихте коментирали тези ниски нива?

Преди всичко, уязвимите малцинства не бива да бъдат групирани, за да се търси на ангро причината за отношението на мнозинството към тях. Причините за враждебността към цветнокожи или хора от друга религия  поне отчасти се различават от причините за враждебността към гей хората, макар в общи линии да се припокриват с основанията за отношението към бежанците. Ако трябва да обобщаваме обаче, обяснението трябва да се търси по три линии. Първата е себевъзприятието на преобладаващата част от хората, съставляващи мнозинството. Когато смяташ, че самият ти си жертва, че си трайно измамен и нищо в живота ти не се е стекло така, както си искал или както си мечтал, нямаш много време за другите хора. Този нарцистичен мазохизъм се проявява не само в отношението към бездомниците, а в цялостната житейска позиция – гражданска активност, политически възгледи и поведение, склонност към участие в общи дела от битов характер, ако щете – няма да чистя снега пред входа, няма да боядисам входната врата безвъзмездно, нищо че е олющена и грозна, ще пазя паркомястото, което съм нарочил за свое със зъби и нокти. Откъде накъде ще симпатизирам на проблемите на гей общността, аз едва свързвам двата края? Какви са тези бежанци, само при тях ли има проблеми? Вижте тук какво стана с нас, да си ходят там откъдето са дошли. Трудно може да се търси емпатия към маргинализирани общности в такава среда. Бих отшъл по-далеч: у мнозинството студенината към маргинализираните е дори в по-голяма степен продукт на самосъжаление, отколкото на изявени расистки, хомофобски или ксенофобски тенденции. Това, разбира се не значи, че няма расизъм, хомофобия и ксенофобия. Единствено изключение прави ромската общност, но там натрупванията са най-големи и бариерите пред взаимното разбиране – най-непреодолими.

Втората линия е резултат от еснафския фетиш към успеха. Успехът тук рядко е възприеман като късмет, случайност. Той винаги бива афиширан като продукт на труд, лишения, тоест, като доказателство за истинността на основополагащия мит на капитализма. Този мит за себереализацията като резултат от развиване на най-полезните качества е изцяло интернализиран от нашето общество въпреки очебийните доказателства за съществуване на алтернативни и често нелицеприятни пътища към успеха. Върви масова себегероизация. Успелите винаги са успели, защото са са носители на изконно български, традиционни ценности като пестеливост, разум, трудолюбие, постоянство – никога просто защото им е провървяло. Още по-рядко ще чуете някой на всеослушание да отдаде успеха си другиму, на нечия подкрепа. Българското общество е дребнобуржоазно по манталитет, с всички активи и пасиви на този контекст и в него идеята за това, че може да не ти провърви, да се сринеш и изпаднеш от живота, буди по-скоро подозрение и погнуса, отколкото емпатия. Ако себевъзприятието като жертва е израз на нарцистичен мазохизъм, фетишът към успеха поражда садистичен нарцисизъм. Клошарите са клошари, защото сами са си виновни. Във всеки един момент от свличането си надолу са могли да направят нещо за себе си, но не са го направили и затова са там, където са. Тоест, по същия начин, по който успехът е само и единствено дело на успелия, така и провалът е само и единствено дело на провалилия се. Това е парафраза на някакво странно ницшеанство – Свръхчовекът и огледалното му, провалено Аз в дребнобуржоазния контекст на съвременното българско общество. Няма как да изпиташ емпатия към хора, които не са положили достатъчно усилия за себе си. Впрочем, тъкмо този манталитет пречи на обществото ни да се мобилизира политически срещу някои от най-грозните недъзи на българския капитализъм – то е мислене антиструктурно, просистемно, индивидуалистично и обикновено вини жертвата.

Протест срещу Виетнамските общежития в “Красна поляна”

Третата линия е свързана с медийния образ на отделните маргинализирани групи – с това как медиите „натискат бутоните” на българското общество.  Безусловно те наливат масло в огъня на съществуващите стереотипи. В България на практика няма бежанци, нелегалните мигранти пресичат страната транзитно, но фактът, че повечето са мюсюлмани, е достатъчен повод медиите да държат огъня жив. ЛГБТИ общността е под редовен прицел заради ежегодния София прайд, когато с досадна повтаряемост от всички страни се чува „Не ни се натрапвайте!” и така нататък.

Напоследък в София станахме свидетели на едно крайно отношение към бездомниците от Кризисния център в кв.Захарна фабрика. В сърцето на коронавирусната заплаха срещу тях се разрази сериозен протест, развяваха се плакати „Не искаме Захарна фабрика да става гето на София“. Протестиращите успяха и тези около 40 човека от бл.51 в квартала ще бъдат разселени по други места. Можем ли да разберем причините за тази нетърпимост?

Според мен става дума за атавистичен страх – страх колкото тези маргинали да не се захванат с престъпления – нещо малко вероятно, но все пак не невъзможно а следователно и донякъде разбираемо, толкова и страх да не станем като тях – нещо толкова примитивно, че е направо плашещо. Обществото ни проявява почти медицински обусловен ужас да се докосва до несретници, като че ли несретата е заразна и може да бъде прихваната като КОВИД-19. Помните ли случая с обществената мобилизация срещу метадоновата програма за наркозависими в „Младост”? Ами мобилизациите против записването на деца на легално пребиваващи мигранти в няколко селски училиша из страната? Човек би останал с впечатлението, че това да си хероинов наркоман се предава по въздушно-капков път, а да си сириец – чрез ръкостискане. Това са средновековни суеверия. Не, драги съграждани, ако се здрависате с гей мъж, няма да „обърнете резбата”.

Протест на жителите от кв.Захарна фабрика

Дирекция „Социална служба“ удовлетвори преди месец искане отново на жители от квартал Захарна фабрика да не бъдат настанявани хора и във Виетнамските общежития! Нека да се опитаме да определим профила на поне на софийските протестиращи: страх от непознатия ; осъдително отношение към социалните навици на бездомниците(обвиняват ги в липса на хигиена), осъдителна оценка за причините да бъде изхвърлен зад борда на живота(„сам си е виновен“), висока тревожност от опасностите на големия град. Какво друго?

Има и още нещо – един рефлекс от времето на социализма различните да бъдат укривани далеч от погледа на „здравото” мнозинство там, където никой няма да ги види и никой няма да влезе в контакт с тях. Домът на криминално проявени деца и юноши в Бойчиновци, ноторните домове за сираци, един от които – този в Могилино, стана обект на скандалния филм на Би Би Си, „лудите” в Карлуково и Курило – на подобни групи се гледаше като на срамната тайна на иначе проспериращата, човеколюбива социалистическа държава. Пълната дехуманизация и десоциализация на различните зад стените на тези институции не бе преодоляна, не бяха преодоляни и примитивните страхове и погнуса на „здравите” и „нормалните” към тях. В този смисъл няма нищо кой знае колко изненадващо, че жителите на няколко блока в „Захарна фабрика” са се мобилизирали, за да не допуснат съществуването на подобна институция в градска среда, там, където бездомните биха имали шанс за социална и личностна реабилитация, за някакво възземане с участието на общността. Дирекция „Социална служба”, разбира се, действа изцяло популистки, без да се опита да проведе разяснителна кампания, без да се опита да говори на мнозинството граждани в квартала на разбираем за тях език или през канали на доброволни начала, които биха могли да променят мнението им. Отчайващо е.

Какво мислите за действията спрямо бездомните хора на столичните администратори? Когато избухна епидемията от Covid-19 Фeдeрaлнaтa oргaнизaция в пoмoщ нa бeздoмнитe нacтoя ocвeн вcичкo другo нa тoзи eтaп дa ce прeкрaтят принудитeлнитe изгoнвaния oт жилищaтa, врeмeннитe приюти дa бъдaт oтвoрeни и прeз дeня, a oбщинитe дa cъздaдaт дoпълнитeлни възмoжнocти зa пoдcлoн.

Да си слаб в България често е присъда. Ако в други страни освен държавната социална служба има гъста мрежа от доброволчески инициативи в подкрепа на слабите, има религиозни организации, които създават приюти и кухни за бедни, има обществено разбиране за трудностите и униженията да си бездомен, различен, уязвим, има и осъзнаване на факта, че всичко това може да се случи всекиму независимо от моментните житейски обстоятелства, у нас цари един негласен консенсус, че първо, справянето с всичко това не е ничия работа освен на държавата и второ, че основната задача на държавата е да махне тези хора от погледа ни, за да не нарушават спокойствието ни и усещането за правилноста на нашите житейски избори. Като прибавим към сблъсъка с тази „обществена стена” трудностите, които изпитват социални работници, здравни медиатори, ресорни лекари и учители, журналистите, които се осмеляват честно да пишат за тези проблеми, получаваме нерадостна картина. Нарушена е тъканта на обществото, има дефицит на емпатия и действие, има примитивно мислене по тези въпроси, има и недостатъчен публичен ресурс. Икономическата криза, която идва по стъпките на коронавируса, ще създаде още повече бездомни хора. Опасявам се, че и да си заравяме главата в пясъка, те няма да изчезнат от погледа ни. Довчера те са били като нас и им дължим същата милост и подкрепа, които бихме поискали за себе си.

Въпросите зададе

Юлиана Методиева

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.