Фейкът „Охридската Света Църква е майка на всички поместни православни църкви”не среща отпор

 

За актуалното звучене на една средновековна идейна концепция в контекста на динамичните отношения между Скопие и София

В няколко македонски Facebook групи и страници като „Friends Who Likes Macedonia” и „365 цркви во Охрид” на 28 май 2021 г. беше споделен пост, носещ гръмкото заглавие „Охридската црква е основана 535 година!” Като автор е посочен д-р Петър Поповски. Текстът на публикацията гласи: „Нашата Света Македонска Црква е основана во 535-та година! Во 2035-та година треба да одбележиме 1.500 години од формирањето на Охридската Црква! Основањето на Охридската Архиепископија е извршено со Свето Папско Послание на Папата Виргилиј (531-562), а на молба на Македонскиот Император Јустинијан I (родено име: Петар Кристо Саватиев). Охридска Света Црква е Прва и единствена Апостолска Црква во Европа, а потоа и Мајка Црква на сите помесни цркви во христијанскиот православен свет! Претходно, Папата Гргур V (966-999) на молба на Македонскиот Цар Самоил, со Свето Папско Послание во 999 година, Охридската Архиепископија ја унапредил во Патријаршија! 1018-та година се смета за погубна за нашата Света Црква, бидејќи тогаш Императорот Василиј II на Македонското (Средновековно) Царство (од Западот намерно и тенденциозно преименувано во “Византија“), откако го освоил Царството на Цар Самоил, Охридската Патријаршија Македонија Прва ја деградирал во Архиепископија. За волја на вистината, Македонскиот Цар Василиј II не го сторил тоа од задоволство, од презир или суета, туку поради законите коишто не допуштале во Царството да има повеќе од еден Цар и еден Патријарх. А, во негово време, за врховна државна црква се сметала Цариградската Патријаршија, под чие ведомство биле: Никејската, Ерусалимската, Кипарската и Александриската Црква. Затоа пак, Македонскиот Цар Василиј II, Охридската Архиепископија ја прогласил за независна и и’ придодал уште 12 епархии и други привилегии. И покрај тоа деградирање, во духовните кругови и во писмената комуникација и документација, Охридската Црква и натаму била титулирана како Патријаршија, бидејќи деградирањето било извршено по државна, а не по црковна линија, што се косело со евангелските правила и канони. Ете, тоа е накусо за вистината на Охридската Архиепископија односно Патријаршија! Охридската Патријаршија 1018-та година неканонски е деградирана во Архиепископија. Македонците си ја знаат и си ја почитуваат својата историја и историјата на својата Света Црква, на Охридската Патријаршија Македонија Прва! Амин!”. Последвалите коментари с възхищение отбелязват, че Охридската Патриаршия е „първа и единствена в Православието” [1].

Видимо всичко застъпено в текста е типичен пример за паранаучни твърдения, възпроизвеждани и споделяни в пространството на „новите медии”, където се легитимират и придобиват все по-голяма популярност. Пренебрежителното подминаване на въпроса, че това е текст на поредния луд, решил да придобива популярност, заигравайки се с националните чувства на съответната социална група, или пък „задълбочената дисекция”, че това е поредното доказателство, че македонците „ни крадат” миналото, не решава проблема. Появата на този текст е симптоматична и отваря много въпроси. Като например този за мълчанието от представителите на историческата гилдия в Република Северна Македония. Това мълчание не само позволява възпроизвеждането на подобен тип текстове и тяхното легитимиране от хора с докторски, доцентски или професорски титли, но и подкопава доверието в професионализма на изследователите, занимаващи се с този проблем. Иначе нито в официални, нито в неформални разговори на територията на Северна Македония ще чуете от представители на научната общност, че „Охридската Света Църква е майка на всички поместни православни църкви”. Но колко от обикновените хора слушат и четат учените – техните писания изглеждат скучни, самите автори са обстойни в обясненията си и говорят трудоемки за възприемане неща – в някои случаи дори на висок академичен и неразбираем от обикновеното мнозинство език (познат сценарий от българския контекст). В същото време запознатите знаят, че самата Македонска православна църква – Охридска архиепископия се опитва да поддържа добри отношение с Вселенския патриарх Вартоломей, който прие искането на македонските духовници да започне процедура по проучване на каноническия статут на тяхната църква [2]. Заслужава да се припомни също, че патриарх Вартоломей през 2018 г. направи коментар по повод поканата към БПЦ-БП да бъде „църква-майка” на МПЦ-ОА и последвалия отказ от Светия Синод в София: „Църквата-майка на всички балкански народи е тази в Константинопол, така казва историята” [3].

Четейки публикувания на 28.05.2021 г. текст в социалните мрежи прави впечатление, че той се заиграва с националните чувства на общността. Един от стълбовете на нацията е идеята за древността и уникалността й. От тук следва и появата на Юстиниан І като македонец. Това вероятно се явява и контрапункт на поддържаната идея от представители на българската паранаука, че всъщност император Юстиниан Велики е „тракиец” [4].

В случая по-важното, според нас, е видимо съзнателния стремеж на автора да изведе древните корени на Охридската църква. В българския контекст пък се търсят основите на някаква древна Илирийска църква, която е предхождала Българската църква от ІХ в. Корените на въпросната Илирийска църква също се извеждат от времето на император Юстиниан, ако не и по-рано [5]. А като източник за това се цитира проблематичната и доста късна (чак третата декада на ХХ в.) творба на архимандрит Климент Рилски [6]. И македонската, и българската версия на това псевдонаучно твърдение имат обаче своята предистория и всъщност в никакъв случай не са иновативен продукт на постмодерната мисъл.

Идеята за древността на Охридската архиепископия се открива още във времето на Средновековието. Местните архиереи разбират, че за да аргументират своите действия и правото на съществуването си в тяхното настояще, те трябва да призоват „призрака” на древното минало. Така те започват да развиват и защитават тезата, че тяхната поместна православна църква, при това дори автокефална (основавайки се на сигилиите на император Василий ІІ), всъщност не е рожба на ХІ в., нито на Самуиловото време, а е наследник на старата архиепископска катедра Юстиниана Прима, чието начало е поставено от самия император Юстиниан [7]. Резидиращите в Охрид архиереи дори променят и своята титулатура на „Архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България” [8]. Архиепископ Димитър Хоматиан се позовава на ромейския писател от ХІІ в. Теодор Валсамон: „Великият и славен сред царете Юстиниан, който въздигнал по най-блестящ начин и Константинополския [църковен] трон посредством прекрасни постройки и образци на църковна уредба, определил и първенството и субординацията на най-старите и велики йерарси. Пръв от всички архиереи нарекъл светейшия папа на стария Рим, а след него втори – блаженейшия Константинополски [патриарх]; веднага след него споменал архиепископския трон на България, който нарекъл също така и Юстиниана, тъй като водел своя произход от там и понеже със собствен труд и пот на бойното поле присъединил този български край към ромейските предели”. Илия Илиев обвързва Хоматиановите думи с контекста на ХІІІ в. и отбелязва, че „щом охридският архиепископ е поставен на трето място в йерархията на църковните предстоятели – след римския папа и константинополския патриарх, а днес православен константинополски патриарх няма поради владеенето на града от латинците, и понеже никейският първосвещеник не може да претендира, че има право да се кичи с титлата константинополски патриарх, значи охридският архиепископ излиза на второ място – непосредствено след епископа на стария Рим” [9]. Извеждането на връзката с Юстиниан идва да легитимира правото на съществуване на Архиепископията и привилегиите, които последната има. Архиереите дори идейно се приравняват своя сан с патриаршеския, позволявайки си да варят миро, да миропомазват и да короноват владетели. През ХІV в. Никифор Григора приема, че Охрид е градът, почетен като архиепископия от император Юстиниан, който дори го нарекъл Първа Юстиниана [10]. През ХІХ в. руският учен Виктор Григорович попада на запазени предания сред охридчани за съществуване на предполагаеми грамоти от времето на Юстиниан, макар и да е скептичен към тях [11].

Охридската архиепископия като наследница на Юстиниана Прима е идейна концепция, развита от местните архиереи след ХІІ-ХІІІ в. Поставянето на акцент върху образа на император Юстиниан и в колективната памет, и в книжовната традиция в периода ХІІІ-ХІV в. всъщност е съзнателно търсен и добре осмислен акт, целящ да открои връзката със сакралния наратив и с древното. Тази устойчива през вековете идея, регистрирана от Григорович в колективната памет дори през ХІХ в., всъщност помага да се откроят механизмите за употребата на миналото в процеса на аргументиране или противопоставяне на политическите и териториалните претенции в настоящето.

Текстът на д-р Петър Поповски отваря и проблема за четенето на изворите извън техния контекст, а спрямо тяхното съдържание. Безкритичността позволява използването на съдържанието в историческите източници за създаването и разпространението на паранаучни твърдения за древността на дадена общност. Всъщност съществен се оказва не въпросът за официалния наратив, а този за влиянието на епохата върху самия извор: какво той свидетелства, но не за описаните в него събития, а за периода на своето възникване. По този начин разказът извежда тук и сега опита от миналото, превръщайки го в съотносим към настоящето. Важно е да се открият и причините, заради които възниква съответният извор. Опитът в българската историография показва допусканите през годините грешки – всеки път, когато съдържанието на изворите се чете дословно и се приеме безкритично за стопроцентова истина. Това добре може да бъде илюстрирано с буквалното приемане на известията за връзките между Симеон, Петър и Самуил и Папството в кореспонденцията, водена между папа Инокентий ІІІ и българския владетел Калоян, без да се отчита времето на ХІІІ в. и опитите на Калоян да легитимира своята власт [12]. Друг пример е и с тиражирането (дори от университетски преподаватели) на идеята, че Александър Македонски е бил българин, основавайки се на съдържанието на старобългарската редакция на „Александриада”. Издателството „Тангра-ТанНакРа” пък през 2001 г. публикува книгата на Божидар Димитров „Българите и Александър Македонски”, където „професорът” се опитва да изведе началото на „българската история” от времето на Александър Македонски, а дори и по-рано (Димитров, Б. Българите и Александър Македонски. София. 2001).

Ако търсенето на древните корени на Охридската архиепископия в периода на ХІІІ в. е разбираемо от гледна точка на тогавашната ситуация на Балканите и в познатия християнски европейски свят, то изниква въпросът какво провокира този добре познат и обстойно коментиран в историографията средновековен сюжет да бъде възпроизведен днес. Възпроизвеждането му и споделянето му съвпада с нов етап на усложняване на българо-македонските отношения, свързано с обвиненията на македонския министър-председател Зоран Заев към българската държава в нарушение на Договора за приятелство и добросъседство между двете държави [13], направеното от същия определяне на „проблема с България” като „смешен”, шеговитото му подхвърляне: „Според науката всички произхождаме от маймуните, а според вярата всички произхождаме от Адам и Ева. Как само македонците произхождат от българите?!”[14] и отказа му да преговаря с българите за македонската идентичност [15]. Това се случва на фона на съвместното отбелязване на 24 май от посланиците на Република България и Република Северна Македония и съвместното посещение на българския и македонския президенти Румен Радев и Стево Пендаровски в Рим [16]. В интервю за Mediapool историкът Стефан Дечев анализира на пръв поглед странното поведение на македонския министър-председател по следния начин: „Поведението на премиера Заев оставя също впечатлението, че той разглежда преговорния процес като поднасяне на цветя на паметници, включително и на места, където това не е необходимо, в комбинация с напълно формална работа на смесената историческа комисия. Какво означава да заявиш, че комисията е решила три исторически епохи, след като тя е стигнала само до X в. Заявленията, че няма да се преговаря за македонския език и македонската идентичност ще бъдат по-разбираеми в България, ако са съчетани с преговори по други въпроси. А премиерът Заев ту нарича проблема „смешен“, ту продължава да търси трудно защитима „вековна посебност на македонския народ“, ту казва имаме „обща история“ както е „обща“ на „цяла Европа“.” [17]

В същото време продължаващите да бъдат публикувани и споделяни паранаучни твърдения от д-р Петър Поповски показват една тенденциозност по разпространение и интерес към псевдонауката и липсата на категоричен отпор срещу нея от професионалните гилдии както в Скопие, така и в София. Така се появява и нов въпрос: така исканата от определени научни и политически кръгове в Скопие и в София промяна реално ще бъде ли осъществена, когато всъщност обществото продължава да съществува и мисли в рамките на защитата на „нашето”, което винаги е „(най)-уникално” и „(най)-древно”. Модерните концепции за нацията като рожба на ХІХ в. (например идеята за „въобразените общности” на Бенедикт Андерсън, превърнал се вече дори в христоматиен пример в това отношение) биха ли били разбрани от обикновеното мнозинство, което си остава суверен на миналото в пространството на балканската кръчма? Схващането, че това, което днес вълнува обществата, не е вълнувало средновековните хора, може ли да бъда разбрано от хора, които претендират, че са специалисти във всяка област и за които не са нужни никакви училища и университети, защото те само объркват и подменят историята? Всъщност паранаучните текстове, циркулиращи в социалните мрежи (и в периодичния печат), са симптоматични и показват обществените настроения в една част на обществото по отношение на възприемането на мястото си в света.

На последно място заслужава да се обърне внимание на въпроса: кой е авторът на въпросния текст, разпространяван в македонските Facebook страници и групи. При проверка в Google се появяват множество негови изказвания (предимно в YouTube) като например: „До Ню Йорк има македонски остров, населен от македонци преди 13 000 години” [18], „Цялата българска история е изградена върху фалшификации, с кражби на богатата македонска национална история” [19], „Македонците открили Америка” [20], „Македонците отишле во Индонезиjа пред 500 000 години” [21]. Не ви ли напомня на популярни в България разказ за това как българите или в най-добрия случай траките, чийто генетични наследници са българите, всъщност създали света?! И, разбира се, с прословутото допълнение от 1994 г., че „Господ е българин” (в македонският вариант: Христос е македонец и роден в Охридско).

Важното в случая не е личността на автора, а титула пред неговото име. Все повече псевдонаучното се представя като научно, защото изглежда привлекателно, заиграва се с усещането ни, че сме „велики” и „уникални”, че от нас е зависел и зависи хода на историята, че ние сме в ядрото на генезиса. В повечето случаи това е казано от някой „голям авторитет”, чието име чуваме за първи път, но пък за сметка на това пред името му стои грациозно някоя докторска, доцентска и професорска титла. Тук се разкриват две проблемни постановки: 1) Всеки човек проявява склонност към приспособяване на прочетеното съобразно своето разбиране за света, а когато пред написаното стои човек с титул, това означава, че „нашето мислене” се легитимира. В този случай постмодерните концепции за науката като война на идеи нямат място – те дори не могат да бъдат разбрани. 2) Практиката показва, че особено докторски титли лесно се присъждат – стига да си „наше момче/момиче” или да работиш в съответната държавна институция, която е партньор по даден проект на научното звено, в което се обучаваш. Така дверите на академичността са широко отворени пред теб. Веднъж пренебрегнати критериите за качество, продуктивност и научни приноси на защитаваните дисертации всеки може да си позволи да пише каквото и да е, легитимирайки го с докторската си степен пред името. Показателен пример в това отношение е продължаващата тенденция да се защитават дисертации и да се пишат статии, които просто преповтарят до болка познатия ни разказ за отделни празници от българския културен календар като център на българщината и отказвайки дори да се запознаят с идеите на Андерсън, Гелнър, Хобсбом и т. н. Освен циркулиращите в Интернет примери за съмнително защитени дисертации [22], имаме и примери на присвояване на „професорски” титли без те реално да са присъждани някога.

 

[1] https://www.facebook.com/365crkvi; https://www.facebook.com/groups/877223515752326

[2] Panev, J. The Ecumenical Patriarchate accepts the request of the Schismatic Church of Macedonia (FYROM) to examine its canonical status. 31.05.2018 <https://orthodoxie.com/en/the-ecumenical-patriarchate-accepts-the-request-of-the-schismatic-church-of-macedonia-fyrom-to-examine-its-canonical-status/>.

[3] Вселенският патриарх: БПЦ няма право да е църква-майка на Македонската. 13.04.2018 < https://offnews.bg/obshtestvo/vselenskiat-patriarh-bptc-niama-pravo-da-e-tcarkva-majka-na-makedonsk-678628.html>.

[4] По въпроса виж Ковачев, Кр. Защо борбата с паранауката е важна за „Македонския въпрос”? 24.02.2021. <https://www.marginalia.bg/aktsent/zashto-borbata-s-paranaukata-e-vazhna-za-makedonskiya-vapros/>.

[5] Костова-Бабулкова, Гр. Ранното християнство и Българската Илирийска Църква. <https://starotarnovo.blogspot.com/2019/03/blog-post_27.html>  (28.05.2021).

[6] Кирил Рилски. Българската самостоятелна църква в Илирия на Балканския полуостров и нейната апостолска древност: Кратък историко-канонически очерк. София. 1930.

[7] Динков, К. История на Българската църква. Враца. 1994, с. 50; Белчовски, J. Охридска архиепископиjа од основањето до паѓањето на Македониjа под турска власт. Скопjе. 1997, с. 275; Бакалов, Г. Средновековие и съвременност. София. 2011, с. 343-344; Принцинг, Г. Автокефалната византийска църковна провинция България/Охрид. Доколко независими били нейните архиепископи? // ИПр, LXVII/5-6 (2011), с. 82-83.

[8] Матанов, Хр. Средновековните Балкани: Исторически очерци. София. 2002, с. 115.

[9] Илиев, И. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан и българите. София. 2010, с. 109.

[10] Табов, Й., В. Трайкова. За една интерполация във „Византийска история” на Никифор Григора // Минало, 1 (2012), с. 26.

[11] Григорович, В. Очерк путешествия по Европейской Турции. Москва. 1877, с. 103.

[12] Иречек, К. История на българите. София. 1978, с. 218; Цухлев, Д. История на Българската църква. Т. 1. София. 1911; Гильфердинг, А. Собранiе сочиненiй. Т. І. Санкт-Петербургъ. 1868, с. 224.

[13] Зоран Заев: България нарушава договора за добросъседство. 27.05.2021. <https://politika.bg/bg/a/view/zoran-zaev-bylgarija-narushava-dogovora-za-dobrosysedstvo-88328>.

[14] Христов, Ив. Зоран Заев: Как всички останали хора произхождат от маймуните, а само ние от българите? 21.05.2021. <http://focus-news.net/news/2021/05/21/2871459/zoran-zaev-kak-vsichki-ostanali-hora-proizhozhdat-ot-maymunite-a-samo-nie-ot-balgaritei.html>.

[15] Зоран Заев към България и ЕС: Няма да преговаряме за идентичността си. 10.05.2021 <https://politika.bg/bg/a/view/zoran-zaev-kym-bylgarija-i-es-njama-da-pregovarjame-za-identichnostta-si-87522>.

[16] Амбасади на С. Македониjа и Бугариjа заедно го одбележуваат 24 маj. 24.05.2021. <http://tatkovina.info/2021/05/24/%d0%b0%d0%bc%d0%b1%d0%b0%d1%81%d0%b0%d0%b4%d0%b8-%d1%81-%d0%bc%d0%b0%d0%ba%d0%b5%d0%b4%d0%be%d0%bd%d0%b8%d1%98%d0%b0-%d0%b8-%d0%b1%d1%83%d0%b3%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%98%d0%b0/?fbclid=IwAR1kDTMOanYHVPWnu5bkyCy-yHnUsJJ1nbriDg1x9wEKPvaQV6TAugRiE6I>.

[17] Лалов, Н. България може по-категорично да признае днешните македонски език и идентичност. 27.05.2021.  https://www.mediapool.bg/bulgaria-mozhe-po-kategorichno-da-priznae-dneshnite-makedonski-ezik-i-identichnost-news322301.html?fbclid=IwAR2Li0RKaL8lPMOyJqmcw2ggW8V8GItlRVCEtwyy0M8ZvFA6ERgaHjPlJy0>.

[18] Др. Петар Поповски – До Њујорк има Македонски остров. 16.02.2019. <https://www.youtube.com/watch?app=desktop&v=TRBbPmjWz-0&feature=youtu.be&fbclid=IwAR1AyZNkyJjHQIWxFWhOD96TjYkbHmzltDLdDZhDcJqoE4EVtyn7YgfkYWQ>.

[19] Македонски „историчар”: Няма държава България. 16.12.2019. <https://lupa.bg/news/makedonski-bdquoistoricharrdquo-nyama-darzhava-balgariya_36483news.html>.

[20] Др. Петар Поповски: Македонците jа откриле Америка. 16.02.2019. <https://www.youtube.com/watch?v=bEAceH5aYvo>.

[21] Др. Петар Поповски: Македонците во Индонезија пред 500 000 години. 16.02.2019. <https://www.youtube.com/watch?v=jl4bMfdPoJQ>.

[22] За пример виж коментара на Димитър Атанасов по отношение на състоялата се защита на дисертацията на министъра на туризма Марияна Николова: Атанасов, Д. По света и у нас. Как се уличава политик в плагиатство? 23.03.2021. <https://www.svobodnaevropa.bg/a/31165092.html>.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Kovachev@abv.bg'

Кристиян Ковачев

Кристиян Ковачев е завършил спец. „История” в Югозападен университет „Неофит Рилски” с дипломна работа „Духовно-канонични и културно-обществени аспекти в историята на Тросковския манастир „Свети Архангел Михаил”. Продължава висшето си образование в магистърската програма „Българско средновековие: държава, общество, култура” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Защитива магистърска теза на тема „Манастирите като средища на книжовността в средновековна България (ІХ-ХІV в.)”. Научни интереси: духовната култура в Средновековна България. "