За благодеянията. От друг ъгъл

 

Един интересен текст*, който прочетох преди време, ми се стори симптоматичен. А и ме върна към няколко проблема, от които не мога да се измъкна. Опитвам се, но не успявам.

В текста, който връща към миналото и защитава от недокрай изречени нападки една публична личност (акад. Николай Тодоров), се изреждат негови добри дела, останали малко известни – помогнал на редица хора в труден момент. Вярвам, че е така. Проблемът за мен е в мотивите, а и по-общ – в помощта, в благодеянията, етнолозите биха казали – в даровете. Дали те винаги са напълно безкористни, дали пък благодетелят не получава някаква компенсация за тях. Тя може да бъде различна – подпомогнатите да се отблагодарят с труда си, или по друг начин. Най-безобидното в случая – укрепва се институцията, която благодетелят оглавява, ще рече – и неговия авторитет, неговият публичен образ. А и нещата се променят, не е вредно да имаш благодарни хора и в другия лагер. (Както впрочем показа и подкрепата на Ив. Гарелов, получена поне отчасти по същия механизъм.)

Ако излезем от конкретния случай и се замислим, вероятно ще забележим не един или два случая на благодеяния, някои от тях наистина безкористни по замисъл, по правило насочени към „младите“ или „ощетените“. Много често благодарността за тях може да приеме формата единствено на възхищение (изразявано публично), което ако не друго, поне ласкае самочувствието, а и гради публичен образ.

Ако е само до суета и градене на публичен образ, с мед да го храни човек. Подобни казуси обаче имат и обратна страна. По правило те са за сметка на някой друг, който не е бил забелязан, не е заслужил благодетелски жест. А, както е известно, благата са ограничени, до прословутото „…всекиму според потребностите“ е още доста далече. Примерите, които първо ми изскачат, също са свързани с академичния живот – назначения / спечелени конкурси, пренареждане на опашката за защита на дисертации (да, имаше такова явление) – много често благодеянието всъщност ощетява някой друг.

В този контекст попадат и всевъзможните награди, сещам се за литературните, но има и много други – по жанрове, териториални (по общини и региони), по дати (24 май, 1 ноември и пр.) Много от тях по статут са дарове/благодеяния, а не оценка – свързани са с юбилеи (кръгли годишнини) на отличените и с мястото на раждане или на живот, с принадлежност към някаква организация (която ги дава или поне номинира наградените).

Би трябвало да се очаква, че облагодетелстваният, освен благодарност, би могъл да изпитва и някакви други, не толкова позитивни чувства. Да кажем, унижение, наченки на гузна съвест и пр. Би трябвало, но трудно се забелязва. Като че ли се наблюдава обратното, веднъж получилият благодеяние решава, че това е пътят и започва активно да работи за следващото, от същия или от нов благодетел. Някой би нарекъл това клиентелизъм.

И накрая. Остава въпросът кой всъщност може да осъществи благодеянието. Мнозина вероятно правят малки, но ценни, понякога трудни, дори рисковани жестове към ощетените или представяните/представящите се за ощетени. Те остават неизвестни за обществото и това не е непременно нещо укоримо. Нали по подобен повод е казано лявата ръка да не знае какво прави дясната. Винаги има обаче една група хора, които имат възможност да правят забелязвани от обществото жестове (дори и това забелязване да идва с известно закъснение). Така е и днес, опасявам се, че така ще си и остане. Тъжно е, когато от благодеянията започват да се черпят дивиденти, още по-тъжно е, когато те се превръщат в индулгенции за други не толкова престижни дела. Стряскащо е, когато се огледа групата на благодетелите, самите те облагодетелствани от една власт, от която са се отрекли, за да се наредят около следващата. Която също обича благодеянията и която се обгражда с благодетели – и стари, и нови.

*https://www.marginalia.bg/aktsent/v-ogledaloto-za-obratno-vizhdane/

Avatar

Николай Аретов

Николай Аретов е професор в Института за литература (БАН), главен редактор на издателство „Кралица Маб” и на списание „Литературна мисъл”.