Домовете и затворите в България: Непригодност на институциите за настаняване на хора и деца с увреждания

Споделете статията:

 

 

На 11 февруари тази година излезе докладът на Омбудсмана като Национален превантивен механизъм, в който са публикувани проверките на различни видове институции. Той идва като едно сериозно обобщение след поредицата от разкрития за тежките, нечовешки условия на живот в различните институции за настаняване на хора с нужда от грижа, стигащи до мизерия, насилие и изтезания върху отделни индивиди

В доклада е направен изключително подробен анализ и квалификация на всички видове затворени институции в България, предназначени за пребиваване и живот на човешки същества, както и на условията за живот в тях. Няма да се спираме подробно на него. Настоящата статия има за задача да отговори на въпроса как се е стигнало до подобно положение в българското демократично общество и кои са причините за него. Кои са причините в една правова държава в 21 век, хора да бъдат подложени на терор и унижение, и то в изпълнение на законови разпоредби.

 

 

Първият и най-прост отговор идва още при началния поглед върху списъка на специалните заведения за настаняване, описани в доклада. Той съдържа: затвори, арести, психиатрии, центрове за бежанци и емигранти и резидентни социални услуги за деца и възрастни.

 

Изводът се налага от само себе си – проверката е направена на всички видове изолационни пространства. Основният свързващ белег между всички тези заведения е сегрегацията на обитателите им от останалото общество.

Но докато при затворите и арестите това е залегнало в концепцията за тяхното съществуване, то в останалите институции целта не би ли следвало да е точно обратната?

 

Тук, разбира се, може някой да възрази, че описаните социалните услуги в доклада са „от семеен тип“, че всички резидентни центрове са „домове“ за децата и хората настанени в тях, че те по дефиниция представляват своеобразна „грижа“ за потребителите, които живеят там.

Поредицата потресаващи случаи на насилие в различни „домове“, установени от проверки на Омбудсмана оборва горните твърдения по-силно от всякакъв юридически или социално-експертен аргумент.

Да започнем от нещо съвсем естествено и основно за всеки човек – дома.

Що е дом?

Ако потърсим в българският тълковен речник домът е определен като „Жилище, където постоянно живее отделно семейство, както и самото семейство“. Подобно е и тълкуването на речника на Кеймбридж – домът е и пространството, и самото семейство.

В изследването си „Концептите в българската лингвокултура“ за Института за български език „Проф. Л. Андрейчин“ за БАН, доц. д-р М. Китанова пък дефинира, че „Домът е равен на семейството. Домът е пространството на семейството. Къщата става дом, ако хората, които живеят в нея, се обичат.“

Ако премахнем думата „семейство“ от тези дефиниции, ще остане само физическото пространство.

Жилище, където няма семейство. Помещение, в което хората които са настанени, не се обичат.

Това е определението за затвор.

Ървинг Гофман в есето си „Характеристики на тоталните институции“ посочва:

„Основен социален механизъм в съвременното общество е обикновено да спим, играем и работим на различни места, във всяка ситуация с различна група партньори, под различно ръководство и без цялостен рационален план. Най-същественото свойство на тоталните институции може да се опише като разрушаване на различните бариери, които обикновено разделят тези три сфери на живота:

Първо, всички аспекти на живота протичат на едно и също място и под едно единствено ръководство.

Второ, всяка фаза от ежедневните дейности на отделния индивид се осъществява в непосредственото съобщество на голям брой други индивиди, които са третирани по същия начин и от които се изисква да правят същото заедно.

Трето, всички фази на ежедневните дейности са строго планирани, като в предварително определено време дадена дейност води до следващата, а целият цикъл от дейности е наложен отгоре посредством система от категорични формални правила и орган от служебни лица.

Накрая, различните наложени дейности се обединяват като части от един цялостен рационален план, по презумпция предназначен да осъществява официалните цели на институцията.

Забележете – основната ценност са целите на институцията. Какво се случва когато тези цели противоречат на целите и желанията на отделен индивид? Конфликтът на интереси може да бъде толкова сериозен, че да доведе до санкции, изтезания и дори смърт.

„Не съм гладен“,  „Не искам да спя“, „Искам да изляза“,„Искам да говоря“, и всички подобни се превръщат от волеизявления, в нарушения.

 Каквото и название да носят местата, където има настанени хора със специални нужди – „Дом“, „Грижа“ или „Център за настаняване от семеен тип“, наличието на посочените от Гофман характеристики, ясно ги определя като затворени, изолирани институции, различни от света извън тях. Те са отделни, административни структури, с правила, ограничения и задължения за всички участници в техния живот.

Такава среда провокира неестествено живеене за обитателите й, като в същото време е резервоар за различни форми на насилие и унизително отношение.

Евентуалното отсъствие на подобни форми на насилие се постига рядко, с големи усилия на наетия персонал, и зависи от отпора, който същият персонал може да окаже именно на институционалните закони. Разбира се, ако това някъде се окаже факт, въпрос на време е институцията да влезе пълноправно в правомощията си, обикновено чрез освобождаване на определени служители. По този начин се формира следващата причина за постоянните нарушения на права –

създаването на институционална култура.

Именно заради тази микрокултура, подобна на парников ефект, домовете за хората със затруднения, центровете от семеен тип и всички останали резидентни форми на „грижи“, продължават да работят като места за изтезание, независимо от обществените очаквания към тях. Ако методът остане същия, качеството на грижата във всички подобни заведения все повече ще се влошава, докато цялото обществото не осъзнае, че се налага

радикална промяна на отношението,

а именно същото това общество да приеме различните хора, които имат затруднения /сетивни, физически, интелектуални/. Докато е налице неприемане, в най-добрият случай промяната ще е от практики на сегрегация към патерналистично „грижене“.

Основните права на децата, хората, и специално хората с увреждания са уредени в множество закони и международни правни актове. За да не правим подробен правен анализ, можем за пример да посочим Конвенцията за правата на хората с увреждания на ООН /КПХУ/, ратифицирана от България през 2012 година.

В нея едно от основните права, които и България следва да гарантира на гражданите си, е включване на хората с увреждания в обществото. Това включване е позитивно задължение за държавата, или с други думи – забрана за сегрегация.

Именно за премахване на подобна сегрегация и гарантиране на включването в обществото на хората, настанени в специализирани институции, в страните от Европейският съюз беше започната процедура по деинституционализация – извеждане на хората от тези „домове“ и включването им в обществото.

Точната година на започване на същата процедура е 2009-та.

Десет години по-късно България има претенцията, че е осъществила модел на деинституционализация, а резултатите показват, че властват старите правила в нови резидентни места за живеене. Моделът не се е променил.

Основната причина за това е във властващата парадигма на

Медицинският модел –

Когато самото наличие на увреждане се приема за отклонение от нормата.

Независимо от ратифицираната КПХУ (все още се работи по синхронизирането и с националното законодателство) проблем при нормативните документи е, че те все още се разработват на базата на т.нар. медицински подход към увреждането – приема се, че наличието на увреждане, без значение от естеството му, е отклонение от нормата за останалите хора и целите, заложени в съответните нормативни документи са насочени към различни интервенции от типа лечение, рехабилитация, помощи, които целят да постигнат лична промяна, т.е. да „нагодят“ човека с увреждане към света на хората без увреждания.

В идеята на КПХУ и правата на хората с увреждания е залегнал социалният подход към увреждането. Той разглежда същото като проблем не на човека, който има различие /физическо, интелектуално, сетивно/, а на средата, в която той функционира. Защитниците на правата на хората с увреждания оспорват медицинската експертиза на ТЕЛК по отношение на работоспособността като остарял метод, изцяло базиран на медицинския подход към увреждането. Те настояват за приемане на закон за увреждането, който да визира мерки за промяна на средата, в която функционират хората с увреждания. В тази връзка приетия в края на 2018 година Закон за хората с увреждания не променя обаче по никакъв начин съществуващата парадигма.

Следващият проблем по веригата е, че в започнатата процедура по деинституционализация, решението на проблемите, които носи институционализирането на хора се търси единствено в закриването на големите институции и преместването на обитателите им в по-малки.

Последен ярък пример за това е интервюто с кмета на Сухиндол Пламен Чернев пред БНР по повод постановената забрана за настаняване в дома за възрастни с деменция в с. Горско Косово след разкритията, направени от Омбудсмана в края на 2019 година. За разрешаване на проблема с това настаняване, кметът предлага алтернатива „три варианта на Агенцията за социално подпомагане за изграждане на два центъра за настаняване от семеен тип за общо 30 дементноболни – терен в селото в близост до дома, старо училище в съседното село Бяла река или на общински терен в Сухиндол“.

Само няколко седмици след горепосочения случай станахме свидетели на още по-ужасяваща информация за качеството на грижата за хората с деменция, този път от Пловдив – при това точно в център за настаняване от семеен тип,  „алтернативата“ на големия дом.

В настоящият момент сме свидетели на политическо и професионално самозалъгване, при което очевидни факти са напълно пренебрегнати, за да се следва перспектива, наречена „деинституционализация“, разбирана основно като замяна на големите институции с по-малки.

В процеса на закриване на големите институции за деца, както и в повечето изготвени анализи след преместването на децата в по-малки групови домове, тази перспектива се приема като единствено верен модел, без да бъде поставена на съмнение.

Този модел се оказва толкова силен, че вече 10 години и 450 милиона Евро от началото на процеса по деинституционализация, институциите продължават да съществуват, и дори да еволюират и мимикрират в нови форми.

В края на 2019 година по темата излезе критичен докрад на DRI, последователно бяха излъчени и два филма за състоянието на малките групови домове в България.

Кога този модел ще бъде разколебан и колко още свидетелства ще са необходими, за да стане ясно, че очакваната промяна е само подмяна? Всякаква форма на откъсване на човека от обществото, води до живот в насилие, деградация и изтезания.

Превръща всеки дом в затвор.

Докладът на Омбудсмана е обещаващо начало. Надяваме се неговият отзвук в обществото да не заглъхне бързо и безвестно, както много предишни свидетелства и данни за непригодността на институциите за настаняване на хора и деца с увреждания.

Още по темата виж тук

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Надежда Денева

Надежда Денева е дългогодишен работник в сферата на социалните услуги