За един от корените на демагогия

Политиците демагогстват, това е ясно. Дори като че ли при тези избори малко повече от обикновено. Обещанията за увеличаване на пенсиите и заплатите, повече пари за здравеопазването, образованието, културата и пр. Плюс задължителните и все пό засилващите се патриотични лозунги. Или решения на т.нар. демографски проблем, които излизат на преден план, за разлика от екологията, която отстъпва. Струва ми се, по-точно казано – надявам се, че реакциите на публиката стават все по-скептични и иронични. Но дали наистина е така извън ограничения кръг от хора, с които общувам реално или виртуално?

През последните десетилетия на ХХ в. медиите постепенно се отваряха към аудиторията си, след 1989 г. този процес рязко се засили, особено в електронните медии. По-късно социалните мрежи допълнително усилиха „гласа на народа“, който се лее в ефира почти без ограничения.

Става ми тъжно, когато слушам слушателските включвания по радиата и зрителските – по телевизиите. Когато не са по някакъв конкретен повод, те обикновено повтарят най-грубите клишета на демагозите, които могат да се обобщят така: „Управниците са лоши и корумпирани, те не мислят за народа.“ И следват уточненията – пенсиите, цените, безработицата, младите напускат, ромите, ислямския (но не и православния) фундаментализъм и пр. Или забравеното славно минало и великите ни, постижения в науката и културата, военните и спортните победи и пр. Към това в последно време се прибавят и емигрантите.

По-смущаващо е поведението на журналистите, които нерядко провокират към подобни реакции с въпроси от типа на: „Какво мислите за сегашните управници, а за политиците?“ Или: „Вярвате ли на предизборните обещания, вярвате ли, че нещо ще се промени?“ и пр. На подобни въпроси първосигнално се отговаря – управниците (политиците) са маскари (което в общия случай не е далеч от истината), не вярвам на обещанията им, нито пък че нещо се промени към по-добро.

Една група коментатори и експерти използват същите клишета и елементаризирани представи, като ги обличат в един малко по-изискан език. Всъщност границите, които разделят политици, журналисти и коментатори са доста условни. В един момент партийните централи решават, че някой журналист или коментатор може да бъде повишен в политик и го включват в листите си. И обратното – значителна част от провалените или просто изпадналите от листите политици започват да обикалят медиите в качеството на експерти. И в единия, и в другия случай, разбира се, за обективност трудно може да се говори. Пристрастията са ясно забележими, като в някои случаи са гарнирани с нескрита амбиция днешният популярен анализатор да бъде разконспириран и „издигнат“.

Друга, по-изтънчена реакция на публиката, главно в социалните медии, е оценяването на изказванията на политиците и особено – на дебатите. В тези случаи често се използва терминологията на спортните коментатори, но, за разлика от спорта, „нашите“ юнаци винаги побеждават, а опонентите им се излагат.

Въпросът, към който исках днес да насоча вниманието, е познат, може би малко пренебрегван. Демагогията тече в двете посоки – и от политиците към избирателите, и от избирателите към политиците. Не се наемам да определя коя посока доминира. Но тези, които стоят по средата – журналистите и коментаторите – би трябвало да се опитват да я ограничават. Да, трудно е, поражда неприятни емоции, а може и други последствия. Но тези, които са поели този кръст, трябва да го носят. Още повече, че, повече или по-малко основателно, обичат гордо да изтъкват „мисията“ си.

По-горе употребих израза „гласа на народа“. Много се надявам кавичките, в които го сложих, да са основателни. Ще рече – това да не е автентичният глас на народа. Надявам се, но съвсем не съм сигурен. Не съм сигурен и че народът („суверенът“, както го наричат някои политици и публицисти) винаги е прав. Съмнявам се и в неговата мъдрост, която не ми изглежда доказана. Аргументите за нея са проблематични. Публицистите обичат да я илюстрират с поговорки, като не си дават сметка, че лесно могат да се намерят други, които казват точно обратното. Или че тези поговорки са събирани, записвани и популяризирани от хора с някакви идеологически предпочитания. Ще рече – от друг вид посредници, които не са толкова различни от журналистите и коментаторите, само по-трудолюбиви.

Страхувам се и че народът не поумнява, а вината за това не е само на политиците.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Николай Аретов

Николай Аретов е професор в Института за литература (БАН), главен редактор на издателство „Кралица Маб” и на списание „Литературна мисъл”.