За едно удоволстващо четиво – новата книга на Николай Аретов

 

Преди седмица имаше премиера на забележителната книга за неособено известния български журналист от цариградския кръг, издател на вестниците „Право“ и „Напредък“ – Иван Найденов. Той е един от важните участници в църковната борба. Нейн автор е професор Николай Аретов.

В изданието са включени всички запазени мемоарни фрагменти на Иван Найденов, както и непубликуваната негова кореспонденция със Светослав Миларов, онзи колоритен български писател и публицист, когото наричат „турския шпионин“ и обесен в двора на Черната джамия в София поради  участие (недоказано) в атентата на Стефан Стамболов.

Иван Найденов – 1834-1910

 

Кой е Иван Найденов?

В това кратко представяне няма да можем да обхванем впечатляващата работа на Николай Аретов, благодарение на когото за пръв път читателите могат да се запознаят с изключително интересната фигура на възрожденския писател и публицист. Затова ще се спрем само на няколко момента.

Потърсил по-високо образование в Цариград, където учениците изучават гръцки, френски и турски език, антична литература, реторика, Иван Найденов  вероятно  не е успял да го завърши. Няма данни и да е търсил възможност да продължи образованието си другаде. Интерес за читателя представлява особената вражда на Любен Каравелов към него. Причината за това, твърди авторът, се крие в различните политически позиции на двамата големи българи. Аретов цитира и една много любопитна, на места дори скандална статия на Каравелов „ Главният фабрикантин на в. Право“:“ Г. Найденов беше хубавец, следователно  той за кратко време спечели голяма любов и доверие…Не зная по каква причина, но Найденов остана без място и дълго време, но дълго време, се скиташе по турските кафенета по хамамите. Най-после го прибра  г.Добрович, направи го домашен учител и накара го да пее в българската черква“.  Тези и подобни компромати, които прочутият ни възрожденски писател Любен Каравелов пише ( няма сведения да е познавал лично Найденов) във вестник „Свобода“ през 1872 г. Историчката Кета Мирчева лансира и интересната хипотеза, според която в Каравеловата повест „Мамино детенце“ може да се търси някаква литературна интерпретация на Найденов. Аргументите са търсени от Мирчева в „казанлъшката гюлова атмосфера“, в многото Ивановци в творбата и специално слугата Иван Нищото, в заиграването със значението на фамилията „Найденов“. Любен Каравелов е известен с жлъчния си език. Преводът на името на Найденов той тълкува като…“намерен на боклука“.

 

В Цариград  Иван Найденов попада в центъра на борбата за църковна независимост, среща се с Иларион Макариополски, с когото учителстват заедно. Той говори за „славолюбието“ и „сребролюбието“ на Иларион, което, както изтъква Николай Аретов, го представя като особено чувствителна и етична личност.  „(Иван) Найденов обикновено остава в сянката на другите, чужди са му дръзките и запомнящи се политически изяви“. В кръга на приятелите  му са Григор Пърличев, поддържа връзки и със сръбския капукехая при Високата порта Йован Ристич, бъдещ министър на външните работи и по-късно министър-председател на Сърбия. Сред приятелите му са д-р Стоян Чомаков, Петко Славейков, С.С.Бобчев, Марко Балабанов.

За вестникаря и книжовника Иван Найденов в новата книга на изследователя Николай Аретов е отделено адекватно място.  Важни моменти от издателската  практика на Найденов се съдържат в списването и редактирането на двата вестника  „Право“(1869-1873) и “Напредък”. Съвременниците и изследователите са склонни да разглеждат тези вестници като трибуна на Екзархията.  Когато през 1872 г. Славейковата „Македония“ е ликвидирана, ударите се съсредоточават върху „Право“. През декември 1873 г.вестникът е спрян окончателно. Официалното обяснение на канцеларията по  печата е, че обнародвал статии, които „развалят мнението на българскийт народ върху добрите намерения на царското правителство…и особено в последните си броеве разбърква умовете на българскийт народ…и употреблява един размирнический език..“

Любопитен  епизод във вестникарската дейност на Иван Найденов, който го свързва с Петко Славейков,  е работата му във вестник „Шутош“ – „Лист за шега и сатира“. Темпераментният Славейков, пише Аретов, е  „по-беден и не особено образован, но вече е разпознаван като талантлив поет и вестникар. Докато по-образованият и замогващ се Найденов е по-интровертен, по –сдържан и не толкова популярен”. Отношенията на Найденов и Славейков  са отношения на тежки конфликти и сътрудничество. Те илюстрират част от по-сложна мрежа от контакти между цариградските българи, за които в книгата на Николай Аретов са отделени много страници.

 Иларион Макариополски-1812-1875

 

Двамата писатели  не слагат имената си на материалите , затова и изследователите трудно ги разграничават. По принцип Иван Найденов не подписва текстовете си. В „Шутош“ обаче има статии, редактирани изцяло от него, на за авторски се смятат текстовете от рубриките „Портрети на знаменити мъже“.  „Шутош“ е временно занимание за Иван Найденов до издействане  на разрешение за издаване на нов политически вестник.

Петко Славейков – 1879-1895

 

Водещ на премиерата на книгата „Иван Найденов: За право и напредък“ бе проф. Алберт Бенбасат. Той я определи като “удоволстващо четиво”. Специални доклади за научния принос на проф. Николай Аретов представиха проф. Надя Данова и Кета Мирчева.

„Срещу революционните средства и оръжието, Иван Найденов противопоставя оръжието на книгите. Преводачът Найденов ни е оставил превода на Монтескьо, както и на много други големи европейски автори. Това са интересни свидетелства на културните общувания на българите по това време“, обобщи професор Данова.

„Книгата на Николай Аретов е биография на една напълно непозната личност.  Писмата на Иван Найденов и на Светослав Миларов, които авторът е издирил, дават възможност на читателя да проследи радикализирането на две забележителни личности. Найденов е тих, но неуморен във всичките си роли.  Прогресът – казва Кети Мирчева  – е дълъг процес.  Да правиш малки стъпки  и да си толкова непопулярен, незабележим , а същевременно да си водил дълги битки с тогавашната цензура, да устояваш на вечното безпаричие, това е историята на журналиста и писателя  Иван Найденов. Аретов ни го открива с характерната си въздържаност от заковаване на етикети,  с умението му да се отстрани от героя си. Тази книга остава още много работа за бъдещите изследователи.“

Ю.М.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.