За едно удоволстващо четиво – новата книга на Николай Аретов

 

Преди седмица имаше премиера на забележителната книга за неособено известния български журналист от цариградския кръг, издател на вестниците „Право“ и „Напредък“ – Иван Найденов. Той е един от важните участници в църковната борба. Нейн автор е професор Николай Аретов.

В изданието са включени всички запазени мемоарни фрагменти на Иван Найденов, както и непубликуваната негова кореспонденция със Светослав Миларов, онзи колоритен български писател и публицист, когото наричат „турския шпионин“ и обесен в двора на Черната джамия в София поради  участие (недоказано) в атентата на Стефан Стамболов.

Иван Найденов – 1834-1910

 

Кой е Иван Найденов?

В това кратко представяне няма да можем да обхванем впечатляващата работа на Николай Аретов, благодарение на когото за пръв път читателите могат да се запознаят с изключително интересната фигура на възрожденския писател и публицист. Затова ще се спрем само на няколко момента.

Потърсил по-високо образование в Цариград, където учениците изучават гръцки, френски и турски език, антична литература, реторика, Иван Найденов  вероятно  не е успял да го завърши. Няма данни и да е търсил възможност да продължи образованието си другаде. Интерес за читателя представлява особената вражда на Любен Каравелов към него. Причината за това, твърди авторът, се крие в различните политически позиции на двамата големи българи. Аретов цитира и една много любопитна, на места дори скандална статия на Каравелов „ Главният фабрикантин на в. Право“:“ Г. Найденов беше хубавец, следователно  той за кратко време спечели голяма любов и доверие…Не зная по каква причина, но Найденов остана без място и дълго време, но дълго време, се скиташе по турските кафенета по хамамите. Най-после го прибра  г.Добрович, направи го домашен учител и накара го да пее в българската черква“.  Тези и подобни компромати, които прочутият ни възрожденски писател Любен Каравелов пише ( няма сведения да е познавал лично Найденов) във вестник „Свобода“ през 1872 г. Историчката Кета Мирчева лансира и интересната хипотеза, според която в Каравеловата повест „Мамино детенце“ може да се търси някаква литературна интерпретация на Найденов. Аргументите са търсени от Мирчева в „казанлъшката гюлова атмосфера“, в многото Ивановци в творбата и специално слугата Иван Нищото, в заиграването със значението на фамилията „Найденов“. Любен Каравелов е известен с жлъчния си език. Преводът на името на Найденов той тълкува като…“намерен на боклука“.

 

В Цариград  Иван Найденов попада в центъра на борбата за църковна независимост, среща се с Иларион Макариополски, с когото учителстват заедно. Той говори за „славолюбието“ и „сребролюбието“ на Иларион, което, както изтъква Николай Аретов, го представя като особено чувствителна и етична личност.  „(Иван) Найденов обикновено остава в сянката на другите, чужди са му дръзките и запомнящи се политически изяви“. В кръга на приятелите  му са Григор Пърличев, поддържа връзки и със сръбския капукехая при Високата порта Йован Ристич, бъдещ министър на външните работи и по-късно министър-председател на Сърбия. Сред приятелите му са д-р Стоян Чомаков, Петко Славейков, С.С.Бобчев, Марко Балабанов.

За вестникаря и книжовника Иван Найденов в новата книга на изследователя Николай Аретов е отделено адекватно място.  Важни моменти от издателската  практика на Найденов се съдържат в списването и редактирането на двата вестника  „Право“(1869-1873) и “Напредък”. Съвременниците и изследователите са склонни да разглеждат тези вестници като трибуна на Екзархията.  Когато през 1872 г. Славейковата „Македония“ е ликвидирана, ударите се съсредоточават върху „Право“. През декември 1873 г.вестникът е спрян окончателно. Официалното обяснение на канцеларията по  печата е, че обнародвал статии, които „развалят мнението на българскийт народ върху добрите намерения на царското правителство…и особено в последните си броеве разбърква умовете на българскийт народ…и употреблява един размирнический език..“

Любопитен  епизод във вестникарската дейност на Иван Найденов, който го свързва с Петко Славейков,  е работата му във вестник „Шутош“ – „Лист за шега и сатира“. Темпераментният Славейков, пише Аретов, е  „по-беден и не особено образован, но вече е разпознаван като талантлив поет и вестникар. Докато по-образованият и замогващ се Найденов е по-интровертен, по –сдържан и не толкова популярен”. Отношенията на Найденов и Славейков  са отношения на тежки конфликти и сътрудничество. Те илюстрират част от по-сложна мрежа от контакти между цариградските българи, за които в книгата на Николай Аретов са отделени много страници.

 Иларион Макариополски-1812-1875

 

Двамата писатели  не слагат имената си на материалите , затова и изследователите трудно ги разграничават. По принцип Иван Найденов не подписва текстовете си. В „Шутош“ обаче има статии, редактирани изцяло от него, на за авторски се смятат текстовете от рубриките „Портрети на знаменити мъже“.  „Шутош“ е временно занимание за Иван Найденов до издействане  на разрешение за издаване на нов политически вестник.

Петко Славейков – 1879-1895

 

Водещ на премиерата на книгата „Иван Найденов: За право и напредък“ бе проф. Алберт Бенбасат. Той я определи като “удоволстващо четиво”. Специални доклади за научния принос на проф. Николай Аретов представиха проф. Надя Данова и Кета Мирчева.

„Срещу революционните средства и оръжието, Иван Найденов противопоставя оръжието на книгите. Преводачът Найденов ни е оставил превода на Монтескьо, както и на много други големи европейски автори. Това са интересни свидетелства на културните общувания на българите по това време“, обобщи професор Данова.

„Книгата на Николай Аретов е биография на една напълно непозната личност.  Писмата на Иван Найденов и на Светослав Миларов, които авторът е издирил, дават възможност на читателя да проследи радикализирането на две забележителни личности. Найденов е тих, но неуморен във всичките си роли.  Прогресът – казва Кети Мирчева  – е дълъг процес.  Да правиш малки стъпки  и да си толкова непопулярен, незабележим , а същевременно да си водил дълги битки с тогавашната цензура, да устояваш на вечното безпаричие, това е историята на журналиста и писателя  Иван Найденов. Аретов ни го открива с характерната си въздържаност от заковаване на етикети,  с умението му да се отстрани от героя си. Тази книга остава още много работа за бъдещите изследователи.“

Ю.М.

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.