За истинските и скритите мотиви зад принудителните евикции на роми от единствените им жилища

Преди няколко дни Община Варна публикува фотогалерия от 13 снимки, които документират събарянето на 13 „опасни“ постройки в ромската махала „Максуда“, с което обяви, че започва изграждането на кръгово кръстовище на тяхното място. Не става ясно какви точно са тези къщи, кога са построени, в какво се състои тяхната „опасност“ и дали е спазена законоустановената процедура за премахване на опасни постройки. Не е ясно също дали в резултат от събарянето хора, включително деца, възрастни и лица с увреждания са останали бездомни.

През последните години българските власти, местни и централни, упорито си затварят очите пред ясно формулираните изисквания на редица международни органи, включително на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), относно реда, по който следва да става премахването на незаконни постройки. То включва редица изисквания – следване на ясна законова процедура, предоставяне на правна помощ на засегнатите, избягване на предприемането на действия по премахването през зимните месеци, прилагане във всеки отделен случай на принципа на пропорционалност. Във всички случаи премахването не трябва до довежда до оставянето на обитателите на жилищата без дом. Правото на жилище е основно човешко право и то трябва да бъде балансирано с правото на мирно разпореждане със собствеността, а не жертвано в негово име. Балансирането изисква признаването на правото на жилище дори в случаи, когато лица или семейства живеят в незаконни жилища когато те са им единствените. В още по-голяма степен това важи за случаите, когато тези жилища са построени отдавна и са обитавани със знанието на местните власти в продължение на много години. В такива случаи ЕСПЧ признава дори право на собственост на обитателите, независимо от това, че постройките са незаконни. Законът също така трябва да прави ясна разлика между премахването на незаконна постройка, която е единствено жилище на нейните обитатели, и премахването на незаконна сграда, като например хотел, която се използва за бизнес. През последните няколко години и особено с решението на Голямата камара по делото Мерабишвили срещу Грузия от ноември 2017 г. ЕСПЧ започна активно да развива практиката си по член 18 от Европейската конвенция за правата на човека, забраняващ злоупотребата с власт под вид на прикриване на истинските мотиви на националните власти за ограничаването на основни човешки права.

В няколко осъдителни решения срещу България ЕСПЧ прие, че българското законодателство, както и правоприлагането, не са възприели тези правни принципи и изисквания. Тези решения към настоящия момент не са изпълнени. Нещо повече, те са сред решенията, които Комитетът на министрите на Съвета на Европа, органът, който следи за изпълнението на решенията на ЕСПЧ, разглежда с приоритет поради това, че представляват структурен проблем на законодателството и правоприлагането и могат да генерират нови дела в Страсбург. От 2012 г., когато бе постановено първото осъдително решение по делото Йорданова и други срещу България, това, както и подобното на него дело, Иванова и Черкезов срещу България, са на усилено наблюдение за тяхното изпълнение от Комитета на министрите. Вече седем години българските власти не са предприели никакви мерки за съобразяване на законодателството с изискванията, произтичащи от тези решения. А законодателните изменения, които следва да се въведат, са съвсем прости и са били нееднократно формулирани от неправителствени организации и експерти.

От началото на тази година станахме свидетели, освен във Варна, и на още няколко случая на масови премахвания на незаконни ромски постройки. Подобни действия впрочем са чести преди избори, когато политици на местно ниво се активират в своята антиромска риторика и дейност. Тази година е богата на избори – вече се проведоха европейските, а в края на октомври предстои да се проведат и местните. Ромите във Войводиново и в Габрово вече понесоха последиците от европейските избори. През януари, с обединените усилия на местната власт, на полицията и, не на последно място, на заместник-министър председателя Каракачанов от ВМРО, повече от 100 роми от Войводиново, включително малки деца, възрастни хора и хора с увреждания, станаха жертви на етническо прочистване пред очите на цяла България, в това число на българската прокуратура. Те бяха прогонени от техните домове по средата на зимата със заплахи по време на няколкодневни антиромски демонстрации. Впоследствие, през февруари, когато поискаха да се върнат обратно, полицията не ги допусна, а кметът на селото лично ги откара с автобус обратно в пловдивското гето „Столипиново“. Прогонването на всички тези невинни хора последва криминален инцидент – побой над командос, при който двама млади роми от селото, единият от които непълнолетен, бяха веднага задържани и осъдени. Общинският кмет разпореди незабавното разрушаване на три от къщите в ромската махала заради това, че са „опасни“. Това стана в рамките на 2-3 дни, в грубо нарушение на действащото законодателство. Едва ли има някой, който би предположил, че истинските мотиви на кмета са били грижа за живота и здравето на техните обитатели, особено след като се оказа, че в тях са живели извършителите на побоя над командоса и техните семейства. Още по-ясни станаха мотивите на местната власт след издаването няколко дни по-късно на заповеди за премахване на всички останали къщи в ромската махала поради това, че са незаконни. На изборите за Европейски парламент през май жителите на Войводиново (с изключение на прогонените роми) гласуваха преобладаващо за ВМРО. От 19% за Обединените патриоти на парламентарните избори през 2017 г., резултатът за ВМРО на европейските избори в това село скочи на 37%.

Нещо подобно се случи и в Габрово след криминален инцидент в магазин през април, при който бе бит един от продавачите, а извършителите се оказаха отново роми. Последваха дни на антиромски протести на местни жители и гастролиращи футболни агитки, активно подклаждани от местни политически фактори. Протестите принудиха голяма част от ромите в града да избягат в гората и да се крият там в студеното време дни наред. Няколко къщи на роми бяха запалени, а други – вандализирани. И отново всичко стана пред очите на прокуратурата, която не си мръдна пръста да привлече към наказателна отговорност извършителите на тези тежки престъпления, независимо от това, че част от тях се извършиха пред телевизионни камери с добре разпознаваеми извършители. Още преди димът от опожарените ромски къщи да се разсее, местната власт в Габрово предприе принудително извеждане на наематели-роми с неизплатени комунални задължения, както и събаряне на постройки на общински терени, в които от години живееха ромски семейства.

Във всички тези случаи не става дума за никаква загриженост за живота и здравето на обитатели на потенциално „опасни“ постройки, нито за регулиране на незаконното строителство, което в България освен от единствените жилища на ромски семейства, живеещи в тях от няколко поколения, се състои също така и от хотели, вили, гаражи и, както разбрахме наскоро, от тераси на високопоставени политици. В действителност, действията и бездействията на българските власти на централно и на местно ниво във връзка с незаконното строителство, особено след формирането на настоящото правителство с участие на крайно националистически формации, са основани на неизказани официално, но видими, а понякога заявявани „на ухо“ мотиви. Част от тях са свързани с кампаниите за „разчистване“ на ромските гета след криминални инциденти, провеждани с цел колективно наказване на групи роми заради деянията на отделни правонарушители. Такива, освен горните, бяха случаите в Катуница, Асеновград, Орландовци в София, Раднево и Гърмен. Тези кампании освен наказателен, имат и мобилизиращ ефект върху част от местните жители с антиромски нагласи, както и върху членове на футболни агитки и неонацистки шайки, за които се отваря възможност да безчинстват на воля поне за няколко дни. От подобна мобилизация се възползват обикновено „патриотичните“ формации, както това стана във Войводиново. На второ място,  заплахите за произволно премахване на незаконни жилища служат като средство за текущ социален и политически контрол върху ромските общности по места – контрол върху публичното поведение на ромите или за изнудване да се гласува за определена партия, обикновено тази, която е на власт, или такава, която може да ги предпази от неприятности. В политиката това е похват, аналогичен на похватите, чрез които мафията се възползва от нечие противозаконно поведение. През 90-те години например „застрахователи“ като ВИС и СИК по подобен начин рекетираха законово неизрядни дребни търговци. На трето място, отказът от узаконяване на незаконни постройки, включително такива, построени преди много десетилетия, свързаният с това отказ от редица комунални услуги и възможността да се прибегне до масовото им разрушаване, се предполага да подтикнат местните роми да се изселят от населеното място, а още по-добре – да емигрират в чужбина. Това е, с други думи, една тактика на етническо прочистване, провеждано под сурдинка, а понякога и съвсем открито. И, най-сетне, какъвто навярно е случаят във Варна, законодателното бездействие дава възможност за широкомащабни посегателства срещу жилищата на уязвими и лишени от достъп до адекватна правна помощ хора, които могат лесно да бъдат прогонени от тях, без да се налага да им се осигуряват алтернативни жилища или да се обезщетяват за тези, които се премахват. Най-бързо и лесно това става като се обявят жилищата им за „опасни“. И макар никой да не би повярвал, че общината във Варна ляга и става с мисълта за живота и здравето на техните ромски обитатели, някаква видимост на прилагане на някакъв закон се създава. И може да се хвърли прах в очите на местните и най-вече на международните наблюдатели, загрижени за техните човешки права.